ep.02 |  Димана Йорданова: Последният ден на Земята


Нямам представа колко е часът.

Не знам кой ден е, но знам годината.

Две и двайсета.

Годината, в която някой зорко ни наблюдаваше, толкова зорко, толкова втренчено, че станахме невидими, размазахме се пред зацапаните диоптри на света, който вижда добре надалеко, но щом ни доближи, изчезваме.

Следобедът обаче ме наблюдава под микроскоп. 

Вижда – аз съм поредният човек, който е готов да даде живота си само за да не умре.

По радиото всяка дума звучи като заклинание.

“Днес, уважаеми слушатели, е последният ден на Земята. Добро утро!”

И така всеки ден, всеки час, без радио не мога.

От стената пък ме наблюдава гениалното око на Том Йорк.

Постерът с радио главата, която избухва в безброй цветове и от нея се раждат бездна след бездна. Пропасти не за потъване, а за пътуване.

Но.

Днес е последният ден на Земята.

В ума ми звучи непреклонният припев на Йорк:

I can feel death, can see its beady eyes

All these things into position

All these things we’ll one day swallow whole

Fade out again

Fade out again

Immerse your soul in love

Immerse your soul in love…

Ето го решението.

От всички ъгли всякакви хора като досадни лелки, които те щипят по бузите, казват, че аз съм следващата, че един ден това ще се случи на мен или на някого, когото обичам и в когото се събира целият ми свят, някога, вероятно скоро, и моят бял дроб ще спре да работи, ще дишам през тръба, през рога на изобилието, ще трябва да се простя с най-милото, ще бъда поканена в изолатора на спасението, в обетованата земя и на входа ще трябва да оставя Надеждата.

Охраната те е накарала да оставиш потенциално опасните лични вещи, преди да влезеш.

И е добре да си носиш чаршаф.

Смъртта работи с материали на клиента.

Но това чувство се е загнездило в стомаха и не спира да повръща метафори, не спира да повръща псувни, не спира да повръща въпроси.

Спокойствието остава, колкото да изпуши една цигара. Това е хубаво начало на края му. 

Но въздухът нарушава обещанията и законите и се влива като водопад в гърдите ми.

Дробовете ми се изпълват, диафрагмата ми се отваря като крака на истинска мръсница и аз нямам нужда от друго чудо.

Нямам нужда да чакам оцеляването, за да оцелея, не ми трябва тази сигурност, която се напластява под ноктите, докато драпам и се вкопчвам в чужди обещания, чужди съдби, чужди истории.

Най-красиви са дните, които още не сме изживели.

Най-красиви са градовете, в които не съм била. Най-красиви – мъжете, които ни подминаха.

Ние сме една предстояща екскурзия до Венеция. Нито повече, нито по-малко. Ние сме едно цвете, растящо между колебливата земя и непреклонната вода. Венеция, която потъна и в която изоставихме гондолите. От запада към изхода, от севера към Юда тичахме и планини се извисиха над водата – небето сякаш се прозяваше, над всички нас, предадените от целувка.

Искам да счупя тази невидима стена между мен и небето,

издигната от достолепните съмнения, да я счупя и да падам нагоре, нагоре,

както самоубиец полита обратно към етажа, от който е скочил.

Небе,

бъди жонгльор и малко преди залез подмятай слънцето, изтървай го във шепите ми –

аз ще се опаря, обещавам.

Спирам радиото и гласът пресъхва.

Днес е последният ден на Земята

и първият – някъде другаде.

Защото…

Fade out again

Fade out again

Immerse your soul in love

Immerse your soul in love…