ep.25 | Мария Касимова-Моасе: Диванът, който всички искаха и никой не взе
Наскоро напуснахме един апартамент, в който живяхме под наем. Не ни понесе нещо центърът на София с мръсния си въздух, разнебитените тротоари и съкварталците с прещипани от лошо настроение физиономии, които по-скоро биха се изпарили от лицето на земята, отколкото да ти кажат добър ден. Както и да е, това са още поне три теми, по които мисля да говоря, но не сега. Сега друго имам да кажа. И то започва с това напускане.
Когато си тръгваш от един дом, чистиш разни предмети, които вече няма да ти служат. Понеже в последните шест години непрекъснато се местя, вече съм свикнала бързо да се разделям с оборотни неща, които съм придобила според конкретните нужди на съответното местонахождение. Преди да се нанесем във въпросния апартамент, купих на старо един разтегателен диван от екокожа. Чудесна работа ми свърши – хем удобен за почивка, хем идеален за настаняване на гости с преспиване. Като си затръгнахме обаче, диванът не влезе в списъка с необходимото оборудване за следващия дом. И така, изпълнил заслугите си досега, реших, че е честно просто да го подаря на следващ собственик с пренасяне и транспорт за негова сметка. Чинно пуснах обява в платформа за продажби, търсения и услуги. Приложих снимки, описах и показах придобитите леки дефекти във вид на пропукана кожа и тук-там щръкнал конец и зачаках. Пет минути след публикуването (ранна съботна утрин) телефонът ми звънна. “Ало?”, казвам. “Алоууу – се чува от другата страна – ми аз… такоата… за обявата нале… Да го зеим тоз диван.” “Чудесно – отговарям, – ние сме постоянно на адреса, просто звъннете час по-рано.” Разбираме се с човека, че може да уреди транспорт “утре към шест-седем”, като ми се примолва да посъбера и още неща, ако имам, “щото ний нищо няами – печки-мечки, тиливизори-миливизори, дрехи-мрехи…”. Веднага щом затварям, телефонът звънва отново, пак по обявата. Отговорно казвам, че диванът е запазен вече и бързо свалям продажбата от платфората. В следващия час ми звънят още двама души и получавам още три съобщения все от хора, на които тази мебел би послужила. На всички обяснявам, че за съжаление обявата вече не е актуална.
На следващия ден сме се организирали да чакаме купувача. Понеже не се обажда, звъня аз към шест и половина. Той не вдига. Звъня час по-късно – все същото. На другия ден сутринта рано ми звъни, за да ми каже, че не успял да организира транспорт, ама за утре (понеделник) ще може. Съгласявам се – разбирам трудностите, това си е бус, носачи, логистика.
На следващия ден никой нито се обажда, нито идва, нито отговаря на телефона. А аз съм посъбрала и дрехи-мрехи, сервизи-мервизи, килими-милими…
Във вторник сутринта отново активирам обявата. Обажда се друг човек – “ще вземем дивана за тъщата на село – казва – в четвъртък или петък”. Съгласявам се, махам отново обявата от сайта, отговарям извинително на всички новопоявили се желаещи да се сдобият с великия диван. В четвъртък човекът с тъщата звъни. Нямало да стане засега, ама за петък ще е, ще ми звънне, като тръгнат. Идва петък. Никой нито звъни, нито отговаря на телефона, нито нищо. В събота отново качвам обявата. Имаме още няколко дни, докато напуснем апартамента, така че до това време трябва да успеем да пласираме дивана. Този път първо се обаждат разни женски гласове, които питат нямам ли как да им закарам аз дивана. Отговарям, че точно затова е безплатен – нямам никаква възможност да карам каквото и да е обемисто и тежко на когото и да било. Една мила дама ме пита на кой етаж е, а като казвам, че е на петия, тя сърдито ми реагира с “оооо, не, не, ни, в никакъв случай!”. В крайна сметка решавам, че ще сваля обявата от сайта за продажби и ще пусна съобщение във фейсбук – все сред милионите потребители ще се намери някой, който да има нужда от безплатен, разтегателен диван от екокожа, който да си пренесе сам. До напускането на апартамента вече имаме шест дни. На лични съобщения получавам запитване от дама, наречена Силвия. Понеже е първата, която се обажда, диванът отново хипотетично става неин. И тя тръгва да урежда транспорт. Казва за понеделник или вторник. Междувременно има и още един заинтересован, но и на него отказвам заради обещанието към Силвия. Силвия не се обажда нито в понеделник, нито във вторник. Пиша й, за да я питам има ли още интерес да придобие канапето, а тя ми отговаря, че, да, има, и то голям, само да уреди транспорта и още утре ще ми пише.
Никога не ми писа нищо. Силвия, мила Силвия…
В четвъртък вече нямам време нито да пускам обяви, нито да чакам някой да търси транспорт, нито пък да ме мотае. Диванът остава в апартамента…
Сега вече сигурно се чудите какво пък ви занимавам толкова с някакъв си диван и невъзможността да го подаря на никого. Веднага ви казвам. Разказвам тази история не заради злополучния диван – разказвам я заради отношението на хората. Заради абсолютната несъобразителност с времето, вещите, плановете, а и финансите на другите, с които по стечение на обстоятелствата влизаш в някаква връзка. Да беше един този, който ме разиграва с “ще звънна – няма да звънна” или “взимам дивана – дори не ти казвам дали ще го взимам тоя диван”, с мед да го намажеш, както казваше майка ми. Несъобразителен, ще си кажеш, невъзпитан, ненаучен, ама пък следващият няма да е такъв… Е, в това е проблемът – и следващият и той несъобразителен, невъзпитан, ненаучен.
Оставям го тоя диван сега настрана и веднага ви давам още подобни примери от последните дни. Празници! Народът се е втурнал да празнува с жаждата на затворник, прекарал трийсет години в Диарбекир. Залепени една за друга коли по основните изходи на София, чиито шофьори и компании гледат лошо, защото вярват, че точно ти, дето си пред тях в редицата, им отнемаш минути от ценното нищо-не-правене някъде из селата или курортите. Пустосват те, ако не тръгнеш още на жълт светофар, бибиткат истерично, ако ти загасне колата, пердашат в лентата на автобуса и после нагло се вмъкват обратно вляво, докато ти скачаш с цялата си тежест върху спирачките. По бензиностанциите вечно е пълно с някакви хора, които са “само до тоалетна”, затова са спрели така, че да те запушат или направо да задръстят цяла лента за излизане от обекта. Не знам какви ги вършат по тия тоалетни, но за времето, за което ги няма, а автомобилите им стоят на аварийни, не само се правят, но и се отглеждат деца.
Да преминем към ситуацията в супермаркетите. Е, там да видите какво значи слалом между чакащите на касите! Леко присламчване, оглеждане в оня метър и половина санитарна дистанция и цънк! – докато се усетиш, те предредили! И толкова са убедителни, че са били преди тебе, че и ти сам започваш да се съмняваш дали пък ти нямаш проблем с краткосрочната памет.
Ама хайде, за ядене и пиене става дума, разбираемо е някак всеки да се грижи за своя стомах. Но и за всичко свое всеки тук така се грижи, да ви кажа. Дъщеря ми ми се обажда в последния почивен ден сутринта полуразревана и с хлипащ гласец. Наредила се в осем сутринта на зелен коридор за ваксина пред “Пирогов”. Пред нея имало десетина човека, но след нея се образувала опашка. “Дишат ми във врата, мамо – хлипа детето по телефона и ми обяснява, че ни дистанция, ни ред, ни страх от заразяване, нищо не може да спре българина да вземе за себе си това, което е решил, че му се полага. И понеже мойто дете на майка си се е метнало – дребничко такова едно, – всеки го побутва и му взима реда. За разлика от мене то пък и не е устато, та съвсем го натирили разни здравеняци от опашката за ваксинация. В крайна сметка дръпнах една мотивационна реч, обясних как в тоя живот трябва да се борим и я оставих да се справя с мили сънародници. След час се обади да ми каже, че успяла – лекарите били много “милички”, ама тия отвън трябвало да се върнат в детската градина да се научат какво е да живееш с други хора, които имат същите права като теб. Съгласна съм, трябва да се върнат. Родителите им вероятно също…
Сега, то нали има една носталгия, дето те обхваща в зряла възраст и всичко от по-рано ти се струва по-смислено, по-добре организирано и като цяло по-добро, та и аз тия дни и покрай тези примери си мисля, че някак… абе преди беше по-добре! Ама не е само от носталгията, да ви кажа. И не, че непременно е било по-хубаво, защото си е било преди. Просто, когато бях дете, родителите ни учеха на живот с другите. На някакви обществени правила, които не са нито комунистическа измислица, нито буржоазна претенция – просто са нормални механизми за взаимнообществени връзки и взаимоотношения. Такива едни цивилизационни правила като да отстъпваш място на този, който е по-възрастен, по-уморен или бърза. Да изчакваш реда си. Да не храчиш на улицата и да не хвърляш боклук там. Да следваш приетите правила за движение по пътищата, пътуване в градски транспорт, пазаруване в магазин, чакане на опашка. Съобразяването с останалите да не приемаш за слабост, а напротив – за сила, сила на възпитанието и образованието. Да говориш на непознатите на „Вие“, ако щете. Дори не толкова заради уважителното отношение към другите, колкото заради уважителното отношение към самия себе си. Когато карах шофьорски курс (аз съм от тия динозаври, които учехме три месеца и държахме шест изпита – листовки, полигон и градско на вътрешни после на официални изпити пред КАТ), моят инструктор ми казваше, че мога да си пръскам вода по предното стъкло само ако близо зад мен няма друг автомобил, за да не би да изцапам неговия преден прозорец. И аз и до ден днешен така правя – има ли зад мен друг автомобил, чакам да сме на прилично разстояние, за да си изчистя стъклото.
Наскоро возих в колата си един млад човек. Озовахме се в ситуация, в която не почистих мръсното си стъкло точно защото зад мен на светофар чакаше друга кола. “Е, сега защо не си измиеш стъклото?!”, ме пита младежът. “Ми защото ще изцапам този зад мен”, отговарям. “И кво от това?! Той да се оправя, нали и той си има вода и чистачки!”, спонтанно се произнася спътникът ми. И, да, така е, като се замислиш. Ама точно в това е и онова гражданско чувство, онази отговорност към другите, за която говоря. Да действаш така, все едно другият няма това, което ти имаш, или пък му е трудно да направи това, което ти правиш. Например да няма вода в резервоара или да не му работят чистачките. На теб нищо няма да ти стане, ако си измиеш стъклото една минута и десет метра по-късно. Пък той… той например ще може да се прибере вкъщи жив, здрав и без инциденти.
Понеже започнах с диван обаче, дайте и с диван да завърша този битов текст за хорския непукизъм. След толкова неуспешни опити диванът да отиде при този, който има нужда от него (по Мечо Пух), силно се надявам новият наемател на апартамента в центъра на София да го намери за удобен. Дано поне на него безмълвно и отговорно да послужи така, както служеше на нас. В това отношение, да ви кажа, диваните са далеч по-съобразителни и приятни за съвместно съществуване от хората…