ep.30 Схемата около чистене на мазе
Днес от мен една суперпрозаична, но показателна истинска случка от последните дни.
Беше през юни 2006. Майка ми си беше отишла напълно неочаквано, а след смъртта й аз като единствена наследница трябваше да се погрижа за нейните собствености. Сред тях влизаше и едно тясно мазе, побрало знайни и незнайни артефакти на няколко човешки живота в семейството, плюс куп други спомени и знаци, загубили значението си заедно с маминия край. Тогава, няколко дни след като пренаредих новото си битие без нея, се заех да се запозная отблизо със съдържанието на въпросното подземно мини царство, да се отърва от всичко излишно и да го преподредя по свой начин. С една близка приятелка на майка ми отделихме цял ден, в който собственоръчно измъкнахме от хладното стайче толкова багаж, колкото не съм си представяла, че е възможно да натрупа един шейсет и малко годишен човек. Запазих кашоните с любовни ученически писма от петдесетте, снимки, грижливо изписани тетрадки и стотици пощенски картички, разделих се с дъна на електрически тенджери, кухи механични пералнички, ущърбени порцеланови чинии, стари гуми, кънки, демоде обувки.
Както и да е, в края на този един ден мазето беше изчистено, а аз – доволна, че от боклучарник то се беше превърнало в малка, подредена библиотека. Около стените бяхме оставили само етажерки с книги и снимки, а в средата – малка маса и стол. Никакви боклуци, ама никакви!
Петнайсет години по-късно, в началото на септември тази година. След онова почистване и затваряне мазето не е отваряно. В постоянното си местене насам-натам не съм се и сещала да ходя специално да го навестявам, а и не съм имала нужда нито да взимам нещо от него, нито да складирам наново. Сега обаче се наложи да прибера на съхранение един важен семеен багаж и естествено малкото мамино мазенце ми дотрябва. Речено – сторено, отивам да го отворя, всичко отвън изглежда нормално, само дето вратата е видимо блъскана, ама пък ключалката си е там и напълно здрава. Отключвам, натискам бравата и… в първия момент решавам, че съм объркала мазетата. Стаичката е толкова наблъскана с боклук, че вратата запецва наполовина. Разпознавам изобщо, че съм в свое владение по няколкото книжки, нападали по време на трупането на напълно непознатото за мен ново съдържание – греди от кофражи, счупени ботуши за мивки, стари кранчета, парчета стиропор, изкривени кофи, ръждясали тави… Всичко, което с лека ръка бихте изхвърлили на сметището, беше настанено от неизвестен извършител на вечно съхранение в моето си мазе! Моето си, бе! Без никакво разрешение, без свян и без грам загриженост за моите лични, така добре подредени там книги. На всичкото отгоре този мил съсед (защото едва ли да завладее баш моето мазе може да хрумне на някого, живеещ през три квартала) чинно и почтено си извадил ключ от вратата (най-обикновена, стара ключалка от тези, през които може да се гледа) и така необезпокояван, си влизал и излизал там, когато има нужда.
Доповръща ми се. После адски ме доядя. И накрая реших да действам бързо и да разкарам новата доза нежелан и чужд боклук от тези лични мои четири-пет подземни квадрата. Този път не ми се занимава лично да чистя и да мъкна всякакви изхвърлени неща и решавам да поверя тази задача на фирма за почистване на тавани и мазета. Попадам на няколко такива с интернет сайтове и набирам телефона на първата със сравнително грамотно написано представяне, прилична визия и лесен телефон за връзка, изписан с големи цифри в оранжево. От другата страна ми вдига приятен женски глас, който отговаря без служебно представяне, но това към онзи момент не ми прави впечатление. Питам за услугата чистене на мазе, тя казва “да, разбира се, за днес искате ли”, а аз оставам с приятно впечатление колко са бързи и ефективни. Уговаряме се за следващия ден, “колегите” ще ме чакат на адреса в 16 ч. Щастлива съм, приготвила съм си 500 лв. за услугата, като си мисля, че това наистина ще е супер максимум. Ама нали труд, мръсотия, транспорт, откарване до сметище, разпределение на боклука… Така де, надявам се, че след като така професионално подходиха, така професионално и ще свършат работа.
На следващия ден непознат номер ми звъни още сутринта и ме пита дали съм на адреса, че да идвали да ми чистят мазето. Изненадвам се от този трудов ентусиазъм, но обяснявам, че часът си е час и аз по-рано не мога да съм на разположение. “Момчетата” услужливо заявяват, че ще ме чакат на адреса, пък аз… когато мога. Можах точно в четири, както беше уговорено. Пред входа са се подпрели двама мъже с камион, разменяме по няколко шеги и процесът започва. Обясняват, че нежеланите неща от мазето се вадят навън, после се мерят в кубици, изчислява се цялата стойност на услугата (един кубик струва 138 лв.) и чак след това всичко се товари в камиона. Чувалите, използвани за събиране на боклуците, струват по 8 лв. всеки, като не се знае предварително колко чувала ще заминат по всеки конкретен обект. Всичко това ми се вижда вече доста скъпо, но нямам особен избор, а и наум изчислявам, че в моето малко мазенце повече от 5-6 куб. м боклук едва ли могат да се съберат. Така че тия 500 лв., при малко пазарене относно чувалите и цената на услугата, би трябвало да ми стигнат. И така, докато с приятелка си приказваме сладко на слънце пред входа на кооперацията, двамата мъже вадят изпод земята всички онези неща, които ви описах в началото на този текст и ги редят до камиона. Работата им е не повече от час и половина и съвсем не е тежка, но въпреки това половин час преди приключването отнякъде се изсипват още четирима здравеняци с друг камион. Представят ми ги като “колегите”, които идват на помощ и в следващите пет минути всеки от тях изважда от мазенцето по нещо с една ръка, колкото да се каже, че са работили всички. С изписана на лицето си непоносима физическа мъка един изнася три сгъваеми кухненски стола от 80-те. Физиономията му се е сгърчила все едно е понесъл Акропола на плещите си! По-късно в нещо като документ същият мъж ще опише трите сгъваеми стола като “мебели” и ще поиска за “оперативното им третиране” 60 лв.
Както и да е, скоро боклукът е стоварен зад камиона, аз проверявам дали всичко е изнесено и пристъпваме към измерването. То се осъществява, като, противно на уговорките, всичко се товари в каросерията на камиона (помъкнал от други “жертви” друг едър багаж във вид на двоен матрак и остатъци от гардероб). После двама от “колегите” вадят ролетка и мерят с нея широчината и дължината на… каросерията. Единият се качва вътре и шеговито ми подвиква оттам, че няма да отмерва много високо, демек, прави ми услуга. Понеже доматите не ги ям с колците, вече съм се усетила, че съвсем ме взимат за шаран, но решавам да видя колко като колко голям им се привиждам. Един от новодошлите колеги вади бял лист и започва да смята. Според сметките му се оказва, че аз имам единайсет кубични метра боклук и трийсет чувала, което, с отстъпките, които той решил да ми направи, струва… 1500 лв. Нека го изпиша и кажа отново – хиляда и петстотин лева! За изваждане на ненужни вещи от четири-пет квадрата мазе. Това е една заплата на касиерка в супермаркет. Заплата на млад лекар и на старша медицинска сестра. Заплата на учител и университетски преподавател. Зяпвам и присядам, за да преглътна шока. Заявявам, че тук има не повече от 5-6 куб. метра боклук и искам да говоря с шефа на фирмата, за да се разбера с него уж да платя на части, тъй като не съм готова с такава сума. Оттук нататък започва най-големият театър! Най-обиграният от шестимата звъни на шефа. Обяснява му ситуацията. Шефът нещо се дърпа да ходя във фирмата на другия ден, както и да ми даде сметка, за да платя по банка. Искането ми за фактура остава нечуто на три пъти, но пък плащането “на части” се приема. Като за начало невидимият шеф ми иска обаче 900 лв. Все пак настоявам да говоря с някого от фирмата и докато понечвам да набера оня едро написан и в оранжево номер, посредникът вика “чакай, аз ще го набера шефа, чакай, чакай”! Тук вече нямам съмнения, че няма никакъв шеф и целият разговор е пълна Пунта Мара. Минута по-късно се измъквам встрани и все пак звъня на телефона, от който поръчах целия този цирк. Там вдига същата жена, отново с едно обикновено “ало”, само че този път далеч не е така кооперативна. Мънка нещо, че те били отделно, че всичко си решавали “колегите” на място и че тя нищо не можела да направи. Не я стряска дори зашеметителната сума, която са ми поискали. Не поемали и не носели отговорност. Ясноооо… ОК, казвам си, тогава ще играя според тези правила и ще видя как мога да се измъкна без открито пазарене. Все пак там на място сме две жени на средна възраст срещу шестима мъже!
Заявявам, че трябва да отида до банкомат, понеже нямам толкова пари кеш у себе си. “Колегите” вдигат рамене, не са особено щастливи, но нямат избор. Мятаме се в колата с приятелката, изтеглям някакви малко допълнителни левове и се връщам на местопроизшествието. Там са останали само двама от хамалите и те не са онези, които дойдоха и свършиха почти цялата работа. Питам за другите и за камиона, защото искам да заснема съдържанието на каросерията. Ееее, колегите не се сетили и понеже бързали, тръгнали да носят боклука ми на сметището! Ама, разбира се! Съобщавам, че всичко, което мога да платя на момента, е 650 лв., а останалите ще занеса в офиса на фирмата на следващия ден. Този, дето звънеше на шефа и поддържаше измисления разговор с актьорско умение, достойно за „Оскар“, ми написва касов ордер. В един екземпляр, само за мен, без никакви печати, номера и условия. Няма, разбира се, и адрес. “Ами пропуснали сте да ми напишете адреса, където утре да дойда и да донеса парите!”, правя се аз на ударена. Мъжът се засмива сковано, написва нещо и ми бута обратно касовия ордер с думите “То ние сме в Ботунец, там е фирмата, ма ти кат додеш, мен ша търсиш, то аз съм там и ш… абе аз съм там, Борис съм.” За малко да стане ясно, че той самият е и шефът, с когото говореше по телефона. Казвам набързо довиждане и поглеждам в листчето за адреса. Там с плаха ръка е написано “Ботунец 21”, което… не е никакъв адрес, както е ясно.
Ясно е и друго: има си схема, която е абсолютно отработена, гъвкава и интуитивна. Звъниш във фирмата с престижно онлайн лице, а те звънят на най-обикновен екип от хамали и ги оставят да правят каквото си решат, вероятно срещу малка и доста относителна комисиона. Хамалите очевидно нямат кой знае колко работа, та се стоварват възможно най-рано, особено когато клиентът май ще се окаже жена. Като клиентът е жена, тя не може да знае колко точно е един кубичен метър! Като е жена, няма и да може да прецени, че в едно помещение два на два на два метра няма как да се поберат 11 кубика. Жената също така може лесно да бъде заблудена, че всичко е точно, легално и професионално. Затова и й се инсценират разговори с шефове, предаване на негови думи, намаление на реалната цена, изобщо вид кооперативност и влизане в положението. Жените се нуждаят от документи, затова й се дава и някакъв си касов ордер, защото то тя и от документи едва ли разбира. Всичко това се случва с екип от цели шестима мъже, за да й е некомфортно, пък и така забаламосването е далеч по-ефективно. Накрая, разбира се, и тия 650 лв. са повече от предостатъчно за извършената работа и всички са наясно с това. Но пък фантазията за фирмата в Ботунец и точния й адрес може да бъде разтягана, че да се печели време. Водевилът завършва с измърморено “довиждане” и от двете страни, а аз и моята приятелка се мятаме в колата и отпрашваме за първото заведение в района, където да седнем да обсъдим случилото се над нещо силно алкохолно. Естествено, никога не отивам в никакъв Ботунец, никой не ме и търси, за да ме пита що така.
Разказвам ви с подробности тази случка с едно мазе, защото се надявам да усетите горчивината, която усетих аз. Не от тъпата ситуация с някакви ненужни вещи и освобождаването от тях. Надявам се и вие като мен да си дадете сметка с какви дребни, енергоемки и ненужни тъпотии сме принудени да се занимаваме в ежедневието си. От какви нелепи крадци трябва да защитаваме себе си на всяка крачка. Колко ненормално е изградено обществото ни, че някакви неуки товарачи съвсем директно се натоварват на гърба ти, на труда ти, на образованието и възможностите ти, за да се подиграват с тях, докато ти реално не искаш да избегнеш нищо, което е легално и не се опитваш да минеш по тънката лайстна с някакви случайни “професионалисти” от улицата. Толкова е девалвирало уважението към другия, че се е претопило в един-единствен принцип – да прецакаш. Да удариш кьоравото. Да направиш далаверка. Да изгърбиш, избушиш и изтърбушиш някого. Плоско и нахално, без никаква фантазия. Ако мине. Ако не мине, ще мине при други. Принцип, насаден в цялото ни общество, от години. Принцип, с който нито една власт не може да се справи. Принцип на народопсихологията, която твърди, че “шамар да е, на аванта да е”, “ден година храни”, “удряй кьораво” и изобщо… кради.
Преди да сложа точката на този текст и да се опитам да забравя гадното чувство на взаимно хвърляне на прах в очите, както и цялата обидна, банална случка, нека кажа коя е фирмата, на която дължа цялото това преживяване. Казва се камион.бг. А колко ли още са като нея?!