ep.22 | Мария Касимова-Моасе: Парите на артиста
С това свое произведение Хари О’Нийл доказа, че светът има остра нужда от работата на модерните артисти, които не правеха нищо друго, освен да измислят нови светове.
Из “Чудна лятна нощ” от Яна Борисова
Понякога пишем разни неща, за да убеждаваме другите да мислят като нас. Но само понякога. Смисълът на моята работа, на журналистиката, такава, каквато си я представям и каквато се опитвам да я упражнявам толкова години и с истинска любов, е просто да пробужда мислене. Това се опитвам да правя. Да подлагам на съмнение. Да обръщам нещата. Така се надявам, че покрай мен и и другите ще го направят. Така заедно ще работим за установяването на критическото мислене.
Това звучи малко като част от манифест, а аз друго исках да кажа и изобщо за друго е замислен този текст. За артистите го замислих. И за самото творчество, за акта на артистизъм. За онова пространство, в което и аз не знам излиза ли се оттук, или се влиза там – как е по-правилно да се каже, – но за онова пространство, където законите са други, нищо не е логично по обичайния начин, никой не е конвенционалното си аз, няма последователност, няма причини и резултати, а има… има всичко. Накуп, по неделим начин, емоционален, едновременно подкожен и космически. През изкуството се случват нещата, които често приемаме за неописуеми. То успява да ги опише. Така, както в ежедневния език, по онзи седмично-месечно-годишен начин, не можем. Онази експлозия на чувствата, породена от нещо уж толкова неделимо от делничното, а невидимо. И уж толкова дребно, а така голямо, така безпределно. Тази безграничност на изкуството ни дава най-важното – усещането за безсмъртие. Носи ни наркотичния кеф, че пространствата се сриват, а ти летиш – лек и чисто нов, добър и напълно омиротворен – из това необятие, вечно. Така в живота тук ти става леко. Спира тук да те е страх. Затрептяваш тук с идеите на нещата, с перфектните същности, с чистите понятия. Тук. И заради тази нужда да пазиш летенето започваш да потребяваш изкуство. Или на свой ред да го създаваш.
Стана ли ви досадно? Е, нормално – всеки опит да се опише изкуството и въздействието му накрая звучи като претенция. Беше ми важно обаче да започна с този опит за дефиниция на изкуството, за да продължа нататък за артиста.
Артистът е странна птица. Ама не, защото носи асиметрични дрехи, барета и шал, пуши лула или говори бавно и с километрични паузи, в които щеш – не щеш, ако имаш поне три мозъчни клетки, намираш смисъл. Артистът всъщност не е постоянно тук. Даже той повечето време някак не е тук, а е там, отвъд. И като е там, му е по-добре, затова и се опитва онова чувство оттам да си го донесе тук. Да го пресъздаде с друг език и да го остави като предмет, като музика, като временно преживяване на нас, хората, дето сме повече тук. Постоянно тук. Артистът, истинският артист имам предвид, оригинално и напълно органично живее така, в тази двойственост. Понякога страда от това, но това не е задължително. Изкуството не се ражда непременно в страдание – то се ражда от детайлно усещане, а то може да е любов, щастие, радост, съмнение, разочарование, очакване, смълчаване. Да си артист най-често не е избор – такъв си се раждаш. И ако тази твоя природа е достатъчно силна, рано или късно се връщаш в същността си. Нищо че може междувременно да си станал нещо значимо и хубаво тук – инженер, лекар, юрист, спортист, счетоводител.
Спокойно, почти ви доведох до това, за което искам днес да говоря. Просто нямаше как без това начало. Днес ме интересува как ние, съвременните българи, се отнасяме към нашите артисти. Как приемаме тяхното занимание и как го оценяваме. Какво мислим за работата им и всъщност приемаме ли това, което те правят, за работа изобщо. И съответно, ако я приемаме за работа, защо не можем да осъзнаем, че тя трябва да се заплаща и подлежи на пенсионно осигуряване. Или пък, ако не я приемаме за работа… за какво я приемаме?! И как според тези, за които артистичната работа не е професия, следва да се издържат артистите?
Съвсем наскоро Министерството на културата извади един списък с имена на наши музиканти легенди, които да награди с парични премии. Критерият се оказа участие и класиране във фестивала “Златният Орфей”. Така едни се оказаха с премия от 350 лв, други – с 500, а трети – с нищо. Впоследствие се разбра и за сериозни липси във въпросния списък, други пък, оказа се, не покриват критерия “участие в “Златният Орфей”, така че последва списък-допълнение. Който и да е в тоя списък обаче, проблемите са си едни и същи – решението е на парче, изглежда скалъпено набързо, по предизборно поръчение. Дори и да е така, хайде, все пак е нещо полезно за битието на артиста. По-големият проблем е друг. И той се разпознава в злобните коментари на българския диванен бунтар, в дребната лошотия на малкото човече с голямо и неосъществено его, в междуособната вътрешна злост на самите артисти, които се посочиха един друг, като се захванаха тихичко да си претеглят “достоянията за българската култура”.
Чета как певците си пеели и това не било работа, така че не се очаква да заслужат и пенсия. В двайсет и първи век явно още може да се мисли толкова предметно-резултатно. И ако зависи от него, вероятно стиховете, книгите, театрите, мелодиите и картините биха били обявени за интелектуални блудства на стадо готованковци. Даже комунизмът със своите “правилни” идеологични насоки за изкуството разчиташе на него и го ухажваше. Защото си даваше сметка за силата му, за ненатрапчивата му, но абсолютно незаменима мощ да влиза под кожата, да събужда чувства. Пък там, където има чувство, споменът става дълбок и траен. Следователно такива стават и ситуациите, и идеите, които водят до него.
Сега, време е да уточня нещо. Давам си сметка, че едни деветдесет процента от певците и музикантите, сдобили се с наградата от държавата, твърде слабо се припокриват с онзи поетичен образ на артиста от началото на този текст. Знам, че за една голяма част от тях това е просто занимание, но и така да е, да си изкарваш прехраната с това, което обичаш да правиш и което ти е лесно, не е грях, а благословия. Наясно съм и че в много, ама много малко случаи тук говорим за високо изкуство! Да, често става дума за халтура – независимо дали е било по времето на соца или пък днес, когато копромисите с вкуса не са по-малко. Халтура или не обаче, тази артистична “работа” си е работа. И като такава трябва да бъде оценена и платена подобаващо. Тук идва и другият проблем – къде са класическите музиканти, къде са певците и актьорите от операта и музикалния театър, къде са народните изпълнители? Още да разгънем балона, защото е наложително – къде са художниците, къде са писателите и поетите, къде са актьорите от театрите – столични и провинциални – и киното? Или там няма фестивал, по който да ги прецедим, затова да си затворим очите.
Преди малко повече от година артисти събираха пари за една обедняла и затънала в дългове театроведка, работила в Народния театър. Тя почина. Преди нея актрисата Мариана Аламанчевна, кака Мариана, чистеше входове, за да оцелява. И тя почина. Наскоро по причина немотия събирахме средства и за актрисата Сашка Братанова. Да ни е жива и здрава, тя си знае какво й е на душата! А знаете ли колко много са като тях? Плашещо много. Обидно много. Артисти и художници , певци и музиканти, с които сме пораснали. С които сме започнали да мислим. През чиито артистични работи сме се възпитавали и сме преживявали най-важните събития в живота си. Сега, когато тези хора следва да получат заслужена благодарност от нас обаче, се случва ето това – наречени са комерсиални, посочени са като мързеливци, като конформисти от соца, като халтураджии. Натирени са в ъгъла на изкуството, което и без това все повече се разпознава като прищявка, като нещо не жизненоважно. Ама жизненоважно ни е иначе да се влюбваме, да преминаваме през раздели и разочарования, да се мотивираме, за да продължим напред, да устояваме на загубите, да мечтаем. Защо тогава не сме готови да заплатим труда на тези, които са ни помагали и ни помагат да го правим?
Да се върна на журналистиката, за която ви казах в началото, че приемам като средство за събуждане на мислене. Та помислете за следното: готови сме да застраховаме колите и домовете си за хиляди левове и да плащаме тези суми безкопромисно. Но когато става дума да застраховаме живота и здравето си, същите суми като онези за автообила и апартамента ни се струват ненужно високи. Нещо такова е и с изкуството. Ползваме го, за да оцеляват душите ни, но не ни се вижда нужно да заплащаме адекватно труда на хората, които го създават. Харесваме ги, когато са здрави и силни, и тихо завиждаме на “приятната” и “доходна” работа, която упражняват. Когато са слаби обаче, не ни се пречупва финансовата бариера, за да защитим достойното им битие. Хайде де?! И защо е така? Ами не знам. Ще бъда благодарна обаче просто да помислим. Хубаво да помислим.