ep.28 | Мария Касимова-Моасе: Девет месеца от тази България
В средата на октомври се прибрах в България. След шест години извън нея като съпруга на чужденец, с когото бяхме устроили някак битието си отвъд. Цялата система около внедряването на здравни мерки и рестрикции в Европа застрашаваше да ми отнеме възможността да се прибирам в родината, а за мен това не само означаваше реално да спра работата си, но и да не мога да виждам децата си. Знаете, когато става дума за децата, цялата ти перспектива се преподрежда и си в състояние да прекроиш всичките си планове, да се убедиш в съвсем нови намерения или просто да предприемеш действия, пък каквото ще да става.
Ами е така и ние.
Върнахме се с идеята да сме наблизо, пък когато нещата се върнат някак в относителна нормалност, да му мислим. Да ви кажа, от години се научих да не правя дългосрочни планове и да се радвам на възможността да се изненадвам сама не само от решенията си, но и от чувствата си, случайностите, откритията, дори разочарованията. Да не планираш е голяма свобода. И тая свобода някак те лишава от неизбежното иначе усещане за остаряване. Ти пак си вървиш по пътя и си подреждаш нещата, но не ти тегне оня товар на “оставащото ти време” и “задължителните неща за твоята възраст”. Така волна като човек, за когото всяко място се превръща в дом, ако в него има любов, вкусна храна и няколко любими предмета, се върнах вкъщи. В оригиналното “у дома”, това, което би следвало да ми дава принадлежност и чувство за по-специална ценност.
Да, дава ми ги. Принадлежа на това място, колкото и то понякога да ме отблъсква с новия си, “модерен” и обезличен образ, който държавата му е дала. И съм част от тези хора, независимо че често те не ме приемат за такава, защото говоря много, мисля различно, “не ги разбирам тука нещата” и “либералните ми идейки тука не вървят” или пък защото просто дразня. Опитвах се да вникна в тази ежедневна, великобългарска омраза към сънародника, която може да има наистина плашещо уродливи лица. Старах се да си давам логични обяснения на това, което виждам и което ми се случва. Вдигах кръвно и губех пулс от възмущение. Преживявах и се хвърлях в битки, а после се заричах никога вече да не правя така и се оттеглях. А след това наново в този обществен ластик, който само се разпъва и отпуска, а резултатът от това движение не е нищо друго освен болезнено опарване през ръцете. И през духа…
Не започнах този текст с идеята да се оплаквам или да назидавам. Искам просто да споделя какво видях, какво усетих и какво разбрах за нашето общо място тук, за България, във времето, в което отново съм повече тук. Което е чисто и просто едни девет месеца, или колкото трае една човешка бременност.
Страната е станала още по-полюсна
От една страна, в София са израснали псевдонебостъргачи и из града се е разпилял един друг бизнес-сити-корпоративно-технологичен свят със своите сгради в претенциозна модерна архитектура, а от друга – по малките улички стари квартални къщи със свой дух едва се държат на краката си. Чакат да се срутят, за да отстъпят място на поредните стъкло-бетонни бездуховия, в които хората да живеят сред гранит, стъклопакет и имитации на естествени материали. Или да останат в сянката на бизнес сгради, в които реално… няма бизнес.
Докато в София се е преселила две трети от страната, в малките градчета е станало още по-пусто. Новософиянците се връщат в тях като успял среден мениджмънт и гордо разнасят из павираните в жълто-розово централни улици придобитото самочувствие на столичани. Карат по мутренски лизинговите си автомобили със софийска регистрация и след две-три ракии от “татювата” се разнежват по родното място и псуват “грозната София”. Северозападът е все по-беден от останалата част от страната.
Селата тук-таме са взели да се събуждат с по някоя ремонтирана стара къща, придобита от англичани, холандци или някакви други европейци. Като силно начервени устни на старо и бледо лице са се лъснали и новобогаташки домове. Те са с дебели дувари, чардаци със сателитни чинии и специален паркинг извън прилежащата на имота площ, на който са подредени семейните автомобили от поръчково мини до горски джип, тип “уазка” за лов. Обикновено поддържането на тези къщи дава работа на едни десетина-двайсет човека от селото, които са в пряка зависимост от нуждите на новогосподарите и техните гости. Няма как…
На два полюса е и обществото – има много богати и има много бедни. Средната класа е тънка като оризова хартия и от нея нищо не зависи. Тя реално е обслужващ персонал на невидимата, но силно осезаема богата класа, като основната й цел е един ден самата тя да стане като нея. При съвсем реалната и далеч по-лесна перспектива да се превърне в бедна класа, тя се ползва от хлъзгави и променливи принципи и е готова на всичко.
В малките населени места системата на управление е робовладелска
То и в големите е така, но на село или в малкия град може да се види веднага, с просто око и навсякъде. Обикновено на върха на пирамидата е местна мутра. Тя е видимият, разпознваем бабаит, от когото всички се страхуват. Има кратко и ударно име или прякор, често си управлява от затвора, защото е обграден от зависими и верни подмутри и си има политическа опека. Бизнесът е разпределен и ясен – работиш добре, ако даваш процент, гласуваш “правилно” и изпълняваш поръчки. Зад всеки дребен бизнес реално стои някой много по-голям – наркотици, проститутки, плът. Или общински имоти, еврофондове, проекти с дебели финансирания. Въпросните местни велможи са непоклатими. Могат да влязат в къщата ня някой неудобен и да го пребият за минути заедно със семеството му. И да дойде полицията, тя си седи в джипката отвън и чака. Ако стане грешка (а такива грешки често стават), биячите се извиняват и изразяват надежда, че никой няма да се оплаква. Тази надежда се изразява със случайно и абсолютно ненарочно показване на оръжие или споменаване на сигурността на децата.
Когато се организират избори, въпросните местни структури силно се активират, като създават ивенти за местната власт. Ивентите са във вид на софри, на които се обещават неща за града/селото, в случай че се избере “правилният” човек. Ако вятърът на промяната задуха по-силно и на хоризонта се появят непредвидено силно харесвани формации, следва много бързо преориентиране и така скоро по плакатите на кандидат-депутати се появяват лица със странно минало, освежени демократични идеи и нерядко плашещ външен мутренски вид. Който и да дойде на власт, местният велможа си е местен велможа, така че населението е под опека, страхът е политика, а мълчанието – условие за оцеляване. Така е той, така ще са децата и внуците му.
Безкултурието е с надмощие
Все още не е надвило, но натам отиват нещата. Да учиш тук обикновено е равносилно на да не учиш. Университети бол, вътре изпитите се продават, преподавателите често едва връзват две сложни изречения или българският правопис им е предизвикателство. В по-големия процент от училищата се произвеждат функционално неграмотни хора. В някои частни – заради хубавите такси, които трябва да се получават, в някои държавни – заради тоталната липса на мотивация. Нивото на средното образование толковае паднало, че деца на по шестнайсет-осемнайсет години вярват, че земята е плоска, че 5G вреди на човешкия геном и че ваксината срещу Ковид-19 е скрит начин за владеене на умовете. У нас, както навсякъде между другото, винаги се е живеело в балони, просто този,в който аз се чувствам уютно, адски много се е спихнал. Разговорите за изкуство ,мисъл и култура са изместени от такива за пари. Завистта е замъглила обикновената човешка радост от нечий чужд успех. Хората дори не споделят, защото ги е страх от завист, “лоши очи”, “черни магии”, “уроки” и обикновено подливане на вода. По медиите предаванията за наука, култура и изкуство се броят на половината пръсти на едната ръка, в т.нар. лайфстайл предавания всичко е подчинено на рейтинг, който пък има за цел още повече да свива способността за критическо мислене и интелектуален глад на населението. Една от оскъдните възможности за някакви избухвания извън контролираното създаване на съдържание е киното (когато се намерят пари за смели идеи), умният театър (защото описаните по-горе не го посещават), позатихналият, но все пак още съществуващ ъндърграунд и няколкото шарени човеци из пространството. Кръгът се затваря.
Елитът има манталитет на перачка
Ново ли е, така ли е било, пък аз съм забравила… не знам. Но една от личните ми изненади е манталитетът и поведението на т.нар. елит (разбирай културния такъв) у нас. Слугуване на властта, интересчийство, наколенки от соцтип, приятелства и размяна на подаръчета със силните на деня. Разделянето на групи не е нещо невиждано в този тип общества, но тук воюването помежду им е толкова перфидно, а приятелството им – толкова лицемерно, че чак започва да придобива сюрреалистичен образ. Енергията в подливане на вода, в тихи прошушвания на обидни оценки, в квалифициране на хора и дейности е толкова мощна, че ако беше впрегната в събиране на средства за култура, щеше да ни превърне във феномен. То и сега сме, де – феномен в лавирането във властта и омаскаряването на конкурента. Вече девет месеца почти няма маса, на която да съм съседнала, където да не се е разгърнала тихата интелектуална мерзост, обсъждаща “кой е па тоя?!” и “тая би ле?!”. Средата толкова е свикнала с това злинеене, че даже вече е убедена, че то е белег за интелектуалност. Нихилизъм някакъв, арт претенция. Толкова гонеща интереса, а не убеждението, че чак ти става неудобно понякога заради нечие гънене, увиване и пърхане с мигли.
Децата масово са невъзпитани
Ей сега, докато го пиша, чувам как се надига българската майка юнашка да ми кресне в лицето “на кой детето е невъзпитано, ма!”. Малките деца у нас са се превърнали в някакви тартори. Реват по среднощните улици от количките си, тичат из ресторантите, майките им ги изпикават по тротоарите, бутат се по магазините и превозните средства и изобщо… имитират родителите си. Малки момченца с обръснати главички и едри златни кръстове. Малки момиченца с прически на фолкдиви и “момичешки” играчки. По-тежък балкански патриархален модел на възприемане на света аз не помня. Момичетата са обект на обсъждане от момчета, които говорят за тях като за тунинговани коли. Момичета гледат на момчетата като на едър доживотен спестовен влог, от който могат да харчат колкото изкрънкат срещу секс или пък някой и друг бой. Свикнали бяхме на един определен тип момичета да викаме “златотърсачки”. Трябва да ви кажа, че е време и момчетата да включим в тази категория, защото толкова “най-добри приятели”, нароени около някое татково синче със скъпа кола и банкова сметка с много цифри, не бях виждала. За бизнесче нещо един ден, за далаверка. Инвестиция се нарича. В тази подмяна на ценности, сред които винаги е било и доброто приятелство, трябва да прибавя и откровената завист по линия на успяването. Знаете ли колко много си завиждат децата? Сигурно нямате представа. Е, аз имам. Двайсетина, двайсетина и нещо годишни млади хора, които се разпитват едни други не за да съчувстват, а за да са сигурни, че не са най-зле. Или че са далеч по-добре. Мерене на университети, на пътувания, на купони, на коли, на магистратури, на приятелки, на гаджета, на свалки… Мерене! Кой е по-по-най-…
Краят е/трябва да е оптимистичен
Така де, знам, че имаме страхотна природа, велики умове и много талантливи деца. И че сме измислили компютъра и розовия домат. И че нямаме едно загубено знаме в битка. Това е така. Просто вече или не е достатъчно, или не е вярно, или няма значение. Време е още неща да измислим, които да останат в световната история. Време е да си отворим балканските гърди, за да признаем и поемем достиженията на науката и цивилизацията, като не се съревноваваме с чуждите достойнства, а надграждаме и даваме. Време е да се огледаме и да видим в какво тясно, зло, ограничено и пусто откъм идеи и възможности място сме превърнали хубавото кътче от Европа, което имаме късмета да населяваме. Време е да се опитаме да се надмогнем сами себе си, като овладеем злобата и завистта и осъзнаем какво е свободата. И какво е отговорността, с която тя неизменно върви. Време е отдавна да се прероди представата ни за самите себе си, ама сме в такова нездраво преносване, че зеленясваме и се душим от собствената си ограниченост. Пък можеше… Дано и още може.