Oтворено писмо до Ориана Фалачи

Султанът и Свети Франциск. Флоренция, 4 октомври, 2001.

фотография Иво Йованович

Ориана,

от прозореца на една къща, недалеч от тази, в която ти си родена, гледам насочените към небето строги и елегантни върхове на кипарисите и си мисля за теб как гледаш от твоите прозорци в Ню Йорк панорамата на небостъргачите, сред които липсват Близнаците… Наистина никога както сега, макар и живейки на една и съща планета, не съм имал чувството, че се намирам в един свят, абсолютно различен от твоя.

   Пиша ти – и поради това публично – за да не оставя твърде сами ония читатели, които може би като мен, са останали смаяни от твоите нападки така, както от сриването на двете кули. Там умираха хиляди души, а с тях и нашето чувство за сигурност. В твоите думи сякаш умираше разумът – най-доброто от човешката глава, и милосърдието – най-доброто от сърцето.

   Да мислиш това, което мислиш, и да го напишеш е твое право. Проблемът обаче е, че  благодарение на известността ти твоята брилянтна лекция по нетолерантност влиза днес в училищата, влияе върху много младежи и това ме безпокои.

   Този наш момент сега е от изключително значение. Неописумият ужас е едва започнал, но все още е възможно да го спрем, правейки от този момент една голяма възможност за преосмисляне. Това е момент и на голяма отговорност, защото някои подстрекателни думи, произнесени от развързани езици, могат само да събудят нашите най-долни инстинкти, да насъскат звяра на омразата, който  дреме във всеки от нас, и да провокират онази слепота на страстите, която прави мислима всяка зловредност и позволява както на нас, така и на нашите врагове да се самоубиваме и да убиваме.

   „Да овладееш страстите ми се струва много по-трудно, отколкото да завладееш света със силата на оръжията. Все още имам дълъг път пред себе си – написа в 1925 г. Ганди, прибавяйки: – Докато  сред творенията на земята човек не постави своята охота на последно място, за него няма да има спасение.“

  Това, което ни се случва, е ново. Светът около нас се променя. Да променим тогава нашия начин на мислене, нашия начин да бъдем в света. Това е голяма възможност. Да не я пропуснем: да подложим на дискусия всичко, да си представим бъдеще, различно от онова, в което се заблуждавахме и мислехме, че имаме пред себе си преди 11 септември. Нека не се предаваме на неизбежността на нищото, на неизбежността на войната като инструмент за справедливост или просто за отмъщение.

   Всички войни са ужасни. Модерната изтънченост на средствата за унищожение и смърт ги прави все по-ужасни. Да помислим добре: ако ние сме готови да водим тази война с всеки вид оръжие на наше разположение, включително атомното, както предлага секретарят на американската отбрана, тогава трябва да очакваме, че и нашите врагове, които и да са те,ще са още по-целенасочени да правят същото, да действат без правила, без уважение към  принципите. Ако на жестокостта на тяхната атака на кулите близнаци ние отговорим с още по-страшна жестокост – първо в Афганистан, после в Ирак, после кой знае къде, – след нашата жестокост ще последва една тяхна още по-ужасна и после пак наша и т.н.

  Защо не се спрем преди? Загубихме мярката за това кои сме, усещането колко крехък и взаимосвързан е светът, в който живеем и се заблуждаваме, че може да използваме една доза „интелигентно“ насилие, за да сложим край на жестокото насилие на другите.

  Да сменим илюзията и като начало да поискаме от ония сред нас, които притежават ядрени, химични и бактериологични оръжия – САЩ начело – да се ангажират тържествено пред цялото човечество, че няма да ги използват никога първи, вместо да ни напомнят заплашително за тяхното наличие. Би било първа стъпка в една нова посока. Не само това ще даде на този, който  го стори, едно морално предимство – само по себе си едно важно за бъдещето оръжие, – но би могло и да обезвреди неописуемия ужас, задействан сега от верижната реакция на отмъщението.

  Театърът, от Есхил до Шекспир, е играл определяща роля във възпитанието на западния човек, защото, поставяйки на сцената всички герои в един конфликт, всеки със своя гледна точка, свои разсъждения и свои възможни избори на действие, е служел за размисъл върху смисъла на страстите и върху безполезността от насилието, което никога не постига целта си.

  Днес, за съжаление, на световната сцена ние сме единствените герои и единствените зрители. Така, посредством нашите телевизии и нашите вестници, не чуваме нищо друго освен нашите си доводи, не изпитваме нищо друго освен нашата си болка. Светът на другите никога не е представен.

   Не става въпрос да се оправдава, да се осъжда, а да се разбере този свят. Да се разбере, защото аз съм убеден, че проблемът с тероризма няма да се реши, убивайки терористите, а премахвайки условията, които ги превръщат в такива.

  Защо не преразгледаме нашата икономическа зависимост от петрола? Защо не изучим наистина всички възможни източници на енергия, нещо, което трябваше вече да сме направили от двайсетина години?

   Разделянето на ресурсите на света по „талибански“ начин между „онези, които са с нас, и онези, които са срещу нас“ създава неминуемо предпоставки за един климат на лов на вещици…

  Твоята атака, Ориана, върви в същата тая посока. Да се съмняваме е съществена функция на мисълта; съмнението е в основата на нашата култура. Да поискаш да премахнеш съмнението в главите ни е като да поискаш да премахнеш въздуха от белите дробове. Аз ни най-малко не претендирам, че имам ясни и точни отговори на световните проблеми (поради това не съм политик), ала мисля, че е полезно да бъда оставен да се съмнявам в отговорите на другите, да бъда оставен да задам честни въпроси. В тези военни времена не бива да е престъпление да се говори за мир.

   В главата ми се върти една фраза на Тойнби: „Делата на артистите и писателите живеят по-дълго от тези на войниците, на статистите и на търговците. Поетите и философите са по-ценни от историците. Ала светците и пророците са по-ценни от всички тях, взети заедно“.

   Къде са днес светците и пророците?  Имаме нужда от един св. Франциск. И неговите времена бяха времена на кръстоносни походи, ала неговият интерес бе насочен и към „другите“, към ония, срещу които се сражаваха кръстоносците, и той направил всичко възможно, за да се срещне с тях. Опитал един път, ала корабът, с който пътувал, потънал и той едва се спасил. Опитал втори път, ала се разболял, преди да пристигне, и се върнал назад. Най-накрая, по време на петия кръстоносен поход, огорчен от поведението на кръстоносците („видял злото и греха“) при обсадата на Дамиета в Египет, потресен от гледката на убитите по бойното поле, св. Франциск пресякъл фронтовата линия. Бил заловен, окован във вериги и отведен при султана. Жалко, че е нямало телевизия в 1219 г., защото би било изключително интересно да се види отново записът на тази среща. А тя, разбира се, ще да е била много интересна, защото на сутринта след разговора (продължил вероятно до късна нощ) султанът оставил св. Франциск да се завърне незасегнат в лагера на кръстоносците.

  Забавлява ме мисълта, че единият е казал на другия основанията си; че св. Франциск е говорил за Христос, а султанът му е прочел части от Корана и че накрая единодушно са се съгласили с посланието: „Обичай ближния като себе си“. Представям си, че понеже монахът умеел не само да проповядва, но и да се смее от сърце, сред двамата не е имало агресивност и че са се разделили в добро настроение, знаейки, че не са в състояние да спрат историята…

  „Кажете ми какво подтикна човека към войната? – с този въпрос Алберт Айнщайн се обърнал към Зигмунд Фройд в едно писмо от 1932.  – Възможно ли е да се насочи психичната еволюция на човека по такъв начин, че да стане по-способен да издържи на психозата на омразата и на разрушението?“

  Фройд размислял два месеца, преди да му отговори. Неговото заключение било, че има надежда. Два фактора – по-цивилизовано поведение и оправдана боязън от последиците на една бъдеща война – можели да повлияят да се сложи край на войните в близко бъдеще.

  Смъртта на Фройд му е спестила точно навреме ужасите на Втората световна война. Те не бяха спестени на Айнщайн, който бе все по-убеден в необходимостта от мирно движение. В 1955 г., малко преди да умре, той отправи към човечеството последен апел за оцеляване: „Помнете, че сте хора и забравете всичко останало“.

   Един ден политиката ще трябва отново да се събере с етиката, ако искаме да живеем в един по-добър свят: по-добър в Азия, както и в Африка, в Тимбукту, както и във Флоренция.

Превод Пенка Манолова

чети още

Декриминализация на канабиса и контролирана търговия на всички наркотици? – част 2

Декриминализация на канабиса и контролирана търговия на всички наркотици? – част 1

10 септември 2001: пропуснатият ден

Любовта по Жан-Люк Годар