ep.23 | Мария Касимова-Моасе: Учителят и ученикът се носят в сърцето
“Най-високият резултат от образованието е толерантността.”
Сетих се за тези думи покрай последната седмица, в която дъвчем един задочен и неосъществил се разговор между уважаван професор и неговата успяла студентка. Не смятам дори да спомена имената на участниците в тази виртуална драма – от посочването и конкретиката често се стига до един яхниен битовизъм, от който никой няма полза. Много по-важно ми се струва да си вдигнем малко главите от ухаещите на надомни караници паници, да спрем да движим поглед по оста “низко – високо” и да се огледаме. Винаги съм била сигурна, че по-добрата видимост се постига не с вирване на нос или забиване на чело в земята, а с любознателно въртене на очните ябълки във всички посоки. Важи не само за безопасното каране на автомобили и движението по повърхността на земята. Важи и за онези многопланови повърхности, които, предполага се, носим в умовете си. Затова и днес посвещавам този текст на темата за учителството. С цялото лично уважение, което изпитвам към десетките учители в моя живот, появили се волю или неволю на пътя ми и озарили с душите си мрачните петна на укрепващата ми човешка същност.
Първата ми учителка от училище, госпожа Елена Христова (другарката Христова, както се казваше по онова време), ме научи да пиша, да чета, да смятам, да съм отговорна. През всичките години, в които растях и вървях по своя път, стоеше някъде наоколо като мой първи ментор. Преди няколко години с мен се свърза една от внучките й, за да ми предаде колко г-жа Христова се радва на успехите ми и как се гордее с мен. Изпитах същата радост от това признание, както когато някога слагаше в кошницата на отличниците от седмицата името ми, изписано на картонена маргаритка.
През годините на прогимназията имах много прекрасни учители, но този, за когото искам да разкажа, е Ваньо Янков по рисуване. Благодарение на него изградих не просто интерес към визуалните изкуства, а и културата да ги потребявам и разбирам в контекст. Във време, в което рисуването се приемаше за час по нищо-неправене, ние учехме за перспектива и три четвърти перспектива, създавахме и изписвахме свои лични екслибриси, работехме с различни техники и разговаряхме за художници. До ден днешен моят учител по рисуване рисува. Когато времето е хубаво, сяда на едно специално място срещу супермаркета в стария ни квартал и оттам работи. Не пропуска да ми се обади за имен ден, за Коледа и Великден, запомнил е дори празниците на децата ми. Допитва се до мен за своите идеи и ми ги разказва като на човек, който има за капацитет в нещо, в което самият той не се чувства сигурен. Като писането например. Наскоро ми подари своя картина. Пазя я като свидетелство за отдадеността на учителството. Учителството, което се отблагодарява на този, когото е научило.
“Пишеш чудесно.” Така ми каза учителят ми по литература от гимназията, когато дойде на премиерата на първата ми книга. Томислав Дяков, човекът с най-витален поглед към словото и изразната му мощ, ми стана учител за цял живот. Не толкова защото беше в състояние да ме накара да стана Антигона, която пише писмо до Креон, да съм митологично същество, около което се организира космосът или пък зад червените ескадрони на Смирненски да прозирам нежната душа на един разминаващ се с живота млад човек. А защото абсолютно винаги зачиташе мнението на учениците си, моето включително. Защото даваше много на нас, но и се радваше да вземе – от чистия ни поглед, от спонтанните ни реакции, от преоткриването и презареждането, което един неакадемичен и необработен ум може щедро да предостави. Дали пиша толкова чудесно е друг въпрос – едва ли точно това е думата. Но моят учител точно нея ми подари. Защото така правят учителите – карат те да не спираш да летиш. Накъдето си поискаш и накъдето те влече, не непременно където те са кацнали или са искали да стигнат.
В учителството обаче имам един особено светъл пример – животът и работата на Хелън Адамс Келър, авторката на цитата, с който започнах този текст. За нея научих преди години, когато случайно попаднах на документален разказ за съдбата й. Хелън е американска писателка, граждански активен човек, борил се за правото на жените да гласуват, защитник на хора в неравностойно положение, оратор, мотиватор.
Има няколко завършени образования и бакалавърска степен по изкуства. Всичко това при положение, че Хелън Келър, родена във втората половина на XIX век и живяла до средата на ХХ век, е била сляпа и глуха. Губи тези две основни сетива вследствие на боледуване, когато е едва на годинка и половина. Сигурно се питате как тогава е успяла да направи всичко, което накратко описах. Направила го е благодарение на прекрасната учителка, която е имала. И която е истинският герой в нейния живот. Ан Съливън! Тя успява да намери начин да запознае малката Хелън с околния свят, като създава своя уникална система за усвояване и изразяване на понятията чрез допир и усет. С любов и търпение развива у нея способността да комуникира и остава най-важният и близък човек в живота й. Днес историята помни Хелън, но рядко споменава нейната учителка Ан. Защото това е учителството – да даваш, без да очакваш. Да се радваш тихо на ученика си. Да му пазиш гърба – Ан го е правила съвсем реално за Хелън в продължение на цял половин век.
Днес, ако посетите Националната зала на статиуте в щата Алабама, ще видите бронзова статуя на Хелън Келър, където тя е изобразена като седемгодишно момиченце, застанало до водна помпа. Произведението всъщност пресъздава момента от живота на Келър, в който тя разбира смисъла на първата си дума – вода. Учителката й Ан Съливан я изписва на дланта й с поредица от знаци, докато полива вода върху другата й ръка. В основата на малката статуя с букви и с брайлово писмо са изписани думите „Най-добрите и хубави неща на света не могат да се видят или докоснат, а трябва да се почувстват със сърцето“. Точно както и истинското учителство, което не може да се измери, но остава в сърцата завинаги. В това на учителя и в това на ученика.