ep.27 | Мария Касимова-Моасе: Вишеград в средата на бунището
Една запечатана съвременна картина на вековната крепост, където братът на Балдуин е коронясан за император
Случвало ли ви се е някой да ви похвали нещо, ама много силно и много искрено да го похвали, вие да тръгнете да го обследвате с голямата кошница и накрая да се окаже, че тая кошница можете да си я нахлупите на главата, защото никаква работа не върши? Случвало ви се е, разбира се.
Аз пък наскоро се вързах на един телевизионен репортаж от разкопки покрай крепостта Вишеград до Кърджали, в който показаха новонамерени оръжия, остриета и дори защитна бойна метална маска. Преди този репортаж по-рано бях попадала в интернет на видеоклипче, промотиращо тази археологическа забележителност като по-малко известно, но много интересно място за туристически посещения. В рамките на минута и нещо известният археолог Николай Овчаров, докато вървеше покрай внушителна полуразрушена средновековна стена, разказваше как на това място се водели исторически битки, как в подножието на вишеградската крепост Хенрих, братът на пленения и убит от цар Калоян император Балдуин научил за трагичната му смърт и как целите Източни Родопи векове се управлявали именно оттук. В клипа имаше няколко кадъра към язовира, който се намира под върха, където се е издигал някогашният замък, наоколо се виждаха зелени поляни, синьо небе и причудливи каменни останки. Археологът каза още, че (след като бъде напълно разкрит и проучен), този обект ще стане бъде поредният бисер в короната важни исторически паметници на югоизточна България, наравно с “Перперикон”, село Татул и храма на Орфей. Нямам никакви основания да не му вярвам, още повече, че от безкрайните си пътувания из България знам как у нас почти под всяко възвишение се крие неразровена археологическа находка. Затова и на своя пътешественическа глава решавам да видя лично вълшебния Вишеград, намиращ се само на четири километра от Кърджали.
Речено – сторено.
Да пътуваш из Източните Родопи е красиво. Ама и опасно. Малко след слизането от магистрала Тракия в посока Хасково пътят започва да се пълни с едри и мощни автомобили, шофирани бясно от здрави момчета с едри гърбове и остри погледи. Селата се редуват едно след друго, в тях времето е спряло някъде през 90-те, а за някогашното социалистическо напудрено величие свидетелстват занемарени градинки, изпотрошени детски площадки, обрасли с треви някогашни фонтани, завинаги паркирани по тротоарите ръждясали руски камиони… Спирам да си купя вода от едно магазинче с облепени с реклами прозорци. До него е кметството, традиционно боядисано в килотено розово, с развети знамена на България и Европейския съюз над входа. Встрани от сградата има зелени площи, тревите са стигнали почти метър височина и са се увили около изтърбушена пързалка и люлка, виснала на една страна. В средата на тази тъжна картина, достойна за декор на филм на братя Коен, има табелка, на която пише “Забранено за кучета”. До нея пасе кон, който, докато маха с опашка да гони мухите от гърба си, стоварва количество естествена тор, достатъчна да подхрани половин декар насаждения. Така де, то е забранено за кучета, не за коне. Малко по-нататък има пейка. В левия й ъгъл забелязвам тъмна фигура. Нищо, че не съм толкова далече, пак не мога да позная дали е на мъж или на жена. Облечена е в черен анцуг и не поръдва. Отварям бутилката с вода и тръгвам натам, за да се поразтъпча след дългото шофиране. Няколко крачки по-напред вече различавам, че е жена. Може да е 50, а може и да е на 150 години – без възраст, без израз и без никакви намерения за нищо. На свой ред ме забелязва и тя и когато съм на хвърлей от нея, се надига от пейката и проговаря. Няма логика в това, което казва – историята е някъде по средата на поток на съзнанието, в който просто спонтанно е включила гласа си, когато ме е видяла. Усмихвам се и чак тогава забелязвам как от косата й към надвесената над пейката корона на мършав храст, се е опънала паяжина! Разбирате ли – паяжина?! Гледката е толкова сюрреалистична,че ми е трудно да се концентрирам. Разменяме две-три думи, жената отново си сяда на пейката а аз отпрашвам напред с удовлетворението, че все пак не съм оттук. Какво я мисля тая паяжина сега, нали си имам цел – да видя Вишеград!
Пътят продължава и не е лош, наоколо природата е много красива и зеленината компенсира гледките на мършави къщи, разхвърляни дворове и нелепо паркираните пред тях ес класи, кайени и хамъри. На една бензиностанция ме заговарят първо на турски, а малко по-късно, в едно село, в което спирам да попитам за пътя до крепостта, която вече се вижда надвесена над него, човекът почти не ме разбира. Отговаря ми с махане на ръце и дружелюбна усмивка. Някак се става ясно, че трябва да се върна до едноименното село Вишеград и да карам само по малкия асфалтиран път, докато крепостта се покаже. Така и правя.
Малкият, наистина асфалтов път обаче ме довежда до… до и аз не знам какво, но ако трябва да му дам име, последното за което бих се сетила, е село. Пред мен е бунище, из което без особена логика са пръснати едноетажни, схлупени къщи. Дворовете им са сравнително подредени, но отвън покрай оградите е пълно с найлони, бутилки, разхвърлян боклук и разбридани кучета, които заплашително лаят. Леко ме хваща страх да изляза от колата, но все пак решавам да паркирам пред един двор и да продължа пеша. Тръгвам по пътя, а вонята от размекналото се на слънцето сметище се засилва с всяка крачка. Изпод тоя изпровизиран Бангладеш пред мен изниква човешко същество, облечено в долнище от пижама с навити крачоли, ватена блуза и протрит плетен елек. Краката му са побити в скъсани кроксове, от които стърчат мърляви, някога бели хавлиени чорапи. Носи в двете си ръце кофи с някакво съдържимо, което не искам да опознавам. Втренчва се в мен за миг, после спира, оставя кофите на земята и продължава да ме гледа с полуотворена уста, докато го подминавам с плах поздрав, на който то не отговаря. Десетина метра след тази среща се разкрива и една спираща дъха гледка – цяло поле, разпростряло се във всички посоки, из което се търкалят цветни торбички, стари готварски печки, изпочупени бебешки колички, хладилници без врати, строителни отпадъци, акумулатори, гуми, колелца, двукраки столове, дивани с изскочили пружини, тонове пластмаса от всякакъв тип. Измежду тази боклучава инсталация подскачат птици, от чиито човки висят наакани памперси и консервни кутии с течащи от тях червеникави течности. Започвам да подскачам измежду всичко това, за да нацеля малко по-зачистената пътечка, тъй като в далечината все пак тя някак се вижда – крепостта Вишеград! Археологическата ценност, историческото свидетелство, мястото, където Хенрих е коронясан за император след убития си брат, средновековния идминистративен център и изобщо… онази старина, дето, както каза археологът, ще е бисер в короната на българските паметници. И която, както се е амбицирало министерство на туризма, създало въпросното рекламно клипче, трябва да привлече потоци от туристи от цял свят…
Изпитвали ли сте онова чувства на срам, без реално да има нито от какво, нито пред кого? Ето това изпитах аз в този момент. Срам от небето, срам от пейзажа, срам от птиците, от другите българи, от археолога Овчаров, който със сигурност си върши работата, нищо, че очевидно държавата го е оставила да разкрива бисери в една истинска, смрадлива кочина. Срам от някакви там служители по министерства, които усвояват пари от европрограми и дори не знаят, че Вишеград тъне в нерегламентираното сметище на Кърджали. Функционери, които не ще да са прекрачвали вратите на кабинетите си по-далеч от ведомственото барче и за които целият работен хоризонт се ограничава с пълнооборотното въртене на офисния стол. Срам от историята, срам от битките водени тук, от разрушените кули, от камъните… Срам и от нишата в красивата средновековна стена на замъка, превърнала се в огнище за печене на пикник мръвки.
Тръгвам си от Вишеград бързо и с наведена глава. До колата са се подредили две кучета, които ожесточено ме лаят. Зад прозорчетата на едноетажните цветни бараки, над чиито фасади висят огромни сателитни чинии, се различават човешки лица, любопитно взиращи се в мен. Един мъж излиза от една врата и вдига ръка за поздрав. Поздравявам и аз. “Знаете ли нещо за тази крепост – питам с усмивка и леко притеснение?” “А?!” – подвиква човекът. “ За крепостта нещо дали знаете?” “За каминяка ли? Хисарата! – отговаря ми той – Еми копат тука от времи на времи, ма инак тъй си седи. Много желязо сми намирали, ощи от дица на тука тъй – кат ножови такива, разбираш ли… “ “Ами то това е много ценно – казвам – то е история!” “Ба, ценно – тъй са търкалят тука такиви ръждиви, то ко да му е ценно само каминяка да си настроиш къщата, то толкоз…”
Не му се сърдя на човека, да ви кажа. И не му се подигравам. Едно време монасите също са си увивали веяните пъстърми с ръкописи на по пет века. На държавата обаче се сърдя. Че толкова години пропилява най-ценното, което имаме по нашите земи – древната ни история. Защото любовта към родината е първо познаване и уважение към нейното минало. Пък нашето мощно се руши измежду собствените ни гниещи боклуци. Не само буквално, но и метафорично. И във всяко отношение.
Иначе запомнете Вишеград! Той наистина заслужава своята слава, колкото и да сме я замърляли. А аз някак спонтанно се сетих пак за онази жена на пейката и паяжината, която свързваше главата й с храста зад нея…