ep.15 |  Нещата и животът: Общество от жертви и насилници

Или как може да бъдеш пребита, а съдът да каже, че нищо ти няма


Журналистите знаем, че в дъното на всеки проблем – личен или обществен – в крайна сметка винаги става дума за две неща – любов или пари. Често и за двете заедно. Когато към тях се прибавят власт, беззаконие, чувство за безнаказаност, арогантност и добре структурирани схеми за репресия, дори и да е бил личен, проблемът придобива социално значение, защото траверсира обществени практики.

За една такава ще ви разкажа днес. За обществената практика да насилваш жени чрез съдебната система, предназначена да предоставя на жени механизми за защита от насилници.

Миналата седмица на първа инстанция приключи едно дело, в което държавата съди за побой мъж, публично пребил жена. Мъжът е нещо като местен велможа от малък трад – към момента на побоя е заместник главен прокурор на Самоков, казва се Христо Белстойнев. Жената няма неговата градска популярност – от години работи като управител на хотел, сама е, няма политически амбиции, не се нуждае нито от шугър деди, който да й плаща сметките, нито от някакъв вид мъжки протекции. Двамата имат емоционална връзка. Белстойнев е женен, но градът знае, че семейството му е предимно в София и, общо взето, или гледа твърде либерално на изневярата, или по някакви други причини се прави, че не я забелязва. Свободен режим, така да се каже, пък и тяхна си работа! Въпросният Белстойнев и не крие връзката си – Самоков е малък град, – ясно е, че и дори да се влюбиш, някой друг преди теб ще научи.

Но да продължим с историята. Какво и как се случва между Белстойнев и тази жена не е моя работа. Моя и наша става тя малко по-късно. Най-неочаквано заместник-прокурорът, изявил към този момент и активно желание да се кандидатира за независим кмет на града, започва да отбягва жената. И в това няма нищо кой знае какво – връзките започват и свършват, големи хора сме, би трябвало да владеем някак разделите си. Жената не получава обяснение за спонтанното охладняване – окей, може да не е мъжко, но все още си е между тях. За нея обаче има един съвсем конкретен повод да продължава да го търси – Белстойнев й дължи пари. Не кой знае колко много, но достатъчно много за социалния й статус, а и нейни си, лични пари! Изработени и събирани, дадени с доверие на човек, в когото е влюбена. Разбира се, че за тези пари няма разписки – та кой иска такива документи от близките до сърцето си?! Жената се надява се се види очи в очи с Белстойнев, за да поговорят и да се разберат за връщането на парите. Той класически се укрива. В крайна сметка срещата им се случва посред бял ден, на метри от важни обществени сгради в града като полицията и съда. И там Белстойнев просто набива жената! Ама ей така – както сме гледали по филмите, – хубавичко и бързичко се оглежда да не би наоколо да имя някой, а след това давай – плесници, блъскане, ритници по крехкото женско тяло. За думите да не говорим. Единственото, което биячът не знае, е, че сцената случайно е заснета от лични домашни охранителни камери, поставени в близост.

Нататък е грозно. Пребитата жена някак успява да звънне на 112, скоро идва Бърза помощ и полиция. Полицията прави оглед и първи разпит, случаят изглежда напълно ясен – става дума за побой над беззащитен човек. Всичко е описано, показанията на полицаите не будят никакви съмнения. Жената остава в болница, а докато се съвзема, като съвременен човек с достойнство и граждански права решава да търси справедливост. И така се тръгва по съдилища…

Спестявам подробностите около видовете дела, които се налага да започнат, да спрат или да се префасонират в хода на времето. Сред тях обаче е едно много важно – това, в което държавата съди за побоя лицето Христо Белстойнев. След безспорните доказателства за инцидента прокурорската колегия изразява възмущението си от поведението на самоковския заместник-прокурор и той е отстранен от длъжност. С това плановете и за кметското кресло пропадат – няма как да застанеш пред хората и да ги убеждаваш, че ще работиш за града, следвайки закона и правото, след като току-що лично си ги нарушил. На Белстойнев му се налага и да поднови адвокатската си практика, след като вече няма как да работи в прокуратурата. Скандалът е обществен, целият град говори, а ръждясалият ореол на местен феодал полека трябва да се превърне в трънен венец, за да може да се очисти. А и нали знаете – подобни жертви трудно се прощават, особено от хора, които не са свикнали някой да им се противопоставя и да им “мъти водата”?!

И така на сцената излиза българският съд! Поредица от дела, движение на адвокати, включване на някои от най-големите имена на съвременното българско право като Татяна Дончева (защитник на Белстойнев) и баща и син Марковски (защитата на жертвата). И се започва… Биячът изведнъж илиза с версия за нападение над него! Според версията му жената го е нападнала с нож, а боят е бил при самозащита. Така да се каже, сто и двайсет килограмовият мъж едва се отървава от агресивната нападателка, която очевидно си служи с хладни оръжия забележително добре! Проблемът обаче е, че нито на мястото на инцидента, нито около него е намерен Ножът. Просто защото такъв няма и не е имало. Това не пречи обаче да се назначат психиатрични експертизи. Не една, а няколко. Всичките обаче доказват, че жената не е маниак, не е душевно болна, не страда от обсесивно разстройство, не е биполярна и изобщо има ясна и точна представа за света, своето място и права в него. Нападението обаче е най-сигурната защита и това не само аз и Белстойнев го знаем. Така на заседания започват да се призовават някакви изникнали от нищото свидетели, които трябва да опишат жертвата като нещо средно между Жената Котка, Лара Крофт и Круела Девил. Като се поразрови човек, ще открие, че всички те по някакъв начин са задължени на бившия заместник прокурор или имат някакви зависимости от него – малък град, много проблеми, връзки на високо местно ниво – знаем как е. Част от тези свидетели избират да са все болни, когато трябва да се явят пред съда. Друга така и не стига до съдебната зала, толкова е нелепа.

Белстойнев обаче, макар и да не е разбрал, че боят не влиза никъде в цивилизационното право и работата на един юрист,  все нещо е научил от университета. Като това да обвини жертвата си в системен психически тормоз, твърдейки, че отправяла заплахи за убийство. При това не само към него, но и към цялото му семейство – от кучето до детето! Така да се каже, изведнъж загърбеното в София семейство се оказва много голяма ценност за Белстойнев, който, ти да видиш, до този момент гък не е казал, за да го спаси от терора, причинен от жертвата! Няма привикване на полиция, няма 112, няма искане за ограничителна заповед. Биячът и семейството му се сещат за това, че са заплашвани и се тресат от страх заради зловещата жена жертва, чак когато делата отдавна са в ход и по всичко личи, че виновникът ще бъде разобличен и наказан. Тук има добра новина – съдът все пак решава, че няма как да се води дело по обвинение, чиито единствени свидетели са близки роднини на Белстойнев, и то се прекратява без право на обжалване. Тук правото и ние си отдъхваме, защото мислим, че истината най-накрая ще възтържествува. Съдът разполага със записа от побоя, самият виновник си е признал, че го е извършил, като не са издържали обясненията за самозащита, така че след пледоариите на адвокатите се очаква заслужено наказание.

И наказание има, да. Но не за Белстойнев, а за жертвата. С цялата си юридическа отговорност, при всички ясни и точни доказателства съдът признава бияча за невинен! Невинен по всички обвинения – не е взел пари (за които наистина няма писмено доказателство, че са дадени), но и не е пребил жената! За нея не е поискано дори едно публично извинение – съдът смята, че и това не е нужно. Бита, пребита – нейна си работа. Наша работа е, че разходите по това дело остават за държавата, т.е. за нас като данъкоплатци. Което означава едно – ние – аз и вие – платихме българският съд да види как един мъж пребива една жена и въпреки това да отсъди, че това не се е случило! С нашите пари беше платена една очевидна и брутална съдебна лъжа, от която има огромни обществени последствия. Като например това, че утре всеки може да набие всекиго за каквото му душа поиска, а после, очевидно при добри съдебни връзки, да докаже, че никой никого не е докосвал с пръст. Означава, че и окото да вижда, правото може да остане с препаска на очите. Означава още, че всеки местен велможа може да се държи като мутра , защото никой няма да му поиска отговорност. А и да му я поиска, нагоре по етажите на справедливостта всичко е възможно. Това брутално изкривено дело означава още, че всяка една от тези “всяка четвърта жена, която е жертва на насилие у нас” ще разбере за пореден път, че трябва да се оправя сама. Държавата и правото няма да застанат зад гърба й и няма да я защитят. Тъкмо напротив – могат да се превърнат в пореден инструмент за репресии от страна на насилника. В бухалка, с която насилието да продължава – точно така, както и Белстойнев написал на жертвата си – “ще те съсипя и финансово, и психически”. Ще я съсипе, вярно е! Прави го с помощта на държавата и съществуващото право. Ни истанбулски конвенции му влияят, ни  евпорейски ценности, ни нищо – мутрата си остава мутра в мутренската държава, дори когато й е инжектирано университетско образование.

След като възмутена до дъното на душата си описах накратко този случай в деня на провеждането на делото, статусът в социалните врежи придоби огромна популярност. Хората се възмущават и оплакват, кълнат законите и държавата, разказват историите си. Но най-страшно е, че толкова много жени, които са претърпели или в момента живеят в условия на насилие, просто получиха поредния звучен шамар. Обществен шамар, плесница от правосъдието. Така те отново разбраха, че срещу насилника си остават сам-сами. Затова и предпочитат да не говорят, да не разказват, да не се оплакват, да търпят. Защото ако го направят, или ще им вземат децата, или ще ги изкарат луди и блудници, или ще ги обявят за потенциални убийци, или просто като в зловещ психосеанс ще ги убеждават, че това, дето са били пребити до болница, не се е случило. Така утре не всяка четвърта, а всяка втора жена ще е жертва на домашно насилие. А в двайсет и първи век все още дори в домашни условия ще цари законът на джунглата – по-силният налага правилата и прави безнаказано каквото си иска. Добре дошло, Средновековие! Здравей, Записките на прислужницата!

Тук е време да кажа, че битката може и да е загубена, но войната продължава. След така отсъденото дело на първа инстанция всички очакваме да видим написани мотивите на съдийската комисия с председател Мина Мумджиева. Лично искам да знам как едно видео става невидимо и как една доказано пребита от признал си вината бияч не получава дори едно публично “извинявай, че те пребих!”. Не искам да обвинявам цялата съдебна система заради подобни пробойни в нея – наясно съм, че в българското право има истински достойни хора и професионалисти и именно на тях остава да се уповаваме при обжалването на следващи инстанции. Този път обаче въпросното дело ще бъде под окото на обществото. И е време то да осъзнае силата си, като държи сметка как законът се грижи за истината и човешките права. Защото иначе белстойневците ще определят как да живеем ние. А ние ще живеем като жертви.

Аз отказвам да участвам в този сценарий. Казвам се Мария Касимова-Моасе, а това е подкастът “Нещата и животът”.