ep.04 | Димана Йорданова: Кой ми глътна слънцето?
„Полудях за пълно душевно здраве“, казва Маргьорит Дюрас.
“Не си болна, всичко е само в главата ти”, казват останалите.
Знаете ли колко ми беше втръснало да чувам това?
Колко ми се гадеше, че болестта се признава само на тялото, а на душата ѝ се приписват капризите.
Днес вече съм свикнала. Няма по-голямо унижение от това “да свикнеш”.
Дните на всички ни минават под зверската диктатура на едно отнето бъдеще.
Хората си мерят температурата и се ослушват за белодробни хрипове, докато тихо се побъркват и разгромяват на другия фронт – душевния.
Няма статистика, няма списък “днес в битката за ума си изгубиха още 90 човека”.
Ако имаш COVID или диабет, никой няма да ти каже „Стегни се!“ или „Пий една ракия и ш’ти мине!“. Но психичното здраве не е приоритет в тази отровна страна, в този самозабравен, абсурден свят. Няма рентген, няма слушалка, които да хващат такъв тип задушаване.
Така че “СТЕГНИ СЕ!“.
Сякаш има какво повече да си стегнеш – и бездруго си опънат като струна и всеки миг ще се скъсаш и разпилееш на милион парчета.
Тук е срамно да си чувствителен, но не е срамно да си глупак.
Сякаш още преди 10 години, както животно усеща бъдещо земетресение, предвиждах чумата, всеобщата паника, блатната почва под краката. Но тогава бях нелогична в страховете си. Не може да се страхуваш без причина, нали?
И ето че получихме причината.
Аплодисменти за победата! Тъпа, тъжна победа, като всички победи, извън границата на собствената ни кожа.
Очаква се да съм доволна. Страховете ми – най-сетне резонни, аз – не просто невротична паникьорка, която не смее да иде на два метра от дома си, а средностатистически, модерен homo sapiens.
Вече не съм изключение, мога да докосна страха, да го видя в очите насреща,
да го споделя. Мога да получавам паникатаки в банята, на тротоара, в леглото, в супермаркета… и вече никой няма да ми казва да се стегна.
Ето какво е да си в дерайлиралия влак.
Возих се в него 10 години.
Когато патологичната паника дойде, аз си отидох.
Беше внезапна, като учителска палка през пръстите на непослушен ученик.
Категорична, като примка около шия. Не смееш да помръднеш. Направиш ли го – ще ритнеш онзи невидим стол и завинаги ще увиснеш в нищото.
Просто трябва да дишаш през корема. Не че можеш, но трябва. Трябва да се стиснеш в шепа като талисман с изтекъл срок на годност, да се стопиш из потната си длан от болката, че вече не умееш да носиш щастие.
Ти си изпъкналата вена върху челото на семейството си, ти си стадо коне, галопиращо в спокойните им глави. Ти си бреме, нелогично и досадно. Ти си болният, понесъл на гръб собственото си, уж здраво тяло.
Не ти е позволено с гримаса, премигване или жест да покажеш какво се случва с теб. СТЕГНИ СЕ, МАМКА МУ!
Ползвай си болката като прожектор, който осветява всяко кътче на този забравен от Бога свят. Ползвай я като челник, с който преминаваш през тъмните, хлъзгави тунели на себеотрицанието и научи малко повече за проклетия живот.
Но как, когато болката няма причина,
сякаш причината има значение за болката,
за това как всички ние искаме раждане без болка,
живот без болка,
смърт без болка;
страхуваме се за телата си толкова много
и толкова малко за душите,
искаме някой просто да ни каже откъде идва шибаната болка,
сякаш винаги идва отнякъде,
сякаш никога не е навсякъде,
сякаш нечия чужда ръка е дошла
и е положила тази болка в умовете и сплитовете ни,
а ние искаме да я запазим, за да ни забелязват,
искаме и да я изтръгнем, за да позволим на нещо друго,
на някой друг
да ни хареса здрави, силни и нормални,
да дойде при нас, да се доближи до нас,
да донесе още болка…
На сърцето ми му беше писнало от мен. От треморите, от фобиите, от дереализациите, от реализациите, от този непрестанен, хроничен родилен спазъм – спазъмът, че съм жива. Сърцето ми искаше да избяга.
Къде е аварийният ми изход? Може би някъде там, между разговорите за смъртта и разговорите за котки, между излежаването до 11 на обяд и кроткия час, в който някой си пръска главата, между пъпа, отъркан в пода, и човешкото достойнство,
между острия ръб на масата и удара в лакътя, между серотонина и диазепама, между погалването и одирането, между рибата, мълчанието и тигана, между златния зъб на мошеника и беззъбата уста на поезията,
между прерязването на пъпната връв и прегризването на гръкляна…
Аварийният изход е засипан от свлачището на умората. От този монумент на развалата. От това сиропиталище за деца, родени по погрешка.
Нормално е да си болен от всичко, но не и от синдрома на бомбата без закъснител. Тиктакането е само в твоята глава. Симптомите са невидими – гладен си, но не искаш да ядеш, уморен си, но не можеш да заспиш, искаш да умреш, а дори не можеш да заспиш… синият или червеният кабел?
Или отново тази агония, че ей сега ще се побъркаш, ще се побъркаш, ще се побъркаш… но никога достатъчно, никога чак толкова, че да се спасиш.
Но, казвам ви, нормално е да бъдеш смазан. Особено под диктатурата на тези двете: страхът от провал в свят, който признава само съвършенството,
и страхът от съвършенството в свят, който предлага само провали.
Съвършенството е измама, рекламен трик, шумоляща опаковка,
а провалът поне има посока, текстура, той е специален вид баланс.
Не сте сами. Напълно сте сами. В тази битка всички са барон Мюнхаузен.
Хващаш косата и дърпаш. А докато питаш “кой ми глътна слънцето?“,
е хубаво да се замислиш дали в корема ти не па́ри нещо…