ep.29 (Не)очаквана ваканция, или текст против края на лятото
Е така е – такива текстове се пишат в началото на лятото. Тогава, когато започнат из мрежата да се появяват първо плахо, а после една след друга снимки на пусти плажове, приятели с усмивки и разрошени перчеми в очите и надути от вятъра якета. После, някъде през юли, идва ред на другите, съвсем летни фотографии – боси крака в пясъка (някои хора така и не разбраха, че това не е най-естетичната част от телата ни, но карай, лятото всичко е по-позволено), студени, запотени менти в пластмасови чаши, залези, снимани през чаши розе, лунни пътеки, мидички по дланите, деца с пояси и беззъби усти, заровени в пясъка членове на фамилията, надути фламинга и разтечени по бузите сладоледи…
Та така де, текстове за ваканциите се пишат в началото или разгара на ваканциите. Ама ето на – аз пък ще пиша за ваканциите в края им. Даже, да си призная, нямах никакво намерение да пиша за това. Ударила съм го на творческо-журналистическа почивка и съм си оставила сетивата само да приемат, вместо да предават. И си викам, айде, Мария, позяпай малко, чети повече от обикновено, наваксай с филмите и музиката, мързелувай, пък тя, ваканцията, нека си тече, без да си я отразила. Обаче… Обаче винаги има едно обаче. Моето се появи ей онзи ден, когато пътувах към морето. И на пътя, през всичките тези четири часа каране на магистралата, не срещнах нито една лодка, запътена в моята посока, към брега. Всичките бяха от другата страна – обърнали гръб на лятото и водата, на път за София или за вътрешността на страната, за сушата. Гледах ги как унило плуват на половин метър над асфалта и изведнъж ми стана тъжно. Защото ето тогава лятото свършва – когато лодките напускат морето и се тътрят, тъжно закачени за автомобилите на своите лодкари. Като някакви предали се на съдбата деца, чиито възрастни ги влачат за ръцете, докато телцата им висят в леко съпротивление назад и краката им предателски крачат от само себе си… Меланхолично нещо са това прибиращите се лодки. Завити с платнища, качени на колеса, с увесени носове, сочещи към зимата. Накъдето и ние сме тръгнали полека в края на август заедно с другите снимки – на последните морски залези, на почивките “на бали”, с тагването от разни барчета корабчета и барчета барчета покрай брега, с ухилените приятели, отлитащи отново за чужбините си, с малките екскурзии, които си организираме, за да настаним децата в холандски университет, с реколтите от ябълки и домати от селските градини, с тагването от манастири, рок концерти и фестивали…
Странна беше тази ваканция, не ви ли се струва? Някаква такава истерична беше, полудяла и пощръкляла. Започнахме я като група безобидни луди, случайно прескочили оградата на клиниката. Потънахме в пейзажа отвъд, нападнахме го с изпостелялите си сетива за лято и безвремие и изцедихме всичко до последната капка. Пътувахме много и къде ли не. Карахме коли, велосипеди, бордове, кънки, водни колела, канута, лодки, тротинетки, рикши. Ядохме марски храни, меса, градински неща, ресторантски менюта, шефски приумици, бабини рецепти, сладоледи и плодови композиции. Пихме всякакви води и неща с градуси и Е-та, гълтахме витаминозни шейкове и коктейли в розово и синьо. Носихме къси гащи, рокли с презрамки, долнища и горнища, пареа и нищо. Крещяхме по децата и крещяхме с децата. Летяхме с парашути, делтапланери, водни ски, кайтове и морски изгреви. Пробвахме разни работи за първи път. Други за пореден. Спахме до късно, плувахме на дълбоко, гмуркахме се на опасно и изобщо дръзвахме да предизвикаме забраните. Покрай всичко това, вярвам, ни се случиха и разни други работи. Харесва ми вместо “неща” да използвам думата “работи” – някак по-дейно звучи и следователно по-смислено. Та тези работи бавно и полека или пък ей така, с едно щракване на пръсти, ни променяха.
Моето лято тази година ми донесе много. И ме научи на много и важно. Като това, че разбитото сърце на детето ти те боли повече от твоето собствено, когато е било разбивано. И че колкото и да ти се иска, не можеш да поемеш болката му, просто можеш само да я изслушаш да се наплаче. И да гушкаш, да стискаш силно. Не е малко, но не е същото. Научих, че малките, но чести отскачания до морето правят лятото по-дълго, отколкото единната двуседмична почивка. Защото и в пътуването до самото море има излизане от ритъм, което нищо друго не може да ти даде. Разбрах за кой ли път, че точно през лятото, през тази така чакана ваканция, се правят плановете. На чисто чело и под лъчите на залязващото августовско слънце. Тогава хоризонтите са най-близки и достижими, а енергията, нужна за преплуването им – най-мощна. През ваканциите се правят признания. Моите тази година бяха хубави. Че ме обичат тези, които ми е важно да ме обичат. Че имам дом, който носи спомена за моите родители в скелето си. Че е важно не стотици, а един човек безусловно да ти вярва, за да си вярваш и ти. Че да гледаш синьото на морето и небето и зеленото на гората е най-смисленият човешки начин на съществуване. Но и че стъклото и бетонът на града имат своето очарование. Тази вакания всъщност ми подари и още едно сладко признание. Дойде от един тригодишен човек, който ме нарече “тата Мия” и майка му разчете това като “кака Мария”, което… което си е егасимуси и комплимента за една почти петдесет и две годишна леля, както добронамереното и мило българско общество би ме нарекло.
Снощи свършихме един супер симпатичен американски телевизионен сериал. Казва се “Белият лотос” и разказва за приключенията на едни различни хора с различни съдби, оказали се по едно и също време за седем дни на едно и също място за своите ваканции. Та там един от героите, след супер хубав и чувствен секс, каза на своята половинка “е нали затова хората ходят на ваканция”. Да си призная, от тази реплика ми стана точно толкова тъжно, колкото и когато видях онези прибиращи се към зимния паркинг лодки. Наистина ли сме успели да превърнем ваканциите си в единственото време, когато ни се случват мечтите и хубавите работи?! Вярно ли сме допуснали да оставим истинския си живот за онези две или три летни седмици? И какво сме сторили тогава с всичкото останало време? С всичките онези дни, които не са ваканцията?! Къде сме ги дянали, с какво сме ги направили така невълшебни и сиви и изобщо… изобщо как така не сме разбрали, че времето не ни е виновно за това, че сме го превърнали в делнично скучно и битово неприятно?
Пиша това и вътрешният ми редактор ме гледа подигрвателно и вика “айде пак звучиш като неква лигла – времето това, времето онова, да вземем всеки ден да го живеем като празник, възможно е, йееее…”. Така си е – не й отива на една петдесет и две годишна леля да говори за ваканции и да призовава да ги удължаваме безотговорно. Ама пък може би точно заради лудостта на възрастта, която те лишава все повече от съобразяване с разни вътрешни редактори, ще ви кажа, че изборът и смелостта да променяме това, което зависи от нас, си е личен и целогодишен. Да обърнем лодките и да заплуваме в непланирани маршрути и непознати потоци. Да си запълним есените и зимите с други залези и изгреви и други полети и кацания. Да обезсмислим носталгията по лятото, като се огледаме и в другите сезони, в другите години, другите възрасти, другите пространстра и другите мисли. Чисто практически опитвам да го правя с малки лични пътувания. Не непременно физически, но и душевни – на някоя лодка с поезия, през някоя картина или филм, чрез срещите по световете, разпънати в книгите или сцените. Покрай музиката, слушана със затворени очи на някоя градска пейка или дори на някакво никакво място. Покрай разговорите с хора, които имат какво да кажат и не кокетничат с разказите си. Дори чрез простото съзерцание на нещо, което за милиарден път се случва, но за тебе винаги и все за първи път. Като всеки залез и всеки изгрев и всяка игра между деца, и всяко тичане на куче след топка, и всяко излитане на настръхнало врабче, и всеки звук на вятъра, на скърцаща врата или двигател на автомобил, и всяко ново запознанство или среща със стар приятел, всяко “здравей, как си” и всяко “хайде да се видим”…
Ваканцията не е време от годината. Тя е нагласа за преживяване на света и за справяне с живота. Ваканцията е избор. И май единствено постижимата свобода.