фотография Александър Станишев

Яна Борисова говори с… Димитър Коцев – Шошо

С Шошо не спираме да си говорим, откакто се познаваме. Това са хиляди часове, дни и години разговори, преживявания, работа, пътувания. Живот, активно споделен на една и съща територия – София. Родени сме тук, живеем тук, останахме тук, работим тук заедно и поотделно. Той пише и аз пиша. 

фотография Алекасндър Станишев, Иво Йованович


Той снима филми, аз пиша сценарии за филми. Той ме разсмива, аз се смея. Ето един от нашите разговори, представен в план и Kontraplan, както се казва продуцентската компания на Шошо, която се намира на ул. „Оборище” в София, където пък живея аз.

Говорим за София, за нашата София с теб. През погледа на двама софиянци, които са родени тук.

Четох наскоро едно интервю на Beastie Boys, които са от Ню Йорк и са по някакъв начин… като нас от София. Знам колко странно звучи това, но е така.

Искаш да кажеш, че ние сме софийските Beastie Boys.

Да. Те са родени там, местни са, деца на артисти.Хулиганствали са, правили са си срещи, обикаляли са безцелно и изобщо са правили всичко, което и ние сме преживявали тук като деца. И толкова много неща, за които те са разсъждавали тогава, а и сега, приличат на нашите мисли,че просто не е истина. Например тяхното усещане, че са нещо повече от другите.

Запазената ни марка.

Да. Само защото са родени в Ню Йорк и са си оттам. Всички тези улички в кварталите, в Манхатън са си били тяхната територия. Разказват за барчето, в което било забранено да влизат, защото били малки, но пък те били приятели с бодигарда, който ги вкарвал тайно. Дори имат парче, в което пеят за този бодигард, който бил толкова готин да ги пуска. Най-голямо впечатление ми направи, че те са били абсолютно същите като нас, но просто в един доста по-голям град. И сякаш открих за себе си един принцип, който е много приятен – че градовете си заприличват през погледа на кореняците. Самочувствието и отношението към собствената територия, в който и да било голям град по света, е едно и също. Нещо, за което не си бях давал сметка досега.

Изведнъж София и Ню Йорк си заприличаха, а всъщност нямат нищо общо.

Ню Йорк е един от най-хубавите градове, в които съм бил. Странното е, че преди да отида там, смятах, че след това у мен ще остане впечатлението от мащаба, от сградите, от колите, от авенютата. А всъщност най-ценното на този град е на микрониво – хората. Те са толкова свободни и различни, каквито не съм виждал никъде другаде по света.

Различни в какво?

Различни като личности, като образи, различни в свободата да бъдат такива, каквито искат. Усещането, че в целия този океан от образи, в който никой на никого не пречи, има място и за теб, е великолепно. И това е наистина градът, в който колкото и пъти съм бил, съм имал чувството, че както вървя по улицата, зад ъгъла ме чака успехът ми. Моят личен успех. Не знам какъв е и под каква форма е, дали е професионален, дали е духовен, дали е материален или абстрактен, но е там, зад ъгъла. Носи се усещане във въздуха, че нещата са супер и още по-добре ще стават и че всичко ще бъде наред.

фотография Иво Йованович

Имал си възможност да живееш и да работиш в чужбина. Ти все пак си завърнал се емигрант. Защо остана да работиш тук, където си роден?

Специално в моята професия, ако се надявам да снимам още няколко филма в живота си, бих ги направил тук, защото ще имам много по-голяма творческа свобода, лична и дори финансова. Ще ми е по-лесно тук, отколкото в една много по-конкурентна среда. Неслучайно малко хора успяват да работят някъде в чужбина пълноценно това, което им се прави. Говоря за нашата сфера.

Следващият ти филм в София ли се случва?

Част от него да, част от него – на път. Тя си е софийска история, защото героите са родени тук.

Тук ли си представяш да живееш в по-далечна перспектива?

Ако някой ме покани да работя навън за няколко години, бих заминал, но после най-вероятно ще се върна. 

Градът винаги ни тегли обратно, при мен е абсолютно същото. Когато тръгвам оттук, имам огромно желание и вълнение да усетя или преживея нещо ново, да се махна, да сменя обстановката. След известно време обаче всичко, което съм оставила, започва да ме вика, да ми липсва, да ме кара да го искам. И накрая нямам търпение да се върна. Не знам,защо е така? Имам толкова забележки към града, към хората, към проблемите,които имам заради града и хората. И пак ми се връща.

За мен всяко завръщане след дълго отсъствие се побира в първата глътка от сухия софийски въздух. И в гледката на Витоша – тя винаги ми е приличала на огромна вълна, която аха да се стовари над града, но никога не го прави. Особено напролет, когато е зелена в основата, а по върховете й снегът се белее като пяната на гребена на вълната. Странно, но понякога се чувствам горд, сякаш аз лично съм вдигнал Витоша или съм засадил Борисовата градина.

Според мен истината е някъде надълбоко. Трябва може би да се разровим какво се крие в дъното на тази връзка между нас и града.

Детската ни София – място, на което принадлежиш.

фотография Иво Йованович

Когато бях дете, моят свят имаше много малки граници и аз не можех да си представя какво изобщо има отвъд тях. Оттам нататък беше много страшно и много далечно. Сега, като минавам по същите улици, се оказва, че става дума за една миниатюрна територия, но в детската ми глава светът представляваше това. Общо взето, кварталът, в който израснах в малко по-разширен вариант. Виждах,че хората се качват на автобуси, тролеи и трамваи и ходят до някакви абсурдно далечни, непознати за мен места, които ме объркваха. Граници на твоята детска София кои бяха?

Аз като дете много щъках, понеже ние бяхме момчета, банда. Около мястото, където живеехме, си ни беше комфортно, уютно и безопасно и много наше – квартал „Изгрев”, където аз съм израснал. Но ние бяхме авантюристи и се впускахме в смели ходове. Качвахме се на някакъв незнаен автобус и пътувахме до последната му спирка. Слизахме там, за да разберем какво има по тези далечни земи. Ефектът от това беше, че само затвърждавахме усещането, че ние не сме от това място и си имаме свое, на което принадлежим.

Какво помниш от детството си, с което свързваш града? Къде продаваха най-хубавият сладолед например?

Аз не мисля, че изобщо продаваха хубав сладолед тогава.

Имаше една метална барака на Орлов мост и там продаваха сметанов сладолед в пластмасова чашка за кафе, с лъжичка.Това беше най-вкусното нещо на света. До ден днешен не мога да намеря аналог на този социалистически разкош.

За сладоледи не помня, но аз бях пристрастен към един шоколадов крем с каймак отгоре, пак в пластмасова чашка, с лъжичка. Той се продаваше в |”Медовина” – заведение, пред което се събирахме по едно време. Не знам защо. Беше от известните места за срещи. Та този крем представляваше една блудкава, полутечна смес, нещо като гъсто кафе и отгоре каймак. И това чудо струваше страшно много пари, примерно тридесет стотинки. Много го обичах.

А къде ходеше на кино? 

Навсякъде, но като малък най-много съм ходил в кино „Изток”, защото беше в моя квартал. Беше голямо кино и винаги имаше място да влезеш, освен ако не даваха |”Междузвездни войни”, разбира се. Много ярък спомен от тийнейджърските ми години е ходенето на Киноуниверситет в кино ”Дружба”.

И аз съм ходила там. Явно сме били заедно, но не сме се познавали.

Тодор Андрейков водеше тези лекции. Той живееше два етажа над нас, но когато отивах там, го гледах и слушах с огромен респект като преподавател. Беше в понеделник вечер от седем часа. Отиваш там по тъмно, влизаш и той ти разказва за някакъв немски режисьор с нечувано от теб име. Какво сме разбирали изобщо е друг въпрос…

Беше много вълнуващо да се виждаш с други хора на тайно място, които си говорят за кино. Отново усещане за принадлежност към група себеподобни.

Бяхме като част от тайна общност, които ходят на Киноуниверситет. Учим за киното и знаем за киното някакви неща, за които никой друг не знае и не е посветен.

Ако Бургас е градът на поетите, Пловдив е градът на художниците, Стара Загора е градът на липите. София на какво е град според теб? За детството питам.

На вътрешните дворове. Сега вече ги няма, защото всяка кооперация си загради своя двор. За мен беше основно занимание, особено в центъра, да слезем и да започнем да търсим странни проходи и маршрути през вътрешните дворове между сградите, които да те отведат от една улица до друга. Вътре намирахме невероятни неща, странни хора и, разбира се, други играещи деца като нас.

На мен всичко ми се струваше по-светло и по-голямо. Може би защото съм била малка, но си спомням небето. И сега го виждам. В София има голямо синьо небе. Простор. Била съм в други градове, където усещането е различно.

Детският ми спомен е за зелено. Много дървета. Кестени, липи и тополи. Много зелено. 

Значи картината на София от детството ни включва: вътрешни дворове, небе, дървета и кино. Виж какво работим сега и всичко ще ти стане ясно.

София, преди да пораснем

фотография Иво Йованович

Кино „Дружба” освен филмотечно кино беше и култово място за срещи. И на мен ми се струваше, че готините ходехме там.

Също така имаше разлика дали ще си направиш срещата на Попа или на кино „Дружба”. Въпреки че са от двете страни на една и съща улица. Хипарите бяха на Попа.

Там беше и Стената на Джон Ленън. Едната стена на нотариата беше цялата в текстове на песни и надписи Beatles. Там се събираха и на рoждения му ден да пеят песни с китари, докато, разбира се, не ги изгонят или набият. А ние бяхме на петдесет метра оттам, през улицата, на кино „Дружба”. Не мога да определя каква точно група бяхме, но да кажем, че ходехме на кино, четяхме книги и имахме претенции. Нещо такова. Кажи ми друго култово място за срещи в София.

„Кравай” със сигурност. Там се събираха пънкари, нюуейвъри и понякога и мотористи. „Магурата” също беше такова място, там беше територията на измамниците. Всъщност беше сладкарница. Отпред се събираха далавераджиите и чейнчаджиите. Опасен район. Аз ходех там понякога, сега си спомням.

Измамник ли си бил?

Не. Просто там също продаваха от това шоколадово кремче, към което бях пристрастен. Беше ми приятно да отида да си го взема от „Магура”, защото се комбинираше с вълнението, че навлизам в непознат и опасен престъпен свят. Нещо като джунгла, пълна със страшни създания и зверове.

Рискувал си живота си заради шоколадово кремче?

Тръпката беше страхотна. Отивах, а там беше пълно с едни трийсетгодишни старци, които правят далавери. Беше много рисковано, че ти изобщо си наблизо. Страхотен адреналин. То никой не е и забелязвал, как аз, 17-годишно пишлеме, притеснено влизам и си купувам крем. Но за мен си беше голямо приключение. Искам да кажа, че съм обикалял и опасните места като по-млад, ха-ха.

Събирали сме се и на Червеното, на Синьото, на Жълтото. По-късно се смениха още доста места. Ходехме в Ялта на дискотека, срещахме се на ТуловоБилярдаГрета, Кимбо, ТилтБилкова, Блейз…

фотография Иво Йованович

А помниш ли, когато вече бяхме малко по-големи, че много се обикаляше из града? Тогава София беше много тиха и спокойна, имаше малко движение. Срещаш се с някой и тръгвате да обикаляте като луди. По улиците се засичахме с други двойки или тройки, а по-късно през деня вече бяхме цяла тумба, която се разминаваше с други тумби.

Това беше най-приятното, че тръгваш с една група, постепенно срещаш други групи, към които се присъединяваш или пък някой идва към твоята. И така хем обикаляш, хем се виждаш и общуваш с много различни хора.

Сега, като си говорим, си давам сметка, че тогава явно не сме понасяли самотата. Непрекъснато сме се събирали и сме били част от група или общност. Било ни е страх да не сме самотни или сме оцелявали по-добре в странните времена и реалност, в които израснахме?

Разбира се, че се чувствахме защитени в тумбата. Но групите се образуваха толкова спонтанно и приятно. Спомням си как се ходеше на домашни купони. Отиваш на Попа и казваш на свой приятел, че можеш да вземеш със себе си само него. Той от своя страна те моли да вземете едно момиче, което също си има скъп човек за вземане, за когото е закачен още един и още един. И накрая неизменно напълвахме цял автобус от градския транспорт. А толерантните родители на рожденика се заричаха повече никога да не му разрешават домашен купон.

София оттогава се оказва нещо като: безкрайно шляене, чувство за принадлежност към група себеподобни и всичко това с вкус на шоколадов крем.

Наши дни. София – градът на покривите

Когато си се връщал от чужбина, изпитвал ли си някакъв сантимент, когато влизаш в града?

Ако съм бил по-дълго извън София – да. Повече от две седмици например. Изпитвам хубаво чувство тогава, аз си го обичам града. Мисля си,че за хора, които не са родени тук и не го познават добре, градът може би е и неприветлив. И хората са намусени. Или преди беше така, сега е доста по-добре. Ако пуснат някой от 2020 г. в един късно есенен, сив софийски ден през 1988 г. да види цветовете на лицата и на дрехите на хората по улицата, сигурно ще се самоубие.

Няма как да си го представят, ако не са живели тогава в София. Сега навсякъде има цветове, има цветя, има други дрехи, фонтани…

Тогава нямаше нищо. Имаше три представителни фонтана, които пускаха по празниците.Другото беше пълен мрак. 

В твоя личен свят какъв град е София? Как ще го обясниш или опишеш?

Ами София е моят роден град. Точка. Не мога да дам такова определение, то е за страничните наблюдатели. Аз обичам София заради много неща и въпреки адски много неща. И не мога да ги отделя. Мисля си, че става все по-хубав.

То и не е трудно да става все по-хубав.

Да, отправната точка беше много ниска, така че той няма как да не става по-хубав.

Ако трябва да снимаш филм за София, какъв би искал да бъде? Игрален, документален или омнибус? Как би разказал града си?

Навремето бях част от един омнибус, филм за София, който не се случи. Тази форма много ми харесва, защото различните артисти биха разказали по различен начин различните части и парченца от града. От друга страна, досега имам два игрални филма и мисля, че и двата са за София. В тях, освен че се случва някаква история, много ясно прозира отношението ми към София. Това го забелязвам чак сега, след като съм направил вече филмите. Станало е естествено. Така че, ако трябва да отговоря на въпроса ти, пак бих снимал игрален филм, който се случва тук.

Знаеш ли къде видях истинска София? Във филма на Камен Калев „Източни пиеси”. И тогава си казах: Как един човек, който не е роден тук, дойде и успя да заснеме осветлението на града от детството ми? Ето например на Графа, в най-тъмната част  между площад „Славейков” и площад „Гарибалди”, има едно особено осветление, което е много специфично и странно. Само човек, който е роден тук, може да го познае. То е едно привечерно слънце, което осветява улицата по магичен начин. Камен успя да улови нещо, което нито един софийски режисьор не направи. Може би не трябва да си роден тук, за да разкажеш града?

Има нещо такова. Може би когато не си от града, погледът ти се изостря за неща, които на нас ни се струват банални или дотолкова сме свикнали с тях, че не ги забелязваме вече. Аз не бих снимал нито на Графа, нито в градинката на „Седмочисленици” например. Оказва  се, че това е мой проблем, защото Камен го направи по един много вълнуващ начин.

фотография Иво Йованович

А помниш ли някакво място в София, откъдето има много красива гледка?

Има много места и много красиви гледки. Но ето например – покрива на Държавните архиви, който е над Младежкия театър. Сега наскоро бях на един друг покрив, над бившето кино „Култура”, в момента е коуъркинг пространството „Бетахаус”. Там има страхотна гледка, в различните посоки е различна. За мен любима гледка са покривите в центъра на София.

Покривите са страхотни.

Покривите са онова нещо, което, ако имаше визия за града, то трябваше да залегне в нея. Бих наложил на всяка нова сграда да има покрив с керемиди, колкото и да е висока или модерна. Ако беше възможно, този град щеше да е неповторим. Знам, че това е някаква архитектурна утопия, но уникалните градове по света се случват, когато общината се заинати и изисква определен визуален стил, а не чака да види какво ще се получи от само себе си. Ако чакаме на случайността, получаваме пачуърк от санирани в различен цвят апартаменти.

Може би архитектурното лице на София може да се види само от полет? Ако искаш да усетиш града, трябва да се качиш на високо и да го погледнеш отгоре – през покривите, кубетата, керемидите, комините, антените.

София – градът на покривите! Звучи добре, макар и да е вярно само за централните части на града.

Кое е любимото ти място в София?

В различните периоди е било различно, но сега например са уличките около Женския пазар. Там има атмосфера, която ми харесва. Не е точната дума „харесва“, а по-скоро ми е интересно. На теб?

фотография Иво Йованович

Много харесвам квартала около „Московска” и самата улица. Ако застанеш там, в началото на улицата, рано сутрин през пролетта и се загледаш пред себе си, се усеща нещо, което може би обяснява всичко онова, заради което сме толкова обвързани с този град. Не знам как да го обясня. Нещо като комбинация от енергия, осветление, аромат и усещане за принадлежност. Нали ме разбираш за какво говоря?

Мисля, че всеки, който обича града си така, както ние с теб явно го обичаме, в пролетна утрин дори в „Манастирски ливади” да застане, трябва да усети, че нещо го свързва със София, независимо дали е жалка или красива. За предпочитане е, разбира се, да го усети на „Московска”.

Какво ще кажеш да се пошляем из града и да изядем по нещо вкусно?

Сега ли?

Ами, да.

Добре. Тъкмо ще те почерпя един шоколадов крем?

Яна Борисова и Димитър Коцев – Шошо

чети още

Обсесията Е-1027  

Обсесията Vespa

Създател на мита за Хемингуей е самият той

Обсесията от едно лице