ep.19 | Мария Касимова-Моасе: Сънароднически хейт
Няма да го напиша, ще го напиша, няма да го напиша, ще го напиша…
От една седмица съм така. Питам се има ли смисъл да обръщам общественото око към най-болезнения проблем на съвремието – принципната омраза. Толкова много се възмущаваме от хейтърите и така силно ги клеймим, че в някакъв момент се питам дали сами не се превръщаме в такива. Затова и всеки път, когато говоря за нещо, дето ми опъва моралните аршини до скъсване, се опитвам да го поставя в контекст и да предложа някакъв вид решение. Редактирам си езика, обуздавам си патоса и се старая да влизам в дълбочина, доколкото е и възможно.
Ето и днес ще опитам. Защото искам да говоря за тая наша българска ли е, общочовешка ли е, но определено отвратителна черта да мразим успели сънародници. Да тъпчем успехите им, дори когато са безспорни и световни. Да се опитаме да въздигнем собствената си несъстоятелност, стъпвайки на раменете на изкачилите се по-високо. И да огледаме от тяхната висота света, пък после да свием устици и да процедим “хм, то па голямата гледка!”.
За всичко това се замислих, след като попаднах тези дни на едно телевизионно интервю с аниматора Тео Ушев. Беше по повод световна анкета за това кой е най-влиятелният съвременен аниматор за последните двайсет и пет години. Анкетата е организирана от кураторите на Анимационния фестивал в Лерида (Animac) и Културния център на Барселона и в нея участват двайсет и петима специалисти и историци от цял свят. Новината, разбира се, прелетя през медиите у нас и предизвика интерес. Когато самият Тео обаче я коментира, ме изненада… не, направо ме притесни свитото чувство, с което го направи. Презастраховаше се! Бързаше да уточни, че и за него това признание е изненада, че никак не е очаквал, че даже се чуди, защото самият той е в полето на анимацията от едва петнайсет години. Разбирате ли, повече се извиняваше за това чуждо решение, отколкото да му се радва. По-скоро се оправдаваше, вместо някак логично да се гордее. И защо да не се гордее – та нали това си е неговият собствен труд, неговото въображение, неговите часове работа, неговите идеи? И нали всичко това в крайна сметка е забелязано и оценено, признато и харесано? Защо тогава този извинителен режим, тази полунаведена глава и притеснено гледане в земята?!…
Ами знам защо. И отговорите дойдоха светкавично още с първите постове в социалните мрежи. Включи се великобългарският мразилник и започна да хвърля наоколо жлъчни коментари, злобни определения, завист, прикрита зад интелектуално словоблудство и високомерност. Що пък точно Ушев, ма как па баш най-влиятелен, ма кой ги прави тия класации, не бил нищо особено, даже грозно бил рисувал… Четеш и се изумяваш колко фирми може да придобие лошотията, в колко аватара може да се изроди завистта.
Почти месец по-рано халата на величествената завист към ближния се завъртя и около актрисата Мария Бакалова. Започна се, разбира се, с филма “Борат 2”, около който някак всеки се почувства задължен да обясни как му се повръщало и да се възмути че изобщо се пуска подобно нещо. Дали един факт от изкуството ти харесва или не, дали ти проговаря или не, е отделен въпрос. Тук обаче не ставаше дума за аргументиран разговор и изследване на собственото възприятие, за любопитство към жанра и разчитане на метафорите, за естетика на посланието, която, разбира се, може и да ти допада и така произведението да ти е чуждо. Тук си действаше друго – типичната категоричност на оскъдния ум, изразена, общо взето, в констатацията “ебаси тъпотията”. В подобна оценъчност няма филтри, няма стремеж да разбереш какво се крие под определението “мокументъри”, да се образоваш около политическата ситуация и историята на Щатите и да разбереш подхода на Саша Коен като артист. Нищо такова! Има една прашасала мембрана, отвъд която са “готините” неща и пред която са “ебаси тъпотиите”. Като с модерното изкуство – каква ще е тая картина с половината червено и другата половина черно, дето ще струва няколко милиона?! И как така черна точка на бял фон ще ти се казва “Лодка в морето”, като ни лодка има, ни море?! Пък и какво ще е това изкуство, дето “и аз това мога да го направя!”?!
Да де, ама не го направи, нали?
Друг го направи. При това толкова категорично, колкото си иска. Според собствените си критерии за изразни средства, без изобщо да му пука така ли се прави, това добре ли е за кюстендилската селищна система и какво ще кажат хората. Нарича се творчество. Пък дали резултатът от него ти доставя удоволствие, притеснява те, или направо те изкарва от кожата ти е нещо съвсем различно.
Различно, различно… ама и младата Мария Бакалова отнесе огромна доза сънароднически хейт. Все така принципен и все така безпочвен. Всеки можел като нея! Какво актьорско майсторство било да се водиш по акъла на Саша Коен! Какъв пък толкова успех било да се “правиш на маймуна” (цитирам един от коментарите в мрежата)! Ами такъв, скъпи сънародници, че нито вие, нито аз сме с номинациите на Мария, нито вие, нито аз имаме нейните признания, нито вие, нито аз вероятно ще имаме нейната кариера. И като така или иначе деветдесет и девет процента от нас никога няма да се занимават с това, с което тя се занимава, и по никакавъв начин не са си загубили запазеното място в редицата на световната слава заради нея, защо ни е толкова жизненоважно да я “храним” с отвратителни коментари, низвергващи обобщения и снизходителни квалификации?! Вижте само и какъв жаргон имаме за хейт – “храня”! Не е ли отвратително само по себе си? Даваш на някого жизнено необходимо нещо, каквото е храната, само че отровно. Като да направиш пюре за бебе с люти чушки. И докато го тъпчеш в устата му, да изпитваш садистично удоволствие, че то се дави и от очите му текат сълзи. Защото само в този зловещ момент ти се чувстваш над него, владееш го, господар си на ситуацията, така да се каже. Егати низката страст бе, драги сънародници! Ма няма ли да ни е по-хубаво, ако просто се порадваме заедно на успеха на нашия човек, а? Ако се тупнем в гърдите и кажем ей така, понародному, “ей това тука е нашето момиче!”?!
Не, няма да ни се откъсне от сърцето едно такова признание. Твърде е добро, прекалено е признателно. Затова и когато актьорът Димитър Маринов – онзи успял да играе в холивудски бисер българин – се качи на сцената на оскарите и за малко подържа пустата статуетка покрай участието си във филма “Зелената книга”, не му простихме! Изсипахме огън и жупел връз него. Не бил за него оскарът, какво го пипал, пък българското знаме, дето го показа пред целия киносвят, защо такова мънинко било, ма на какъв се правел… Дотам се стигна, че за да преодолее някак земляшкия гняв, и Димитър Маринов се наложи да се обяснява пред добронамерения целокупен български народ защо и как оскарът е попаднал в ръцете му, как това нищо не значи и изобщо как истински се е вълнувал, че е на тази престижна сцена като българин и само тази емоция го е владеела. И в крайна сметка точно като Тео Ушев извинително да гледа в земята, докато ние тук го сочим с пръст за това, че, разбира се, незаслужено е успял! Незаслужено, защото всички други, дето не са успели, повече заслужават! Аа ей на, не им се е получило. Защо? Ми защото нямат шанс, никой не ги вижда, не могат “да се бутат” или просто “не съм решил, не съм станал като него!”, както каза един път на маса поредният непрокопсал роден гений. Ми хайде реши се, де! Пък като не го правиш, поне не грачи срещу успеха на другия. Свали му шапка, потупай го по рамото, гордей се заедно с него! И на теб самия ще ти стане по-добре.
В тази много нашенска, вътрешна съпротива към успеха на сънародника ще прибавя и всичко, що се изля навремето върху Кристо. Както и всичко, което ще се излее и под този текст, когато той излезе на бял свят. То не бе “опаковчик”, то не бе “на къв се праи”, то не бе “кой ти го не може”. Извиняваха безпочвените си оплювания с това, че Кристо не се идентифицирал с България. Е Мария, Тео и Димитър като го правят, та пощадяват ли ги?! Защото така е много по-лесно, „по-хранително” е за душата българска. Как иначе ще потвърдим максимата, че у нас, ако се роди гений, то той ще е геният на завистта?! Ей заради този пусти манталитет има толкова малко световноизвестни българи. Просто ние си ги дърпаме за опашките толкова отрано, че те дори и носовете си не могат да извадят над селския плет. Пък тези, дето са успели и да го прескочат, гледайте какво ги правим!
От двананайсет години прекарвам голяма част от живота си във Франция, откъдето е съпругът ми. До ден днешен, когато гледа някакви френски телевизионни предавания, все открива нови и нови творци, които не се е случвало да видя досега. За нито един от тях, никога, мъжът ми не е казал нищо отвратително. Може да не му допада работата им, да не споделя начина им на мислене, но никога не съм чула от устата му да излиза каквато и да е низвергваща дума, каквато и да е злост от типа “тоя па колко е зле”. Така са и другите хора отвъд, които познавам. По този начин полето на културата непрекъснато е засято с нови и нови имена, с нови идеи и хора, които провокират средата, които я правят по-смислена и различна. Така се гради културата на Франция, а оттам и световната култура, в която нейните творци са активни имена. Създава се атмосфера, в която животът ти на артист е ценен и значим. Може да не е разбиран от всички, може да не е харесван, но е уважаван и подпомаган да се развива. От хората, не само от държавата.
Понеже не знам как да завърша този текст, нека си призная само едно. Откакто съм тук по-дълго, от три месеца насам, нищичко не ми се пише. И почти нищо не ми се и прави. Защото знам, че каквото и да сътворя, то първо ще бъде посрещнато с “ох, па тая”. И колкото и да не ми пука, защото уж съм пораснала, и аз си го престрадвам. Пък нито съм толкова голяма, колкото Тео Ушев, нито колкото Митко Маринов, нито колкото Мария Бакалова. Затова им стискам всичките си възможни палци, тихо им се радвам на успехите и искрено се надявам сънародническата завист да не ги докосва.
Ами написах го…