Един позабравен от миналото клуб във Варна се готви за нов старт в своя живот. Този път в ролята на хъб. Той ще приюти под преживелия си най-разнообразни режими и капризи на времето покрив хора на изкуството от различни културни измерения – музиканти, художници, артисти, писатели, фотографи… Зад реализацията на проекта стои една сърцата група от хора начело с младия архитект Явор Панев, отговорен за много от прогресивните промени в града, превръщащи го в притегателна точка за съвременни откриватели. За онези от вас, които не помнят оригиналното начало на Bonkers, нека натиснем…

REWIND, или спомените на Поли (очевидец меломан от средата на 90-те)…

90-те години бяха романтични. Наричахме ги ранна демокрация и всичко, което се случваше в този период, беше „ранно“ и правеше първите си стъпки – първите позволени книги, първите западни бургери, първите скейтъри, първите стрийтбол забивки, първите графити артисти, първите клубове… И музиката беше “първа” – в града, в който живеех, тя пристигаше директно от морето като току-що уловена прясна риба – още „жива и мърдаща“ от звукозаписното студио, някъде през океана. Варненци се хвалеха с огромните си колекции от винилови плочи, които тогавашното племе от диджеи въртеше по ранните версии на бъдещите клубове, които в онези години наричахме просто дискотеки. Като дете на разпознаваем диджей от онзи период обикалях унесено покрай рафтовете на татковата колекция, вадех внимателно плочите от опаковките им, прокарвах ръка по гладките им повърхности и си представях събитията, довели до това съвършенство в дланите ми – от идеята в главата на музиканта, през споделянето й с останалите в обкръжението му, безсънните нощи в звукозаписното студио, пускането й по радиото, влизането й в класациите, а след това и в магазина, до моряшките ръце, свалили я от стелажа, за да преплува десетки хиляди километри към Морска гара Варна, за да се завърти на стария грамофон на татко (с всичките му усилватели и друго fancy оборудване от онзи период). И, да, винилът остаря бързо през 90-те, тогава и касетките, с които открих музикални стилове като ню уейв, ню романтик, гръндж и бритпоп, отшумяваха, нови бяха само дисковете като онзи първи албум на Iron Maiden на CD, който разби монопола на касетките в магазина на Unison на ул. „Княз Борис I“ и се продаде като топъл хляб не защото внезапно в града се бяха навъдили хиляди нови фенове на Iron Maiden, а просто защото всички тези хора пожелаха едновременно да опитат от магията на новата технология. После в една от първите частни радиостанции от онези години – Канал Ком – миксирахме цяла плеяда от възможни формати – магнетофонни ленти, плочи, касети, CD-та, DAT-чета, първите mp3, и дори сваляхме музика от MTV, за да я пускаме по радиото заедно с гласовете на виджеите от екрана – на никой още не му дремеше за авторски права, дори и те бяха в своята най-ранна фаза на живота си у нас.

В този ранен период във Варна се пръкна и първото подобие на музикален клуб. Градът си имаше своите символи, в годините след това в наследници на тези символи се превърнаха много от съвременните клубове, които успешно събират хората и до днес. Но в този преходен период – като абсолютен символ на промяната, с протъркани дънки, скъсани кецове и разкопчана карирана риза, в полезрението на всички някак почти нехайно влезе Bonkers. Погледна отвисоко предшествениците си, разположи се удобно на изхода на града, близо до Аспаруховия мост, и се провикна към неформалите от центъра: „Тук съм, чакам ви!“. Бившето хранилище за боеприпаси на ул. „Барутен погреб“ 1, грижливо почистено от натрупаната си история, под формата на всякакъв тип органични и неорганични отпадъци, отвори врати за копнеещите за равностойни на времето си преживявания млади варненци. До този момент рок сцената се случваше почти откъслечно – понякога в „Орбита“ (бившия Младежки дом), друг път на изградени от нищото импровизирани сцени на различни места в града. В моето предаване „Инди клуб“ в Канал Ком всяка сряда варненските групи правиха акустични мини концерти, а самото предаване излизаше на живо в четвъртък на място с мистичното име „Дракула“ – поне докато агресивни фенове от Плевен не развалиха тази варненска ъндърграунд идилия с меле на живо и върнаха позволилия си да излезе от леговището си неформален живот обратно в обичайния му формат. Затова и Bonkers се прие с цялото количество надежда, на което бяха способни младите хора от онези години – клубът се превърна в тяхната обетована земя – мястото, което събра различни хора, с различни характери и различен вкус към живота, но и еднакви в желанието си да бъдат различни, и им предложи преживяване от различно измерение. Настроението бързо се разрасна със стъпването на първата група на Дичо Rag Dolls на сцената, където ден след ден, кавър след кавър тези момчета преживяваха своята чисто локална версия на CBGB, с разхвърляни по сцената дрехи. Последваха ги Big Mama Scandal, ескцентричният Насо Русков с Babyface clan, май преди да добавят clan в името си, и дори енигматичният Нуфри с Гоу Гоу Джедайс – един от многото му музикални проекти след „Пиромания“. Дните през седмицата бяха дадени на варнеските групи – Brod, Puzzle и By The Way. Обожавах концертите на Brod – вокалистът Сашо Проданов беше моята малка версия на Том Йорк от Radiohead, а и добър приятел, с когото споделяхме еднакъв вкус към музиката. В четвъртъците пускахме музика – аз – алтернативен рок, ню уейв, дъб и трип хоп, в други дни място под покрива на Bonkers намираха стилове като техно, хаус, есид хаус, брейк бийт, рейв, транс… Събирахме се, танцувахме лудо, забравили за живота извън стените на клуба, и така вечер след вечер, навързани в една безкрайна поредица от нестихващи партита.

За мен Bonkers се превърна в прототип на клуба, който продължи да ме привлича след това и в други измерения – откривах го в подобни места в Сиатъл, Берлин, Дъблин, където срещах хора, носещи духа му в сърцето си – хора, влюбени в музиката и нейните стилови, модни, архитектурни и интериорни измерения. Припознах се в него и в обитателите му някъде във Флоренция на един  почти апокрифен концерт на Charlatans, спомените от Bonkers ме връхлитаха, докато гледах Turin Brakes в Брикстън Акадъми в Лондон или пък Mogwai в Ървин Плаза в Ню Йорк… Културата на клуба, вече много повече от просто музика, отривах в места като P.S.1, Tate, Macba, Lacma… Докато аз пътувах обаче, славата на Bonkers у дома малко по малко залязваше. Органичната тълпа от средата на 90-те изчезна – повечето напуснаха града, за да правят музика и изкуство на други места по света, други просто пораснаха. Отнякъде, като „онази, за която не говорим“, в системата на клуба нахлу попфолк заразата и както всичко, което обикновено оставя след себе си, тя го повлече по наклона надолу, за да го зареже – там накрая на града, принизен, съсипан и забравен от всички за следващите 20 години.

Може да наречем тези две десетилетия PAUSE – време, в което Bonkers се превръща в убежище на наркомани, скитници, бездомници, а по стените му се натрупват отлаганията на техните пожари, в буквален и преносен смисъл. Липсата на ясна идея с какво това пространство може да е полезно на града се застоява като гъста паяжина по ъглите му сезон след сезон, а опитите за стопанисване се провалят един след друг, като кули от пясък на ухажван от вятъра морски бряг. Bonkers не е единственото изоставено място във Варна – до 2017 година липсата на въображение на местните управляващи се простира като невидима тъмна материя във всички посоки, сгради и пространства, някога приютявали креативния дух на града. До момента, когато една малка, но жадна за нов живот група от хора решава да натисне…

FAST FORWARD, или влиза Явор (очевидец реставратор в реално време)… 

Все пак в началото е просто MUTE. Оставен да бъде погълнат от естествената природа, легендарният някога клуб потъва в забвение между папките на бюрокрацията и смяната на управници, напълно забравили за съществуването му в продължение на 20 години. Собствеността му преминава като ненужен лист хартия – от Министерството на отбраната към Министерството на вътрешните работи, които освен да си прехвърлят актовете за държавна собственост, не поемат никакви други ангажименти. После държавата решава, че може да предостави „височайшата“ привилегия мястото да бъде стопанисвано от община Варна, а след това и на Музей на Стара Варна, с което отговорността отново е прехвърлена, без това да промени съществено сутиацията, а„временните ползватели“ от края на спомените на Поли продължават безпрепятствено да се разполагат вътре.Многобройни и дълги са разказите за ужасните неща, които са се случвали в изоставения барутен погреб. Освен обичайно свърталище на зависими мястото е било още сцена за много по-тежки престъпления, говори се дори и за смъртни случаи.

През 2017 Варна е обявена за европейска младежка столица и в града започват да се реализират множество събития. Сред личностите, които в този период променят средата, са главният архитект Виктор Бузев и основният двигател на събитията по реализацията на Варна като европейска младежка столица – Биляна Раева. Визионерската функция на Виктор за развитието на града води до раждането на идеята за създаването на „Таляна“ – т.нар. квартал на творческите индустрии, негови са й стремежите за превръщането на Варна в съвременен, модерен, пешеходен, европейски град. Именно Виктор и Биляна правят възможно сградата на бившия клуб Bonkers в края на 2018  да бъде предоставена на Сдружение „Варна – Европейска младежка столица“. С първоначален заряд група доброволци разчистват сградата и околната територия. Ентусиазмът е голям, но липсва последователност и мястото за пореден път изпада в забвение. Старите обитатели отново се нанасят вътре и за по-малко от месец Bonkers си възстановява славата на свърталище на клошари, бездомници и наркомани.

Именно в тази обстановка и някъде по същото време започва и моята лична история с възраждането на легендарния клуб от 90-те за нов живот, като част от идеите на арх. Виктор Бузев за съживяване на града, под чието менторство през годините участвам в поредица от различни обществени инициативи. Нещата тръгнаха бавно и трудно. През пролетта на 2019 г. с помощта на дарение успяхме да сложим врата и решетки на входовете на сградата, но след няколко месеца старите обитатели отново завзеха територията си и дори откраднаха едната решетка. Въпреки голямото желание и очевидния потенциал до август 2020 г. ситуацията беше в застой. Нямаше активност, нямаше пари, нямаше хора…

ERASE, а после… ALLEGRO VIVACE

После нещата потръгнаха като на магия. Заради пандемията или заради някаква колективна енергия процесите започнаха да се случват. Първоначалният ни бюджет беше 0 лева плюс голяма доза желание и ентусиазъм. Всъщност май не знаехме с какво се захващаме. В главите ни нещата изглеждаха доста по-прости, но може би това беше най-хубавото – като нямаш точна представа какво те очаква, нямаш страх да го започнеш, а и движещата сила на вдъхновението никога не трябва да се подценява. До момента всичко, което сме направили, е само с доброволен труд и дарения. Без официално финансиране.

Първо се захванахме с голямото чистене на мястото. Извадихме над 30 камиона с всевъзможни боклуци отвътре. Започнаха да се включват много хора. Две бяха магичните думи, които предизвикваха всички, на които се обадихме да „скочат“, без да задават допълнителни въпроси – Bonkers и арх. Виктор Бузев. Обикновено реакцията беше „Ей, какви спомени имам от това място…!“ и тази енергия започваше да пулсира в ритъма на отминалото време. Големият коз беше и самата сграда – вкарваш някой вътре и само наблюдаваш реакцията му. Ефектът е мигновен.

След това успяхме да пуснем ток в сградата – като магия светлината даде тласък и всичко започна. Изравнихме терена, почистихме дърветата, възстановихме стената, подпряхме шкарпа с габиони (големи метални мрежи, пълни с бели камъни, които оформят конструкцията отпред), направихме ограждението. Разположихме строително скеле за работа вътре, извършихме подвизи в заваряването, осигурихме специфични материали – ВИК части, строителни смеси, павета, кабели, шперплат плоскости и други.  Възстановихме канализацията, сложихме плочки, добавихме санитарни прибори, смесители и сифони. Електрическата система продължава да се изгражда и в момента.  

Трябва да призная, че в този период имаше и голяма доза късмет. Звъня на представителя на „Велукс“ за Варна например и той идва след 15 минути, защото точно в този момент е в района – така двата отвора на покрива са затворени от най-яките капандури. Направихме им специални тунели, „облечени“ в ламарина, за да увеличим светлината, която влиза вътре.

Процесът продължава, имаме още доста работа. Тепърва трябва изцяло да реновираме покрива, за което са необходими огромни усилия и средства, но за щастие имаме съмишленици и подкрепата на едни от най-големите в строителния бранш. Заедно с инж. Христо Димитров от фирма „Планекс“  търсим и чертаем в момента оптималното решение, за да съхраним сградата от течовете през зеления й покрив.

Цвета Йоцова е двигател на цялата административна и съдържателна част в този проект като юрист и мой партньор в студио „Оптимистас“, под шапката на което бутаме повечето  проекти, свързани с гражданското включване в развитието на град Варна. За арт квартала на Варна – „Таляна“, за допитването до гражданите за бъдещата функция на така наречената Дупка в центъра на града, за международния анонимен архитектурен конкурс за нова сграда на Карин дом във Варна и много други. Благодаря ти, Цвети! Не мога да не благодаря и на община Варна и район Одесос, както и за подкрепата на кмета на района Георги Недев и на директора на ОП „Инвестиционна политика“ – инж. Звездин Стоилков, който отвори склада на Община Варна, за да ползваме и рециклираме стари строителни материали, които са в добро състояние – истинска кръгова „РЕ“ икономика, която е кодирана и в новото име на клуба – ReBonkers.

Ласкаем се, че променяме средата, но всъщност променяме най-вече себе си. Работата ни даде вдъхновение за целия квартал. Съседните блокове се организираха и почистиха и обезопасиха входовете си. Нямаме усещането, че сме постигнали нещо невъзможно. Напротив, проблемите ни предизвикват и ние предизвикваме преодоляването им. Опияняваме се от всяка малка стъпка, която правим, и най-вече истински се забавляваме. Такава синергия между толкова много хора е мощ, която може да обърне света.

Малко остава до PLAY

Следващият голям въпрос е: „А, какво правим вътре?“. Задаваме си го от самото начало. Успоредно с чисто строителното реновиране се опитваме да реновираме и смисъла. Сградата носи в себе си толкова много съдържание, което е приютявала в себе си години наред. Изградена за склад за амуниции по време на Османската империя (поне такива са първите данни за сградата от 1850 година), минала през затвор след Освобождението, била склад на плодове, изба, няколко вариации на музикален клуб, заведения, дори цех за производство на дограма… Имаше един филм, „Червената цигулка“, в който, след като лютиерът влага цялата си душа в изработването на цигулката, тя започва своя живот и всички могат само мимолетно да се докоснат до нея и да усетят удоволствието от тази привилегия… Подобно е и моето усещане за Bonkers и се радвам, че имам честта да бъда част от това приключение.

Нарекохме го „младежко, алтернативно пространство“, но какво значи това? Днес е много по-трудно да предизвикаш публиката с нещо ново. Достъпът до информация е безграничен. Няма го онова носталгично чувство на откривателство и удовлетворение на момента, в който чуеш нещо ново и искаш веднага да го споделиш. Това е нашето голямо предизвикателство – новото поколение да припознае и да изпита същата емоция, равностойна на онази, за която предишните обитатели на сградата си спомнят с носталгия. Всеки ден се питаме как да запалим същата тази емоция, за която говори поколението от 90-те.

Вече познаваме много хора с прекрасни идеи, които са готови да влязат вътре и да дадат всичко от себе си за създаването на качествено съдържание. Говорим за „открита сцена“, „първа изява“, „менторска програма“… Иска ни се да привлечем различни дейности, които да „употребяват“ пространството по най-разнообразен начин. Мечтаем си за сцена, на която артисти участват в представления, музиканти репетират за поредния си концерт, художници предават таланта си на другите, фотографи показват „гледни точки“, които палят въображението ни. Мечтаем си отвън да е широко и зелено, за да могат хората да присядат на въздух в протяжни разговори. Осмеляваме се да мислим дори за изграждането на скейт парк, както е на места като Macba в Барселона например… защо не… Оставаме отворени за всякакви предложения от всички творчески нива на живота. Всеки е добре дошъл в ReBonkers.

Като обобщение мога само да се опитам да изразя личната си емоция от всичко, което правя. Голямата движеща сила на любовта, любовта във всичките ѝ форми, която те привлича и те оставя без дъх – леко левитиращ над земята.

Явор Панев благодари на: Специални благодарности на Жоро Крайчев и неговата строителна мощ, Димитър Петков от „АД Холд“ , Сонай, Венци от  VIP light, Пламен от „Комфорт“, Добромир от DS home, Пламен от „Сима“, Данчо от „Джия“, архитект Станиславов от студио „Старх“, Антон Ганев, Пламен Смилков, Димитър от „Димитров Билдинг“, Милен от „4М енерджи“ , Ивелин Пасков, Ахмет  и Шабан, Иво Пейков от „Булмарк“, Иво Калчев от „Нет Комп“, Виктор Митев от Smart metal group и не на последно място на архитектите от моето студио „А1архитекти“, които ме подкрепиха и ми позволиха да работя и на двете места – както в офиса, така и на ул. „Барутен погреб“ 1, а това изисква много време, повярвайте.  Хора, благодаря ви!