“Самотен ден от безмълвната вечност

остави в мен безчувствени мечти.

Тъй искрен бе моментът за двама

с искащи, блуждаещи очи.

Това е приказка една …

И времето играеше драма

абсурдът бе комедия една,

а ролите със образи бели,

костюмите потънали в тъга

Това е приказка една …

Цигарен дим, мастилница празна

И приказка за стари времена

Това е приказка една …”


ep.17 |  Нещата и животът: Изписано за Димо от P.I.F, докато го слушам, а него го няма или го има…


Пише ми се за Димо. Ей така ми се пише, както когато нещо ме връхлети и нито с ръка мога да махна, нито да изпсувам, нито да изляза и да тичам нанякъде, просто да тичам, докато ми се вземе дъха и с последното вдишване някак се върна към себе си… Когато нищо от това не работи.Тогава ми се пише. Думите падат като капки пот – отскубват се от солената вода у мен – тази част от морето, която точно аз притежавам – минават целия път у мен, през мен, от гънката на размекнатия ми мозък, през костите и кръвта, и се отцеждат през кожата. Моето вътрешно измокрено от сълзи на смях и радост същество, моето навлажнено от стягане и преживявания аз, се изхлузва и пада в думите. Побират го  у себе си, попиват го, дават му скелетите си и го пренасят до теб, до него, до нея… Моите думи до теб. Моите думи в теб.

И така някак се свързваме..

Ебаси поетичното начало! Не, няма да го редактирам, не и този път. Просто го изливам без да му давам форма, пускам го да се вихри, да набира скорост както в “Приказка” на PIF с гласа на Димо, който ррррам-тара-ри-ра-ра-ри-ра…. та-ра-ра-та… ту-ра-ре. Сега ми се вихри в слушалките, а аз чукам по тия клавиши на компютъра и се опитвам да догоня музиката, да се вдигна до нея, да я следвам. Толкова е красива, толкова е моя. И е толкова ваша, наша, дето пораснахме с пифовците, карахме колелото с тях, още когато бяхме просто “някой”, карахме колело и звъняхме със звънеца, докато косите и брадите ни се вееха. В едно време, в което “кит продава сладолед, акула храни мечка с мед”. Ние, които имахме очите, на които ни дадоха очи, за да можем, докато летим из животите си и растем, докато ставаме сериозни чичовци и лели, раждаме и гледаме някой друг, правим важни работи, за които другите говорят, да можем все още  “жираф един видях сега – със вестник под ръка”… Можем ли още? Имаме ли очи? Затворихме ли ги? Или ги върнахме?…

Не познавах Димо. Тоест, познавах го, а той мен не. Пеех песните на PIF през деветдесетте така, както се пее, когато си в началото на всичко и знаеш, че ти е сутринта на живота и все е слънчево, и все е май, и все ще е готино, защото няма как да е друго. От тихите фенове бях, от тихите фенове съм. Слушам и преживявам, нямам фанелки, нямам автографи. Влизам в песните и “опитвам се с ръце да побера цялото небе, да ти го подаря цялото небе”… Живея там с дни, горя, горя, горим, горим. Децата на деветдесетте бяхме така. Намирахме философия в обърканото време, в което трябваше да живеем, през песните и музиката на нашите банди. Тананикахме си припевите на хитовете им, преписвахме в книжните си тефтери части от стиховете им… Телата ни сами скачаха още в първите звуци на парчетата по концертите им… “Спим, ние в сън крещим, смях и размазан грим, живот в ръцете си държим…” Беше нашата лична история там, между ударните и китарите, между микрофоните и прожекторите. Разказваха я такава, каквато не можехме да я подредим сами. “Спасен, роден, този свят няма смисъл без нас. За теб, за мен, всеки ден, всеки миг е като дъх. Необикновен. Живот подарен.”

Когато Дими от “Сленг” се преби, ревах с дни. Не толкова за Дими, когото също не познавах, колкото за всичко това, дето парчетата им го крещяха вместо мен. Смъртта му ми се струваше нечестна, но тогава разбрах, че тя си е такава, мамицата й. Нечестна. Ето и сега е такава, идиотка скапана!

Туп-туп-туп… В ушите ми е ритъмът на “Помогни ми пак да се смея силно… Спаси ме от всичко свято, спаси ме от всичко мило…Запази се дълбоко в мен.” Гласът на Димо ми говори, а някъде там него вече го няма. Няма го тук, няма го сега. Чувам думите “Позволи ми да бъда свободен, поне за секунда свободен от теб…”. Всичко това сега звучи различно. Излезе от любовния триъгълник на аз и ти в нашите чувства и влезе в безбрежната вечност на думите, които носят космически смисъл. Гласът му също. Докато го слушам, вътрешно крещя. Никога не се разкрещях така, както исках, но през Димо крещях. Никога не живях така на сцената, но през Димо живях. Никога не бях толкова свободна от всичко и всички, колкото исках, но през Димо станах. През Димо и ПИФ. През пифовците малко и аз ставах пифовец.

И ето ме сега. Пифовец. “Огън, тя е огън. И смисъл, и мисъл… Тя е огън.”… И съм себе си такава, каквато съм аз. Каквато мога да си дам да бъда насаме, чорлава и разревана, безпомощна и с размазан грим, докато вътре в сърцето така ме боли и така искам да си призная, а няма на кого, просто няма на кого… Ето го в ушите ми Димо с “Огън” и вече не съм нито жена, нито съм съпруга, нито съм майка, нито кариеристка, журналистка, боркиня, нахалка, тупалка, кифла, нечий трън или нищо…Нищо не съм. Чиста и малка. Защитена и гушната. Милвана и оправдана. Дъщерята на татко съм и “Просто се гушвам, подобно на пате и тихично казвам на татко си “тате”…

Като си отиде някой от моите музиканти, все едно пак мама и татко умират. Всеки път, все така силно. Осиротявам наново и наново се уча да излизам и да бъда това, което трябва. Наново прохождам, наново се храня, наново се виждам къде съм, в своите петдесет, пораснала непорасналица, ранима и нужна, може би, на някого, без когото няма да мога…“Прикрита малка рана, но дълбока и боли.. Пронизан от стрелата, бавен кадър, негатив.. Нали едно бе свято – ти за мен, като дъждовно лято е всеки нов ден пред мен.”

Сега след Димо пак ще се уча. Заради песните, които ще ми пее, аз, “замък от пясък”, аз “поглед захвърлен” като дете в ноемврийски ден ще пристъпвам пак с една опора по-малко, с една ръка, която съм пуснала, за да ми помаха.

Това не е текст на фен. Това е моето сбогуване. На момичето, което стоеше встрани и си пееше всички текстове, знаеше всички думички и си ги казваше по предназначение. Тогава, когато животът припокриваше случките си с парчетата, с музиката. Всеки ден, по малко, но винаги. И така “И умрях или се влюбих, и заспах или крещях, и единствен бях като се смях, като се смях, и едно от тез неща, ще мога да си обясня, надявам се! Надявам се! Надявам се!”

Чао, Димо! Сигурно не ме знаеш, то и не ти и трябва. Но аз те знам, Димо! Музиката ти е моята осмелила се да пее душа. Моята свенлива същност, която днес е като прегазена с влак. Пееш ми сега “Море, небе, небе море… Мечти, луни”… И публиката пее с теб. И аз пея. Тук, от земята, където е отредено явно да остана малко повече от теб, без теб. С гласа ти, който винаги ще е тук, на един миг разстояние от ухото ми, от думите в главата ми, от онази гънка, от която тръгна всичко през тежката капка пот, дето я отроних в началото на този текст… “Опитвам се да стана, но боли, Опитвам се, но всичко се върти, А някой беше пял за колело, дъждът се леел из ведро, Имаш ли нещо за глава?”

Не почивай в мир и там, Димо! Моля те, не почивай! Прави музика! Един ден ще съм на първи ред да те слушам. Ще ме познаеш по колелото…