ep.26 | Мария Касимова-Моасе: Книгите, които живеят в мазето
По следите на едни истории и техните автори, напълно забравени днес
Наскоро се разрових в мазето на семейната вила. Тя е от тези къщи, дето едно време родителите ни ги строяха с невъзможни лишения и мисия да ни оставят “нещо стабилно”. Тъй като през социализма нищо не се хвърляше, понеже никога не можеше да си сигурен, че няма един ден да ти потрябва, навлезлите в неактивна употреба вещи биваха командировани първо в мазето, а после на вилата. Вилите бяха онези буфери на семейния бит и история, където се съхраняваха родовата памет и нейните сантиментални артефакти. Там, където моите родители построиха неголямата си вила, разбира се, първо имаше бараки. Бяха две, с малко коридорче в средата. Беше ги строил дядо ми по майчина линия, бяха сухи, топли и… натъпкани с всякакво предметно съдържимо – юргани от петдесетте, миниатюрни ракиени сервизчета, огледалца и стари ножчета за бръснене, тежки бюфети със стъклени витрини, зверски неудобни разтегателни дивани, кушетки, гардероби с вид на партизански монументи. С годините и постепенното ми влизане във власт на имота процесът на разчистване беше повлякъл към сметището почти всичко. Първо си отидоха тежките комунистически мебели и завивки, след тях дребните, грозновати сервизчета, металните комплекти прибори за хранене с надпис МВР, ножчетата, а накрая и самите бараки. Тъжно – нетъжно, животът трябва да се освобождава от предметността, за да отваря място за дишане. Пък и всяко поколение си носи своите нещица, които също един ден ще полетят към поредното сметище на новите хора.
Това, което никога не изхвърлихме обаче, са книгите.
В онези бараки всъщност стояха стотици томове от семейната библиотека, които някой някога беше пренесъл на вилата и ги беше оставил на съхранение там. Разбира се, даже нямам спомен кой кога и защо е правил подбора, нито пък съм наясно имало ли е изобщо концепция за бъдещето на тези томчета. Просто и аз на свой ред някога съм ги транспортирала от разрушените бараки в мазето на основната къща, прибрала съм ги в чували и съм забравила за съществуването им.
Допреди десетина дена, когато след десетки кандърми да взема и да установя какво, аджеба, се спотайва в мазето, най-после го направих.
Да отвориш чувал с незнайно какви книги е малко като да трябва да влезеш сам в непозната тъмна стая. Пъхваш вътре ръка, докосваш влажните и леко грапави корици и не си сигурен, че точно книги пипаш. Имаш чувството, че ей сега пръстите ти ще потънат в умрял плъх или нещо слузесто, което ще ти се полепи по кожата. Затварям очи, за да се отърва бързо от алюзията си, хващам грапавата страница с два пръста и издърпвам нагоре. Появява се синя корица на тежко книжно тяло. Списание “Съвременник”, втори брой от 1979 година. Имената на авторите вътре са написани на корицата. Юрий Нагибин, Уилям Фокнър, Димитър Вълев, Боян Биолчев, Марсел Еме, Леон Даниел… Полека вадя и останалите, общо петнайсет броя от знаменитото по онова идеологически сковано време списание на Съюза на българските писатели за съвременна българска и чужда литература, критика и публицистика. Не са пострадали кой знае колко от времето – леко влажни са, малко вмирисани на плесен, но напълно спасяеми. И все така предоставящи съдържание, което си заслужава. На всяко едно от томчетата (спомням си добре, че в годината излизаха четири броя) стои името на баща ми, изписано на ръка. Имахме постоянен годишен абонамент за “Съвременник”, “Паралели” и “Космос” в Сатиричния театър, където татко работеше, и всеки месец чакахме изданията като дъх свобода.
Вторият чувал с книги е по-тежък и ръбест. Бръквам поривисто и наслуки измъквам каквото ми попадне. Леонид Брежнев, “Малката земя” – тъничка и дребна книжка с нарисувани войници в атака на корицата. Една от тези книги, дето ги подаряваха по комсомолски и пионерски събрания и която тогава нямаше как и да си помислиш да изхвърлиш. След нея започвам да вадя още и още – “Овчарчето Калитко”, “Патилата на едно момче”, “Смахнатата Евдокия”, “Кубула и Куба Кубикула”, “Уличките на моето детство”, “Чифт дървени кънки”, “Смелият капитан”, “Любимецът на града”… Книги, които някога са имали своя път и мисия, а днес вероятно никой не се сеща за тях. Не знам дали точно тези книги имат истинска литературна стойност – все още комунистическото време и идеология са ми твърде неприятно близко, за да мога да се абстрахирам от тях и да чета литературата от онзи период само като литература. Смятам обаче, че всяка създадена книга има право на съществуване, дори и само като свидетелство за нечие светоусещане и мисия. В този смисъл в дъното на личната ни библиотека могат да се намерят и тезисите на Тодор Живков и дори “Моята борба” на Хитлер. Защото, за да можеш да противостоиш на една ужасяваща, зловеща идеология, каквато е фашизмът, трябва да я познаваш в детайли. Ето защо и сега, когато направих своето книжно откритие в собственото си мазе, реших да измъкна на повърхността и биографиите на част от авторите, чиито произведения бяха прашасвали там.
Овчарчето Калитко днес ползваме като нарицателно за простоват, наивен човек. Сигурна съм, че не се сещате обаче кой е авторът на едноименната комунистическо-партизанско-селска детска сага. Казва се Иван Хаджимарчев и въпросното произведение в стил приключенски роман е най-известната му работа. Иначе е бил фотограф, коректор, технически редактор и автор на малки пиески и социално-битови текстове от градската среда – нещо, което е било почти мода в писането през двайсетте години на миналия век. Разбира се, като много от писателите по това време, имал е и псевдоним – Клетника Младен.
Гьончо Белев пък се казва авторът на “Патилата на едно момче”. Биографията му е сред най-представителните за комунистически писател и деец – един от основателите на Дружеството за българо-съветска дружба, член на БКП, носител на Димитровска награда и на орден “Народна република България”, първа степен. В същото време обаче и граждански активен човек и преди комунистическия режим, доброволец в Българския червен кръст, санитар по време на Първата световна война, много близък приятел на Димчо Дебелянов. Зачетох се и малко из страниците на детския роман, който намерих. И попаднах на това всъщност много красиво описание: “Зимно време. Навън фучи снежна виелица, а баба, седнала на козяка до бумтящата печка, е прегърнала кокалестите си колене и така се е притиснала до тях, че човек би я помислил за купчина натрупани дрехи”.
“Смахнатата Евдокия” не е типичното за “правилната” комунистическа литература заглавие. Авторът на тази книга се казва Анатолий Алексин, а жизненият му път започва в Москва, за да завърши в Люксембург. През деветдесетте години емигрира със семейството си в Израел (роден е с фамилното име Гоберман), майка му е актриса, а самият той – ориенталист. Интелектуалец във всеки смисъл на тази дума, но и предан на комунистическия режим. Член на КПСС, секретар на Съюза на съветските писатели, публикуван на четиридесет и осем езика по света. В книгите му има особено симпатично чувство за хумор, самоирония и забележителни психологически детайли. Чуйте например ето това: “Понеже Евдокия Савелевна веднъж завинаги беше решила, че за нея външността и годините нямат значение, тя и на облеклото си не обръщаше никакво внимание. Върху модните си, нейде набързо и случайно купени панталони тя можеше да нахлузи широка пола, да напъха в нея мъжка каубойка, а в късите, по момчешки подстригани коси да тикне кокален гребен от времената на Очаковски и превземането на Крим“.
Владислав Ванчура, авторът на историята на едно мече и неговия мечкар “Кубула и Куба Кубикула”, е световнопризнат на книжния хоризонт. Този чешки писател, режисьор и драматург попада сред “позволените” от комунистическия режим автори заради членството си в комунистическата партия на Чехословакия. Всъщност Ванчура приема себе си за комунист във време, в което тази идеология приляга на хора с особено либерални и прогресивни възгледи, граничещи с утопия, на младите, модерните и дръзките. Близък приятел на Карел Чапек, отявлен антихитлерист, човек с остра позиция и остро перо, Ванчура в крайна сметка свършва живота си трагично – той е екзекутиран от фашисткия режим през 1942 година, когато по подобен начин са ликвидирани повече от две хиляди членове на чешкия елит. Що се отнася до авторския му стил, то той е забележителен – фино познаване на езика, красиво въображение, дълбока историческа и психологическа култура.
Нямаше да ви занимавам с Юрий Нагибин, ако името му не фигурираше не само като автор на “Уличките на моето детство”, но и сред отбраните писатели, представяни в списание “Съвременник”. И има защо да е така. Животът му е противоречива смесица от странни събития – баща му, който е с благороднически произход, е екзекутиран като контрареволюционер още докато майка му е била бременна с него. Отгледан е от втория си баща, който пък е с еврейски произход, откъдето е и силната съпротива на Нагибин срещу антисемитизма. Самият той е политически комисар към Червената армия, лейтенант от фронта, а по-късно и военен кореспондент. Като истински интелектуалец Нагибин има доста нехарактерно за времето си битие – женен е шест пъти, като една от съпругите му е била и великолепната поетеса Бела Ахмадулина. В творчеството му се говори за история, война, нрави, екология, социални проблеми. Съсценарист е на съветско-японския филм “Дерсу Узала“, режисиран от Акира Куросава, който спечелва „Оскар“ през 1976 година за най-добър чуждестранен филм.
Сега ви прехвърлям топката с един въпрос. Знаете ли кой е авторът на текста на песента на Орлин Горанов “Светът е за двама”? Онази, в която се пее “Даже мен да ме няма на белия свят, потърси любовта и в стръкче пролетен цвят, потърси ме, потърси мееее…”. Димитър Точев. Човекът, написал и детския роман “Чифт дървени кънки”. Сигурна съм, не знаете и че негови са думите на още хитов, сред които “Сбогуване” на Васил Найденов. Приеман е като идеологически автор заради работата си в Държавния комитет по телевизия и радио на СССР, където дори се представя с руското име Петя Ласточкин. Дълги години, почти до смъртта си, е автор във вестник “Дума”, заслужил си е и два ордена “Кирил и Методий”. Точно тази част от биографията му обаче, както и книгата за дървените кънки не са нещата, с които днес бихме го помнили. Виж, с “не заспивай, когато умират звездииии…” – със сигурност.
Най-много усилия в това мое малко книжно разследване ми коства да разбера кой е Апели, авторът на “Вински – любимецът на града”. Оказа се, че това е псевдоним, зад който стои финският писател и новелист Симо Пуупонен. На български за него трудно може да се открие каквато и да било информация. Как точно романът му е попаднал в полезрението на издателство “Отечество” през 1979 година – наистина не знам. Във Финландия е работил като журналист във водещи издания, лауреат е и на най-престижната награда за литература там на името на местния поет Айноу Лейно. “Вински – любимецът на града” е книга, в която децата (а и не само те) се влюбват. Тя е като “Пипи Дългото чорапче”, като “Карлсон, който живее на покрива” или “Малкият Никола” – история, в която заживяваш и която те кара да правиш детски неща и като възрастен. Няма да ви я разказвам – препрочетох си я и ви я препоръчвам.
Спирам дотук. Всъщност имам още доста имена да преоткрия или да си припомня благодарение на книжните залежи в мазето на вилата. Трябва да ви кажа, че съм особено благодарна за тези малки домашни приключения, защото всяко едно от тези имена ми подарява по един малко познат или напълно непознат свят. Така че ви съветвам да пробвате! Поровете се из забравените книги и вместо да ги изхвърляте по идеологически причини, потърсете историите на техните автори. Книгите не са просто напечатани истории – те са свидетели на времето, на което ние най-често не сме. На времето, което е било, което е и което може да бъде. А ние – ние сме временни.
