Carpe diem

„Черният лебед“ е понятие от теорията за изкуствения  интелект, означаващо  рядко или случайно събитие, което е неочаквано и се отличава с три характеристики – то е непредсказуемо, има огромно въздействие и може да бъде обяснено със задна дата. Тъй като черните лебеди са непредвидими, ние трябва да се пригодим към тяхното съществуване (вместо наивно да се опитваме да ги предвидим).

„Черният лебед“ със сигурност настъпва и във всеки почти човешки живот. Важното е да успееш да използваш момента и наистина да направиш крачката напред – във всякакъв смисъл. Ще разкажа за моята среща с „Черния лебед“ без никакви условности и задължителност…

Когато си на вече зряла възраст,

Когато си загубил всичко материално,

Когато губиш радостта от всички цветове на живота,

Когато достигаш точката не на смирението, а на примирението…

И тогава като изведнъж се явява „Черният лебед“… За мен самата този „лебед“ бе една случайна среща с мой съученик, който свири на орган в Католическата църква във Варна. Така, без думи, без външно натрапване, попаднах в средата на прекрасни хора. Хора – обикновени, външно небогати, скромно облечени: хора, които носеха смирението и мъдростта в себе си. Така и „случайно“ се запознах и започнах често да разговарям с един доста необикновен Божи служител – отец Яцек Вуйчик от Варна. Тогава получих „моите уроци за живота“.

На пръв поглед отец Яцек носи всички характеристики на своя монашески, католически сан. Роден в семейство на полски, многодетни фермери, той отрано има и във фамилията си, и във възпитанието си връзката с църквата и вярата в Бога. Неговият  свещенически избор не става веднага и не е просто случаен факт. Преминава през различни  дейности и професии, докато стига до изучаване на философия и богословие в Краковския университет. И тъкмо когато  е на прага на една успешна кариера като докторант по философия, става неговата среща с епископ Пройков. Поканен от него, отец Яцек пристига в далечната 2000 година в България, като служи в Малко Търново,  в София, в Бургас и Шумен и най-дълго – във Варна.

Това може вкратце  да бъде биографията на този отец от църквата „Непорочно зачатие на Дева Мария“ във Варна. Но всъщност истинското лице на отец Яцек е във всяко действие, за което  го обичат и му вярват.

Срещнах се с хора, на които е помогнал в тежки и трудни моменти. Хора, които буквално е спасил от тежки пороци и проблеми. Хора, на които чрез вярата е дал смисъл на живота им. Говорих с млади студенти от Ангола, на които всяка седмица той обръща внимание и ги съветва  по различни въпроси в чуждата за тях обстановка на морския град.

Преди време, в една от най-лютите зими, църквата отваря врати и дава подслон дълго време на бездомници. С помощта на отец Яцек и  сестрите монахини и днес работи трапезария, раздаваща храна за бедни и нуждаещи се.

Запознах се с момче, на  което преди години отец Яцек е бил настойник и благодарение на него е успяло да завърши средното си образование.

„Преминавайки през нашето човешко съществуване, тази любов на Бога трябва да придобие някаква конкретна форма“ – е мисъл, която сподели с мен и доказва всеки ден на практика отец Яцек.

В течение на доста време имах възможност да беседвам с него и вярвам, че всеки може да почерпи по нещо за себе си от думите му.

За прошката

Трудна тема. Трудна, защото се отнася към съвместяването на две основни натури – човешката, която по своята същност се стреми към справедливост. Ние искаме да постигнем именно това – да се накаже злото, да оценим доброто – това са естествените човешки възгледи.

Другата натура – Божествената – може да пренебрегне справедливостта. Защото е казано: „Отче, прости им, понеже не знаят що правят“ (Лука 23:34). С тези думи се изразява съпричастността към грешния. От гледна точка на теологията Бог признава несъвършенството на човека. Защото ако се замислим в дълбочина, злото не идва просто така. То е процес, чиито причини невинаги знаем. 

Какво значи да простим?! Ако го направим просто така, формално – то ние извършваме насилие върху себе си.

Считам, че само когато човек може да се извиси до едни други граници, близки до божественото – прошката може да е естествена. Дали обаче се случва често?!

С една дума – твърдя, че дотолкова  сме готови да простим, доколкото имаме Исус в себе си.

За вярата в днешния ден – на пандемията

Мисля, че вярата ни помага именно в такива дни, в които се чувстваме слаби и беззащитни. Трябва със спокойствие да приемем и разберем, че трудностите ни се дават като следствие на първородния грях. Не Бог ни ги дава, а това е част от самото ни съществуване. Никъде и никой не ни е дал  обещание за най-доброто преживяване, изпълнено само с радост и лекота, нали?!

Това, което ни дава обаче вярата, е надеждата. Във всяка молитва, независимо дали е изречена от един или повече хора, има я вярата за надеждата към доброто. Има я Любовта към Бога и ближния. В този смисъл вярвам в чудесата на молитвите, които помагат на болните и нещастните. Когато повече хора  отправят молитвите си за някого или за нещо, ние на практика умножаваме тази Любов.

Но бих допълнил и друго. Да, ние спазваме социалната дистанция не само заради себе си, а и заради своите близки, особено възрастни родители и роднини. Но се питам дали не прекаляваме, ако имаме кардинално социално дистанциране?! Знам за случаи, когато родители и пораснали деца не се виждат със седмици. Това според мен не е нормално. Не нараняваме ли именно тези наши най-близки хора, като не ги виждаме. Говоря за случаи, в които няма основателна здравословна причина. Струва ми се, че трябва във всяко нещо да намираме мярката.

За греховете

Да, грешни сме. И е редно човек да го осъзнае. Характерът на греха, на злото е такъв, че унищожава самия човек. Всеки, който се замисли, ще достигне до този извод.

Сигурен съм, че само чрез Любовта към ближния и към Бога човек може да се отдалечи от греха и злото. Тръгвам от обичта към ближния, защото не може да обичаш Бога, без да обичаш ближния си. Божията любов е необятна и безценна. Той ни я дарява дори когато грешим, дори когато се повалим пред Него, и то отново за да не губим вярата си и да продължаваме да се обичаме един друг. „Преди всичко имайте усърдна любов помежду си, защото любовта покрива множество грехове” (1 Пет. 4:8). Този библейски цитат ни дава увереност в това колко е силна Божията любов и колко е силна любовта в нас.

В този план на размисли считам, че агресията и злото, извършено към деца, е може би един от най-тежките грехове, които могат да се извършат. Това зло прекършва живота, характера, действията на един нов живот, който се развива. Говорим за всичко, което ние, възрастните, причиняваме на децата. Говорим и за лошото възпитание в семейството. Даже не искам да конкретизирам различните престъпления спрямо деца, защото те са ужасни.“

Свободното си време отец Яцек запълва с няколко интересни неща: пилот на безмоторен самолет, шофьор на огромен и тежък мотоциклет, невероятен кулинар, с когото с часове можеш да обсъждаш рецепти, вкусове и предпочитания, страстен пътешественик и истински откривател на далечни страни и култури, огромни познания и използване на няколко езика и не на последно място – един обичащ нашата страна „българин, роден случайно в Полша“.

Срещата с отец Яцек ми даде възможност да открия един друг свят – на повече хармония и смирение. Тя отвори вратите и на други срещи – с епископ Румен от гр. Раковски, с отците от Бургас,  с хората, работещи в Центъра за социална подкрепа от  Малко Търново, с цялата малка католическа общност във Варна, с Ани Бозева и Веско Панайотов…

Днес знам със сигурност, че съм имала този шанс в живота си да срещна „Черния лебед“, който промени към добро мислите и делата ми. И който ме научи да се радвам на малките неща, на семейството си, на всеки ден, даден ми от Бога.

чети още

Декриминализация на канабиса и контролирана търговия на всички наркотици? – част 2

Декриминализация на канабиса и контролирана търговия на всички наркотици? – част 1

Oтворено писмо до Ориана Фалачи

10 септември 2001: пропуснатият ден