10 септември 2001: пропуснатият ден

Има дни в живота, в които не се случва нищо; дни, които отминават без спомен, без да оставят следа, сякаш не са изживени. Като се замислим, повечето дни са такива и само когато броят на дните, които ни остават, намалee значително, случва се да се запитаме как може тъй нехайно да сме оставили да отминат толкова много дни. Ала така сме устроени: само когато нещо е останало в миналото, започваме да си даваме сметка какво би било, ако го имахме сега. Но вече го няма.

фотография Иво Йованович

10 септември за мен (и не само за мен) бе един такъв ден: един ден, от който не помня нищо. Знам, че бях в Орсиня, лятото бе свършило, семейството ми отново се бе разпръснало във всички посоки и аз вероятно приготвях дрехи и документи, за да се върна в Индия, където да прекарам зимата.

   Мислех да замина след рождения си ден, ала не броях дните и онзи 10 септември отмина, без да го забележа, сякаш дори го нямаше в календара. Жалко. Защото за мен, за всички нас (дори и за онези, които отказват да повярват) този ден бе много особен, един от ония дни, в които би трябвало да се наслаждаваме на всеки миг. Това бе последният ден на нашия предишен живот: преди 11 септември, преди кулите близнаци, преди новото варварство, преди новото ограничение на нашите свободи, преди голямата нетолерантност, преди технологическата война, преди касапницата на пленници и на невинни граждани, преди голямото лицемерие, преди конформизма, безразличието или още по-зле – преди дребнавия гняв и криворазбраната гордост. Tова бе последният ден, преди полетът на нашата фантазия към повече любов, повече братство, повече дух, повече радост да бъде отклонен към повече омраза, повече дискриминация, повече материя, повече болка.

  Знам – привидно малко или нищо не се е променило в нашия живот. Будилникът звъни по същото време, ходим на същата работа, в купето на влака звънят все повече мобилни телефони и вестниците продължават да излизат всеки ден с обичайната си доза лъжи и полуистини. Ала това е илюзия, илюзията на оня миг тишина, който дели виждането на една голяма експлозия от чуването на грохота ѝ. А експлозия имаше, и то голяма, страшна. Грохотът ще ни застигне, ще ни оглуши. Би могъл дори да ни помете. По-добре да се подготвим навреме, да се размислим, преди да трябва да бягаме (дори и само преносно), да се опитаме да спасим децата или да вземем някое последно нещо, което да сложим в чантата.

 Светът е променен. Трябва да се променим и ние. Преди всичко като спрем да се преструваме, че всичко е като преди, че можем да продължим да живеем подло един нормален живот. С това, което се случва по света, нашият живот не може, не бива да е нормален. От тази нормалност би следвало да се срамуваме.

  Това усещане, че всичко е променено, ме порази незабавно. Един приятел ми се обади, казвайки ми просто: „Включи телевизора веднага“. Когато видях в прякото предаване да експлодира вторият самолет, си помислих: „Пърл Харбър. Това е нова война“. Останах прикован с часове малко пред BBS, малко пред СNN, после излязох да се поразходя в гората. Помня с какво удивление забелязах, че природата бе безразлична към това, което се случваше: кестените започваха да зреят, първите облаци да се изкачват от долината. Във въздуха чувах все същото далечно ромолене на ручея и подрънкването на звънчетата на козите. Природата бе абсолютно незаинтересована от нашите човешки драми, сякаш не струвахме нищо и бихме могли дори да си отидем, без да оставим голяма празнота.

   Може би защото прекарах целия си зрял живот в Азия, сега наистина съм убеден, че всичко е свързано. Така добре го обобщава таоисткият символ Ин-Ян: светлината носи в себе си зародиш на тъмнина, а вътре в тъмнината стои точка светлина. Тогава ме осени мисълта, че ужасът, който току-що бях видял бе… една добра възможност. Цял свят го бе видял. Цял свят би разбрал. Човекът щеше да се осъзнае, да се пробуди, да преосмисли всичко: отношенията между държавите, между религиите, самите отношения човек-човек. Бе една добра възможност да подложим на изпит съзнанието си, да приемем задълженията си на западни хора и дано най-после направим един качествен скок в нашата представа за живота…

   Светът вече не е такъв, какъвто го познавахме. Може би това е възможност да мислим по начин, различен от този досега, възможност да преосмислим бъдещето, а не да повтаряме пътя, който ни доведе до днешния ден и утре би могъл да ни отведе до нулата. Никога досега оцеляването на човечеството не е поставяно така на карта.

   Няма нищо по-опасно от една война, а ние влизаме във война, в която се подценява  противникът  и се пренебрегва неговата логика, когато този противник бива представен като „луд“ само и само за да му се отрече какъвто и да е възможен разум. Ала ислямският джихад, онази нелегална интернационална мрежа, която сега се оглавява от шейха Осама бин Ладен и която по всяка вероятност има свое участие в екзалтираната атака предизвикателство срещу Съединените щати, е всичко друго, но не и проява на „лудост“ и ако искаме да нaмерим изход от тъмния тунел, в който влизаме, трябва да разберем с кого си имаме работа и защо…

   Бях изпитал на гърба си потвърждението, че след падането на Берлинската стена и края на комунизма единствената идеология, решена все още да се противопоставя на Новия ред, диктуван от Америка и обещаващ мир и благоденствие на глобализирания свят, бе фундаменталистката и войнстваща версия на исляма. Бях го усетил за пръв път, пътувайки из мюсюлманските републики на бившия СССР в Централна Азия; усетих го и при срещата си с антииндийските партизани в Кашмир, когато интервюирах един техен духовен водач. На изпращане той ми подари Коран (моя първи Коран), за да съм „научел нещо“. Ония мъже бяха от тесто, което ние трудно може да си представим: хора, които приемат саможертвата на живота си като посвещение на „справедлива“ кауза, като нещо „свято“. Те са индоктринирани, свикнали на спартански живот под ритъма на строги всекидневни упражнения, учене, молитви, строго дисциплиниран живот: без жени преди брака, без алкохол, без наркотици…

    Открай време вече с нови средства и с нови методи се водят необявени войни далеч от очите на света, който днес се самозалъгва, че вижда и разбира всичко само защото следи в пряко предаване падането на кулите близнаци.

  От 1983 Съединените щати бомбардираха в Близкия изток страни като Ливан, Либия, Иран и Ирак. Според американски данни от 1991 след войната в Персийския залив наложеното от Съединените щати ембарго на Саддам Хюсеин е причинило поради недохранване около половин милион смъртни случая, много от които деца. Толкова смъртни случаи изцеждат силите на една страна и със сигурност могат да породят в Ирак и в онези, които се отъждествяват с тази страна, силен гняв, подобен на гнева, породил се в Америка, а впоследствие и в Европа след хекатомбите в Ню Йорк. Важно е да се разбере, че между тези два гнява съществува връзка. Това не означава да смесваме жертвите с палачите, означава само да си дадем сметка и да се опитаме да разберем света, в който живеем. Означава, че трябва да гледаме света в цялата му съвкупност, а не само от нашата си гледна точка.

  Не може да разберем това, което ни се случва, слушайки само декларациите на политиците, принудени както винаги да повтарят теоретични формули, да реагират по стария начин на една съвсем нова ситуация и неспособни да прибягнат към фантазията, за да подскажат, че вместо да се обявява война, това най-после е моментът да се помирим…

    Вместо да отстраним терористите и онези, които ги подкрепят (може би ще ни учуди колко хора са въвлечени, някои дори неподозирани), би било по-мъдро да отстраним причините, които тласкат толкова хора, особено младите, в редиците на джихад и ги кара да виждат  като мисия задачата да се самоубиват и да убиват. Ако наистина вярваме в светостта на живота, трябва да приемем светостта на всички животи. Готови ли сме да приемем стотиците, хиляди цивилни невъоръжени хора, които ще станат жертви на нашата репресия? За нашата съвест ще бъде ли достатъчно представянето на тези жертви като „странични ефекти“, както   американските военни ги представят жаргонно пред обществеността?

  Видът бъдеще, което ни очаква, зависи от това, което ще сторим, от това как ще реагираме на това ужасно предизвикателство, от това как ще видим нашата днешна история в мащаба на историята на човечеството. Проблемът е, че докато продължаваме да си мислим, че имаме монопол над „доброто“, докато продължаваме да определяме нашето общество като Цивилизацията, не познавайки другите, няма да сме на прав път.

из „ПИСМА СРЕЩУ ВОЙНАТА“

                                  На Новалис, моя внук, за да избере мира

превод Пенка Манолова

чети още

Декриминализация на канабиса и контролирана търговия на всички наркотици? – част 2

Декриминализация на канабиса и контролирана търговия на всички наркотици? – част 1

Oтворено писмо до Ориана Фалачи

Любовта по Жан-Люк Годар