ep.01 | Димана Йорданова: Коледа на повикване
Тиха нощ, свята нощ…
Но дали?
Посвещавам този текст на Коледата, която изгубихме през годините.
Онази, от която спряхме да черпим мъдрост и светлина.
Задоволявахме се само с добро пазаруване и лош холестерол.
Олтарите в душите си превърнахме във витрини.
Маниерност, лицемерие и тотална забрава за това какво изобщо празнуваме.
Клишета, инерция, банализми, поредни опити да избягаме от собствената си душа, защото страхът беше станал част от биохимията ни,
от плътта ни,
от духа ни.
Навеждахме глави не от свян или уважение, а само защото ни беше шубе да срещнем погледа на собствената си болка.
Без да осъзнаваме, че срещата с болката няма да ни убие.
Но отказът да я погледнем в очите ще го направи.
Мисля си за онази Коледа, която превърнахме в компаньонка на душите ни,
но не и в спасителка.
Онази Коледа, която стана дъщеря на капитализма, а Съвестта превърна в своя мащеха.
Онази Коледа, на която казвахме, леко пияни и много отчаяни:
Моето момиче, колко искам да вляза в теб! Да се движа бавно – навън и навътре, навън и навътре… И тази година да изсмуча от теб всичко, от което нямам нужда.
Твоето тяло не е за причастие. Твоето тяло е доказателство за престъпление – със съучастие. Етикетът (с цена), който виси от тялото ти, е моя тъжна равносметка.
Ние с теб сме шумни и бляскави, ние сме двойка параноични гиганти.
Не обикновени и постни като шрифт в ежедневник, а видимо благотворителни, привидно съзидателни, невидимо изгубени…
Играем си с всичко.
Играем, играем белот с кредитните си карти. Обявяваме 200, обявяваме 300, обявяваме се за ритник в лицето на камбаните.
Затегни колана, скъпа, политаме към звездния триумф. Забрави за камбаните, тях вече никой не ги чува.
Коледо, Коледо…
Но защо плачеш, скъпа моя? Не искаш триумф? И какви са тези натрошени светци в краката ти? Осъзнай се, моето момиче, целият ни живот се събира в ценоразписа на твоите услуги. Искаме да спим кротко на дюшека, пълен с фалшиви обещания,
искаме да изсвирим своето величествено соло на орган, непросвирван от милион години. Имаме нужда от заместители, от подсладители, от възбудители, от силно шумолящи опаковки, за да заглушим предсмъртните викове на епохата.
И ето. Първият сняг вече се разтапя в косите ти, любима. Мъглата се е вляла в свечеряващите се, изнервени улици. Навсякъде се усеща тази всеобща агония, този ужасен, нелеп, неспирен инцидент.
Ние сме на първа страница, ние сме на заглавието, ние сме черната хроника, ние сме бялата смърт, ние сме пусти като града, пусти като деня, в който от учтивост Господ е похвален и потупан по забравеното рамо. Поне сега.
Поне за малко.
Но сумракът е зад ъгъла и цели с мерника си всяка оцеляла радост.
Истинска неверница си, Коледо, истинска мръсница. Дай ни пържола, скъпо вино и евтино щастие, дай ни достъп до храма на банките, до свещената светлина на моловете, намали такса „чудо“, че да можем да си го позволим.
Запали свещ и й позволи да отпече поне за малко запеченото ни човешко просветление. Дай ни знаци. Не водни знаци. Не пътни знаци. Дай ни вътрешни знаци и не ни позволявай да излитаме на завоите. Не ни позволявай да изиграем хазартно душите на другите и своята, не ни позволявай да оставим на децата си зара, който забравихме захвърлен на 2…
После застани сама на премръзналата улица и чакай. Все някой ще дойде при теб.
И се надявам, и вярвам, и се моля, че в тази луда, трудна, тъмна година този някой няма да попита за тарифата ти, а за цената. Цената, която всички ние дължим, защото спасението се заплаща,
но и се отплаща.
И независимо от това дали вярваме в Христос или мислим, че сме купчина еволюирали примати, ние всички по един или друг начин, днес, понякога или по малко всеки ден, се стремим към Бога.
А красотата на усилията ни понякога е по-желана дори от постигнатата цел.
Така че – не спирайте, търсачи на Красота.
Има я.