Le Grand Tour на Льо Корбюзие

Вече близо половин час Шарл-Едуар надничаше възторжено през прозореца на влака, слушайки приспивното потракване. Най-накрая се отказа и се облегна назад. В купето беше приятно топло, а срещу него подремваше спътникът му Огюст. Шарл-Едуар се загледа в сакото му от туид, чиято модна кройка беше от 1907 г. Помисли си, че това е отпреди близо четири години и че неговият приятел доста се е позанемарил.

фотография Иво Йованович

После погледна себе си и констатира същото. Все пак почти шест месеца бяха на път, който вече отиваше към своя край. Двамата се бяха срещнали в Берлин, където Шарл-Едуар се беше хванал на работа за няколко месеца като художник в най-голямото немско ателие за промишлен дизайн, а Огюст се занимаваше с история на изкуствата. От ученическите си години Шарл-Едуар таеше голямата мечта на всички на неговата възраст – да направят Le Grand tour. Още от XVIII в. млади мъже и жени, с навършване на пълнолетието си, се втурват да пътуват из Европа и да правят Le Grand tour. С времето това пътуване става финален акорд за модерното възпитание и фактор за добрия прием в обществото, което с любопитство било готово да изслуша разказите им и всякакви небивалици. Шарл-Едуар още повече се въодушеви, когато разбра, че хора като лорд Байрон също са правили Le Grand tour. Той запали Огюст по тази авантюра. Каза му: „Каня те да отвориш очи и да видиш какво ни заобикаля”. Двамата изцяло се посветиха на организацията. Бяха чули, че напоследък към маршрута, включващ задължително Австрия и Италия, са започнали да добавят Гърция и Турция.

Шарл-Едуар беше роден в Швейцария, на 5 км от границата с Франция, ограден от планини, в семейство, чиито членове бяха в часовникарския занаят. Така че изпипването на детайлите твърдо се бе загнездило в гените му. Развълнувани от своя проект, двамата висяха с часове над картата на Европа, а Огюст няколко пъти ходи при негов познат, който работеше в управлението на железниците, за да изкопчи повече информация за цените. Поразпитаха и успяха да се срещнат с други, които вече бяха правили Le Grand tour и които дадоха безценни съвети.

В това време късметът се усмихна на Шарл-Едуар. За работата си в ателието за промишлен дизайн той получи добро заплащане. Това внесе успокоение в душата му и той вече можеше да предложи на Огюст да разширят маршрута и да изпълнят мечтата си да посетят Бохемия, унгарската пуста, българските земи, да видят Константинопол и Атон, а после и Акропола. След многократно пресмятане на парите, които беше спестил, Шарл-Едуар успя да си купи от фирма Hüttig-Krügener новия им фотоапарат Cupido 80 със стъклени плаки.

Щастлив, щастлив, щастлив!

И така, приключението започна на 20 май 1911 г. Снабдени с бележници, писалки, мастило, моливи, хартия и какво ли не още, двамата бяха вече на път. Бяха се отказали от „Ориент експрес“, защото според тях тази европейска знаменитост пресичала безразлично градове и държави, спирала тук-там за кратко и продължавала все така равнодушно по пътя си. Още разглеждайки картата на Европа, могъщата река Дунав ги привлече. Бяха впечатлени от нея – многообещаващ воден път, започващ от Алпите и стигащ до Черно море. Отказаха се от влака и взеха решение да пътуват с параход. Цената беше незначителна – няколко франка за втора класа, а и можеха да използват люлеещите се столове в пушалнята на първа класа, цялата в червено кадифе и с цветя по масичките. Храната и напитките бяха неизвестно вкусни. Двама се наслаждаваха на гледките и на свободата си. Слизаха от парахода, разглеждаха с настървение непознатото, правеха скици и снимки, говореха с местните и после се качваха на следващия параход, който ги отвеждаше все по-надолу по течението на Дунав до следващото пристанище. Вечер, уморени от ходенето сядаха на пейките на палубата, пишеха писма, драскаха по бележниците си и умираха от любопитство да разговарят с капитана на поредния параход. От един капитан на параход човек може да научи много неща. Като например как да си наеме превоз, когато слезе на сушата, било то пощенска кола, каруца или муле, или кой път да хване, когато в крайна сметка се наложи да върви пеша. Капитанът не се изненада, когато Шарл-Едуар му каза, че нито Виена, нито Будапеща, нито Белград са му допаднали кой знае колко. Видяха усмивката му изпод мустаците, докато слушаше възторжените им разкази за пастирите в унгарската пуста, за словашките селяни с изписаните им къщи, за сватбарския оркестър в Княжевац. По капитански той галантно отсече, че ги разбира, още повече че в този момент преминаваха покрай маслено зелени поляни, където пасяха огромни сиви волове, а зад тях стадата от овце сякаш бяха хиляди. Чуваха се подвикванията на овчарите и лаят на кучета. Небето беше синьо, а слънцето милостиво. Бяха навлезли в България.

Имаше нещо, което винаги бе вълнувало Шарл-Едуар. Това бяха историите от тихите семейни вечери. А те казваха, че корените им са от Югозападна Франция. Преди много, много години заради гоненията срещу катарите прародителите му се изселили оттам и дошли в земите на сегашна Швейцария. Докато пътуваха към заветната си мечта да видят църквата „Света София“ в Константинопол, Шарл-Едуар си позволи да сподели тази история с Огюст, като добави, че католическата църква винаги е обвинявала българите богомили за разпространението на тази ерес по френските земи. Огюст беше дълбоко впечатлен от това, че насреща си има такъв потомък.

Тихият син Дунав и вензелите на последната капитанска фуражка останаха назад зад тях. Напред пред тях беше старата българска столица Търново, а наоколо цветя, зеленчукови градини и житни нивя. Пристигнаха в града преди залез слънце. Не бяха подготвени за това, което видяха. Панорамата на белите къщи, надвиснали над асми балкони, изобилие на чешми, мирис на чемшир, хора облечени в дрехи с ярки бродерии – един напълно непознат свят. Като насън минаха тези няколко дни, през които останаха в Търново. Многократно ги канеха на гости, а Шарл-Едуар не пропусна да скицира всичко, което видя вътре в къщите. Вървяха с удивление по белите плочи на домашните градинки, останаха мълчаливи пред двадесет и деветте икони на иконостаса в малката църквица, скитаха се между къщите, варосани отвътре и отвън. Навсякъде бяло, великото искрящо бяло. Трудно се разделиха с него.

Беше време да наемат коне и да потеглят към Габрово. А там беше празник, наречен Еньовден. Въодушевени, правиха снимки на хората, мостовете и домовете. Огюст се престраши и опита нещо, което местните наричаха айрян, а после пиха гъсто сладко кафе. Поумориха се от целия този шум и врява, а и времето, с което разполагаха ги притискаше да продължат към Стара планина. Трябваше да преминат през прохода й и да слязат в Розовата долина, в град Казанлък. Свечеряваше се, когато превалиха пътя. Единствената странноприемница им даде подслон върху сламениците си, но Шарл-Едуар скоро скочи и отърсвайки се от многобройните дървеници изтича навън и заспа под звездното небе, сред шумата на стар бук. На другия ден в село Шипка си купиха от един беден свещеник няколко стари икони с обков. Въпреки че знаеха подробности, отново изслушаха с уважение разказите за тези важни за българската история места. След няколко часа езда пред тях се разстла Розовата долина. Шарл-Едуар беше ненаситен на снимки и рисунки на казанлъшките дворове, къщи и манастири. Останаха близо две седмици в долината. Накрая започнаха да се притесняват, че бележниците и мастилото, с които се бяха снабдили при тръгване няма да им стигнат. После се смяха от сърце просто защото, ако свършеха, щяха да купят нови. Казаха си, че се справят много добре.

Време беше да продължат за Константинопол. На път за Одрин преминаха през Стара Загора, а оттам през Търново-Сеймен (Симеоновград). Зад тях остана невероятният Дунав, силуетът на Балкана, белите къщи, асмите и малките домашни градинки. Шарл-Едуар доволно потупваше през раницата си пълните с впечатления и скици бележници и загрижено наместваше стъклените плаки с фотографиите. В главата си вече имаше план, но и вдъхновение.

„Le Grand tour” на Шарл-Едуар Жанре-Гри, приел през 1920 година името Льо Корбюзие, се враства в таланта на този световноизвестен изключителен архитект и дизайнер, предизвикал революция в модерната европейска архитектура на ХХ в. Пътуването изиграва решаваща роля в професионалното му формиране и творческа работа, основавайки се на принципа, че възхищението е лесно, а разбирането трудно. „За да завърша своето обучение, аз подготвих това голямо пътуване. Извървях пеша Бохемия, пътувах с параход до България, за да стигна до Златния рог и да видя минаретата на „Св. София“. Това би бил перфектният екстаз, ако душата ми не бе застинала в преклонение пред това, което виждаше.”

Петдесет и пет години по-късно Льо Корбюзие издава своите бележки, скици и снимки от това пътуване. Паметта му и думите пресъздават това, което изживява сред подценяваната от Запада културна традиция на Балканите, а в нашия случай и в България. Книгата предизвиква сред артистичните среди изненадващо déjà vu като коректив на последните пет десетилетия от развитието на европейската архитектура.

чети още

Магично е да си човек

Понякога самотен, понякога сам

Да се сгушиш в скута на богинята, или Big Mama Scandal

Световните новини, които пропуснахме през септември