ep.24 |  Мария Касимова-МоасеБунтари от ресторантски маси


На осми март тази година и аз бях на ресторант. Поводът – рожденият ден на съпруга ми, който празнуваме в тесен семеен кръг, но навън. Съвестно се бях обадила два дни по-рано да резервирам маса, сигурна, че точно на този ден напливът ще е огромен. Според обявените противоепидемични мерки залата трябваше да работи на половина от своя капацитет и съответно да се вмъкна в тези специални 50% също ми беше важно. Знаех и че след дългото затваряне преди това на всеки да му е залипсвало да излезе да хапне сред хора. Не очаквах обаче, че ще се окажем гости в претъпкан ресторант, в който буквално нямаше и един свободен стол. Сигурно е излишно да казвам, но разстоянията между масите си бяха точно такива, каквито ги знам от създаването му. Изобщо, станалата вече епидемична класика – има някакви мерки, ама зад тях има и други и всички тихичко знаят това. 

В последния ден преди новото, този път десетдневно, противоковидно затваряне на държавата отново наблюдавам какво се случва по най-посещаваните обществени места у нас – ресторантите. На обяд съм поканена в друго заведение на имен ден на приятел. Той се е погрижил да спази изискванията и е свел гостите си до шест човека, които да се поберат на една маса. А наоколо… ми наоколо същото – маса до маса, човек върху човек, маски под носовете и брадичките, танци… 

Не пиша това, за да критикувам или обяснявам кое и как трябва да се прави. Пиша, защото в тези двайсет дни опит да се върнем към нормалността отпреди март 2020 година нещо истински ме изуми – онова тийнейджърско, панаирджийско, бунтарско или направо вакханално поведение на хората. Онова излизане като за последно, онова празнуване като за пред края на света, онова веселие напук, на пълни обороти и с пълна пара, извън правилата, със затворени очи, запушени уши и силен крясък в тъмното. 

Него се опитвам да си обясня.

Ако си спомняте, романът “Под игото” от Иван Вазов започва с домашната вечеря у чорбаджи Марко. Деца пият от една обща “фарфорова паница”, хляб се реже, чорбаджията възпитава синовете си кое как и изобщо тогава, около трапезата, се случва най-важната семейна среща, където всичко – и храна, и проблеми – се слага на масата. Храната не е сакрална само в нашата традиция, разбира се. Тя е такава у всички народи, защото винаги и навсякъде е била осъзнавана като съществено условие на живота. Споделянето на храна е залегнало във всички езически и религиозни ритуали и винаги е било разпознавано като акт на общност, на споделяне и на доброто, и на трудното. Това споделяне обаче невинаги и не задължително се случва във физическо общуване с другите – в католическата практика комкането е лично за всеки, от ръката на свещеното лице. Точно така, както е и изповедта – това лично, вглъбено очистване на душата. Общуването е повече с Бога, отколкото с другите. Западната култура следва и развива този модел, затова и общото хранене, споделянето на трапезата, особено пък извън семейството, не се случва на всяка цена. Домът е свещеното място на фамилията, където по-рядко се допускат външни хора. Да бъдеш поканен в него е специална чест и дефинира отношенията ви като една степен по-близки. Иначе социалните срещи по какъвто и да е повод обичайно се случват на неутрални места – кръчмите, клубовете, ресторантите, баровете. 

У нас тази тенденция да организираме срещите си предимно извън дома и в заведение е сравнително нова – от има-няма едни двайсетина години. В моето детство, тъй като заведенията бяха малко, а обслужването – грубо, мудно и често завършващо със скандали – хората много се канеха на гости. Домът беше възприеман не само като някаква семейна крепост, но и като терен за създаване и поддържане на контакти. В онези години дори на гости се ходеше без предупреждение – просто минаваш покрай някого и звъниш на вратата, пък той ако е там, веднага ще те посрещне и нагости с каквото има. Разбирането за празник, а и за скръб тук, по нашите ширини, е такова – като важни и маркиращи живота събития те обичайно се споделят с повече хора. Такива са рождените и имените дни, такива са абитуриентските балове и годишнините, такива са ражданията на деца, покупките на коли и апартаменти, посрещанията на приятели и роднини от чужбина, служебните успехи, курбаните, погребенията и помените, такива бяха някога и войнишките изпращания и клетви. “И добро, и зло се приемат с хора”, казваше баба ми, докато всеки ден, абсолютно всеки ден, сготвяше повече, отколкото е необходимо, за да има “ако някой намине”. 

Преди няколко години във връзка с един личен проект наснимах с телефона си най-различни самоделни места за спонтанни обществени събирания. В старите градски части, там, където съседи споделят общ двор, по-рядко има такива обособени кътове с маса и столове. Обяснявам си го с факта, че често съседите делят повече проблеми, околкото радости и нуждата от споделени веселби в общия двор не е голяма. Обичайно дори тези дворове сами по себе си са повод за съседски раздори – тоя си тупал килима от балкона, на оня кучето акало върху цветята на съседката от втория етаж, трети пък си паркирал колата върху тревата или си изхвърлял фасовете от балкона. 

Не е така обаче в простраствата между панелните блокове например. Там, тъй като така и така собствеността ти се простира до квадратурата на апартамента и някаква част от входа, прилежащите общи външни части се усещат като някакъв своеобразен мегдан. И, разбира се, на този мегдан се образуват най-причудливи кътове за социални срещи. Трябва да ви кажа, че обожавам тези места заради народния дизайнерски гений у тях! В центъра на този вид изнесени холове винаги стои нечия стара маса. Тя може да е ниска, тип “холна”, трапезарна, балконска, ресторантска, а в крайна сметка и да е плод на рециклиращото око на някой сръчен съсед. В последната категория имам истински класически примери като врата, подпряна на четири трупи, шперплат върху празни тенекии от сирене, пътна табела връз каменни улични кошчета. Имам и по-ексцентрични като табла от спалня върху откраднати стойки за велосипеди и стиропорна плоскост, качена на скеле на бебешка количка. Последната имаше и екстрата “мобилност”, тъй като, освен че беше особено лека, заради четирите си колела можеше да се извозва леко и така, в зависимост от метеорологичните условия, да обслужва няколко къта по площадките,. 

Със столовете и пейките – другият основен артибут на спонтанно образуваните външни локации за срещи – е същото. Народната фантазия е открила невероятни предмети, на които може да се сяда – щайги, обли камъни, детски столчета, неработещи чушкопеци, изхвърлени тоалетни казанчета и чинии, вани, малки печки (тип “Раховец”), нощни шкафчета, продънени табуретки, автомобилни седалки, остатъци от домашни фотьойли, матрачни скари. Колко едно такова образувано външно място е важно за своите посетители си личи по грижата, с която те го поддържат и декорират. В софийския квартал “Дианабад” от години съществува един такъв междублоков кът, където вече има вазички с цветя, покривки и специални меки възглавнички. Пак в същия квартал съм виждала цяла холна гарнитура, изнесена и предоставена на обществено ползване, която обитателите осветяваха със специални хартиени лампи на батерии. Съществуват, разбира се, и доста по-оборудвани откъм мебели изнесени салони, в които вече има помощни маси, етажерки с посуда, а някъде дори набързо сковани навеси или цели покривни конструкции. Колкото повече се ползва едно такова място, толкова по-облагородено става то. Даже тук-таме след стабилна и многогодишна експлоатация междублоковите места за срещи са се преродили в самостоятелни мебелни компоненти, тип “беседки”. В квартала, в който живея – гъсто населен от новософиянци от всички краища на страната, – вече има няколко подобни изнесени салона, като над единия дори се вие лоза! Под все още крехките й листенца и стъбълца от ранна пролет до късна зима се вихрят комшийски лакърдии, играе се табла или се мятат карти, вдигат се наздравици, пробват се домашни алкохоли и мезета, развиват се обществени и конспиративни теории, бистри се политика. Участниците, както е известно, са предимно мъже от всякакви възрасти, за малко забегнали от домашните правила. Понякога към тях се присъединяват и половинките, спокойни, че главата на семейството се разтушава в подножието на блока, а не в това на някоя неизвестна “разтурикъща”. А и все пак на масата пред входа се пие къде-къде по-евтината бира от магазина вместо тая с надценката от което и да е заведение. Най-важното от всичко обаче е, че възможността за пряка комуникация е налице! Просто слизаш в междублоковото пространство, сядаш в импровизирания кът и само след пет минути вече не си сам. Представете си колко голяма е необходимостта на нашего брата българина да споделя живота си с другите, след като успява да надвие принципния ни мързел да правим в обществена полза каквото и да е друго. Затова и народ, на който отвътре му идва да си създава сам външни, самоделни местенца за джиджи-биджи, разпивки и дъра-бъра, няма как да спази някакви там 50% пространство в ресторант. Или всичко, или нищо! Петдесетте процента са хубави само когато става дума за намаления – иначе са си само една “половинчата работа”. Мерките са необходими, ама за другите и никога не хващат “точно мен”. Приказките за съвестта и гражданската отговорност – също. 

Така че, сигурна съм, ще трябват само ден-два от новото затваряне, за да се включат схемите за надлъгване с тях. Панаирът не може да се случи в задния двор, вакханалията не е никаква вакханалия, ако никой не я види, а бунтът ни е в природата. Особено този от масата. Ресторантска или пък от стара врата, подпряна на четири празни тенекии от сирене.