ep.21 | Мария Касимова-Моасе: Боклучавата схема, или как се печели от незнайно сметище
Този текст трябваше да излезе в сайта Редута. Място за една много качествена журналистика, стопанисвано от нашия колега Стойко Тонев или д-р Тони Филипов, както той искаше публиката да го познава. Поръча ми го в сряда за четвъртък, в четвъртък му го правих на обяд, а той така и никога не го прочете. Животът има това отвратително качество да свършва ненадейно по средата на книгата, над недоядения хляб и незавършеното изречение. Не знам дали е за добро или за лошо – не разбирам от сбогувания и не смятам да интестирам в това. Просто знам, че когато си отиде добър журналист, си отива един силен глас. Когато си отиде журналист като Тони Филипов, д-р, става плашещо тихо. На добър път, Тони, ние продължаваме, следвайки пътя ти. Давай знаци оттам, ако съвсем оплескаме нещата! …
През 1992 година бивш бос на мафиотската организация Camorra казва пред разследващите органи следното: “Не се занимавам с наркотици. Сега имам друг бизнес. От него се печели повече при по-малък риск. Нарича се “боклук”. За нас боклукът е злато”.
Знам, че ви е трудно да си представите как така пластмасовите кофички, сламките и бъркалките, памперсите, торбичките, опаковките от вафли, тубите, разбриданите мокети, изпотрошените микровълнови, ръждясалите перални, разпарчетосаните бебешки колички и епидемичните маски, дето ни се мотаят ежедневно я в краката, я в реките и язовирите, от които пием вода, са злато, ама си е факт. Знаят го както големите мафиоти на Италия, така и българските им партньори. Най-малкото, защото са в тесни колегиално-търговски взаимоотношения, при които нашата земя функционира като тяхно евтино сметище. Ако не сте наясно как така боклученият бизнес е толкова печеливш, нека ви дам най-простата схема за успеха му.
Аз в лицето на предприятието Х произвеждам някакви тонове отпадъци, сред които, да кажем, и много токсични. Според законите в една цивилизована и правова държава тези отпадъци трябва да се разпределят на съответните места, където да се преработят, за да не замърсяват, тровят и пречат. Част от тях, разбира се, могат да се рециклират. Пак в развитите страни има създадена сравнително добра и работеща организация това да се случва, като услугата естествено струва пари. Така аз като предприятието Х плащам на държавата примерно 100 лв. на тон от моя боклук. Да, но в един момент при мен идва фирмата У, която ми казва, че може да изкупи целия ми боклук само срещу 10 лв. на тон. Разбира се, че плесвам с ръце от икономически просперитет, плащам на фирмата У дължимото и повече не му мисля. Не ме интересува нито дали тя е извозила отпадъците ми при нужните условия, нито къде ги е закарала, нито дали ги е разпределила по тип и качество или пък ги е рециклирала. За мен е важно, че в двора си вече нямам боклук, при това на десеторно по-ниска цена от тази за държавата с всичките й такси.
Как печели обаче после фирмата У, която така еколюбиво ме е лишила от способността да замърсявам околната среда? Ами просто – намира се някоя затънтена, бедна земя насред нищото, изкопава се яма, пълни се с придобитата мръсотия и се зарива. Или пък на също такава “ничия” земя боклукът се запалва и изгаря… доколкото изобщо може да изгори. Не е нужно да си финансов експерт, за да знаеш, че това струва нищожно малко. Така печалбата от ония 10 лв. на тон си остава внушителна и само за фирмата У. Рискът е почти нулев – я врътката разконспирира някой брадясал еколог, който да побучи из медиите (докато не го приобщят или сплашат), я не.
Точно тази схема се разиграва толкова успешно от толкова време и на толкова високо ниво, че чак е смешно, когато държавата се прави на изненадана при откриването на поредното незаконно сметище или складирани у нас европейски боклуци, чакащи да потънат в поредната дупка или река на българска територия. Всъщност да уточня нещо тук! Нали нямате илюзия, че в една огромна част от случаите именно представители на държавата (местната изпълнителна власт или пък под опеката на по-високите административни нива) са част от схемата?! Как ли?! Ами така: кмет на селце трябва да организира извозването на боклука на своето население. Прави договор с фирма, която на приятно ниска цена поема ангажимента да го разкара. Кметът не се интересува къде точно отиват селските отпадъци, а и не му трябва да се интересува, защото получава обратно част от парите, с които е платил на въпросната фирма. Така да се каже, той дава наши, държавни 10 лв. на тон, а после получава от боклукчийската фирма като личен, недеклариран приход, да речем, 2 лв. на тон. Нещо като такса “добро сътрудничество”. Чиста печалба от мръсна работа! Единственото гадно е, ако работата надуши някоя напориста репортерка или екотерорист. Защото, като разкрият незаконното сметище, дето за надниците на камионджията, онзи с багера и двама пичове с лопати, побира цялата помийна каша на селото, ще трябва да се обяснява тук-там. Ама пък за такива случаи винаги работи мантрата “поръчково и нагласено”, а и колкото на по-изненадан се правиш, толкова по-заслужил после може да се окажеш пред по-високите нива от веригата. Такса “лоялност”, така да се каже.
Сега ми се иска да обърнем перспективата от генерална към по-лична и да разберем както какво не е наред с ежедневните ни боклуци, така и какво персонално можем да направим.
Преди години правих един огромен ремонт на семейна вила близо до река Искър. Чинно и почтено си платих на майсторите, които се грижеха за всичко, да извозят строителните и битовите отпадъци до съответното градско сметище. Пет години по-късно, докато се разхождах по брега на Искър с кучето си, то избяга нанякъде, а когато се върна, победоносно носеше в устата си… моя стара маратонка. Разпознах я, защото лично я бях подшивала, за да мога да я използвам в градината, а при въпросния ремонт в крайна сметка реших да се разделя с нея. Изненадана от откритието на кучето, тръгнах натам, откъдето то се беше сдобило с маратонката и… в близките храсти разпознах собствения си битов и строителен боклук, за чието правилно извозване си бях платила. Майсторите ме бяха метнали точно по схемата на мафията – бяха захвърлили боклука просто така, а парите бяха усвоили напълно.
Какво е положението в нашата софийска градска среда? От години вече за столичния боклук се грижат основно фирми на братя Домусчиеви и Румен Гайтански – Вълка. Не мога да отправя обвинения към тях, защото нямам преки доказателства, но пък като гражданин знам какво е състоянието на кварталите, улиците, парковете и градската среда като цяло от гледна точка на боклука. Тук-таме са нацвъкани жълти, зелени и сини контейнери за разделно събиране на хартия, пластмаса и стъкло. Там, където живея, такива контейнери има на едно-единствено място на цялата улица, но въпреки това и аз, и децата ми влачим до тях разделно събраните ни отпадъци. После обаче идва един и същи камион, който най-често смесва всичко, което прилежно сме разделили. Когато един път попитах служител от общината защо се прави така, той ми обясни, че после “те пак го разделят”. Ахаааа, ма, разбира се, че после го разделят, как не се бях досетила!
Вие пък също така лесно се досещате, че при така създадените обстоятелства тия, дето се пънем да събираме боклука разделно, сме една десета от квартала и останалите ни гледат като че сме чипирани от Бил Гейтс. Целокупното население у нас все още смята, че да си метнеш кенчето от кока-кола в полята около магистралата е напълно нормално. И че зеленината пред април ще закрие обилно нахвърляните пластмаси и бутилки по националните пътища и географско-историческите места за проявяване и упражняване на национална гордост! Така де – къде къде по-важно е да се развее знаме и да се тропне хоро насред тучните български поля и вековните гори, вместо да се събере трупаната десетилетия смет околовръст! То тя така и така ще се самосъбере в устието на някой язовир и след това ще има за какво да цъкаме с езици пред телевизорите и да псуваме как “няма такава държава”! Вярно няма такава държава, ама няма и такива граждани, да ви кажа! Статия във френския “Льо Фигаро” от ноември 2018 година помества информация за това средно колко боклук годишно създават различните европейски граждани. За една година французинът образува 1,5 тона, германецът – 2,1 тона, белгиецът – 3,8 тона. А както бихме казали, ако това беше виц, Бай Ганьо българинът за една година се разписва с почти цели 14 тона отпадък! Най-бедни в Европа, ама пък най-богати на боклук! Никаква култура на рециклиране, почти нулева екологична подготовка, липса на гражданска активност и… висока разболеваемост от ракови заболявания, дължащи се на разни зарити из “най-красивата в света българска природа” сметища от международен и местен произход. Ето така, докато държавата и мафията нежно ни тровят със собствения ни боклук, ние продължаваме да рием в кочината, охолно произвеждайки още и още. Това е като да ти гори собствената къща, а ти, останал бездомник, да туряш още съчки в пожара и да възклицаваш колко хубаво гори…