Четирите смърти на поета

Знам силата на думите на думите гнева

Не тези на които ръкопляскат ложите

Ковчезите скачат при такива слова

И марширувайки напускат гробищата

Задраскват не печатат но късайки юздите

Препускат думите език изплезили

След тях пълзейки влаковете идат

Да лижат ръцете груби на поезията

Знам силата на думите ще кажат: Ах

Листенца стъпкани във вихъра на танца

Но въпреки това човек с душа и с устни и с гръбнак

(1930 г.)

фотография Иво Йованович

Трескавите, избили с юмруци правилата на граматиката и пунктуацията последни стихове на Владимир Маяковски, които завършват с кръвта му по листа хартия. 

Смъртта на Владимир Маяковски. Една от няколкото му смърти. 

Смърт първа. 

Само че преди смъртта – животът. При Маяковски той винаги е с главна буква. Това не е човек, който без бой ще се откаже от Живота. Или от каквото и да било. Изобщо Маяковски не съществува извън вечния огън на съзидателното разрушение, разрушителното съзидание. Дори най-ранните му стихове и поеми са крещящо арогантни, предизвикателно антиканонични, не просто футуристични – а рязък скок направо в бъдещето:

Аз боядисах делника веднага,

плисвайки го със боя от чашата;

аз ви посочих блюдото с пихтия рибна

върху скулите на океана.

Върху люспите на тенекиената риба

прочетох зов на нови устни.

А вие можете ли

да изсвирите ноктюрно

със флейтата на водосточните тръби?

(1913 г.)

Такъв си е Владимир, гамен, хулиган, внушителен исполин, театрален и фарсов, наперен и груб, каквито са дълбоко ранимите и плашливи хора, които скриват със стремежа към внимание липсата на увереност у себе си. Официалните справки ще кажат, че има-няма 16-годишен и вече е комунист. Да причислиш тази словесна буря към което и да било социално и политическо течение е като да хванеш в капан вятъра. Напразно дирене на неуловимото. Маяковски изповядва своя деструктивен социализъм, който се съдържа в едно – рушене на всичко статично и структурирано в света:

Не ме спирайте.  

 Лъжа   правилно ли е   но не мога да бъда по-спокоен  

 Гледайте –  

звездите отново обезглавяват   

и небето беше окървавено от клане!   

Здравейте, небеса! 

Свалете шапката си!   

Аз ида! 

(1917 г.)

Маяковски е неизменна част от творческата бохема на Петербург в навечерието на Първата световна война и Октомврийската революция, добре известен като необуздан провокатор, широка душа, антагонист на всеки порядък. Пише пиеси, играе в постановки. Няма как да не попадне в един кръг с именитите си поети съвременници – и Блок, и Пастернак, и Есенин… Така попада и в кръжока на семейство Брик, където ще изживее първата си, може би не само хронологична, но и по важност първа своя смърт. 

Осип Брик, заможен‚ юрист и литератор, Лиля Брик, съпругата му, с която са в известен отворен брак. Маяковски остава завинаги завладян и пленен от Лиля Брик. Тя впрочем е муза и за други творци от мястото и епохата, но най-разрушително въздействие има над Маяковски.

Освен любовта ти

за мен няма слънце,

а аз не знам къде си и с кого си.

Измъчен така,

за пари и за слава

поетът сменил би любимата,

а аз друг радостен звън

не познавам,

освен звъна на твоето име.

Да се застрелям не мога,

не ще се хвърля

под мост и влак.

Освен острието

на твоя поглед,

никой нож над мене няма власт.

Ти забрави,

че кралица те зовях,

че с теб ми е дамгосано сърцето.

Утре ще издухат

от книжките ми прах

вихрите на карнавал суетен…

(„Лиличка“, 1916 г.)

Всъщност би било банално да говорим за Лиля Брик като за муза или пък за фатална жена. Несъмнено е и двете, но поставяйки такива рамки, прекалено много бихме елементаризирали човека и епохата. Маяковски боготвори Лиля Брик, но тя скоро слага край на отношенията им. По-късно ще напусне и Осип Брик и ще заживее с червеноармейски генерал, разстрелян през чистките от 30-те години. Лиля ще доживее дълбока старост и сякаш понеже смъртта е забравила за нея и пропуска да я посети, ще отнеме сама живота си чак на прага на 80-те години, останка от един съвсем друг свят и епоха. С ирония Есенин нарича и двамата Брик агенти на НКВД. Дали са били – нямаме сигурни доказателства. Все пак архивите пазят полицейски документи, подписани от Лиля, а срещу името й има номер на информатор за полицейската служба. Че техният кръг е звено от връзката власт-изкуство, няма съмнение. През 30-те години Лиля с писмо напомня на Сталин за поетичното наследство на Маяковски. Не всеки пише императивни писма до Сталин… В крайна сметка новият любим поет на държавата, Владимир Маяковски, трябва да се държи под око. В крайна сметка обаче Лиля напуска Владимир в началото на 20-те години и той се опитва да се разведри с множество пътувания, до Америка, до Париж и Берлин, с други връзки, неуспешно. Първата му капитулация е пред Лиля Брик – арогантният насилник над езика свива себе си заради Лиля. След края на връзката им Маяковски се отдалечава все повече от лириката, която отразява неговия емоционален живот, а на мястото на това все повече се наместват плакатните фрази на официалната партийна поезия, сякаш да запълнят празнината, която неутолената му любов по Лиля остава. Лиля хвърля сянка върху следващите връзки на Владимир, върху техния край и неуспех. Дали тя е изкусен манипулатор, или Владимир никога не надмогва чувствата си по Лиля? Един от съвременниците презрително обвинява семейство Брик, че се хранят от трупове – всъщност от славата и репутацията на творците, които са привлекли в своя кръг. И става дума не само за репутация – например Лиля моли в писмо до Владимир да й купи нещо от Париж, по възможност модния автомобил „Форд“. И наистина във влиянието на Лиля върху Маяковски има нещо изкусно, манипулативно, мрачно, демонично, отровно. Лиля не иска да е с него, не допуска и друга да бъде. В предсмъртното си писмо Маяковски обявява нея за свой наследник, макар от близо 10 години да не са заедно.  

Смърт втора.

През 20-те години Маяковски създава почти само идеологически оцветена поезия. Възхвалата му на новия обществен ред в Съветска Русия е несравнима с никой друг поет негов съвременник. Спокойно може да окачествим Маяковски като първи по важност и значение партиен поет. Дори там, където е критичен, ироничен и гротесков към социалистическата действителност, отново се чувства възторгът му от новия ред, като в брилиятното „Вечно заседаващите“:

Качвам се на горния етаж

на седмоетажния дом.

„Дойде ли другарят Иван Ванич?“ –

„На заседание

в А-бе-ве-ге-де-е-же-зе-кома.“

Разярен

В заседанието се втурвам

като лавина,

с проклятия ураганни

и виждам:

седят човешки половини.

О, дяволщина!

Де другата половина остана?

Заклани, убити? –

Гневя се аз.

И чувам на секретаря

спокойния глас:

„Те са едновременно на две заседания.

На ден по двайсет заседания

Налагат се нам.

По неволя разкъсваме се.

До пояса тук,

а останалото — там,

в различните комисии“

От вълнение не спя.

На сутринта

срещам виделото с една мечта:

„О, да има поне

още едно заседание

за изкореняване

на всички заседания!“

(1928 г.)

Но какъвто и патос или лиризъм да впрегне Маяковски, стиховете му звучат все по-плитки, бездушни, гладки като хартия на плакат… Възпява Ленин: „Казваме Ленин – разбираме Партията. Казваме Партията – разбираме Ленин“ („Владимир Илич Ленин“), поемата „150 000 000“ бързо се превръща в един от жалоните на новото, съветско поетическо изкуство, възпява силата на съветския паспорт:

Аз вадя из джеба,

                         аз знам наизуст

безценната

                 моя паспортина.

Четете,

          завиждайте –

                               Съветският съюз

е моята

           Родина!

(„Стихове за съветския паспорт“, 1929)

 Властта обаче не му отвръща с такава топлота. Ленин приживе няма благосклонно отношение към Маяковски, по-скоро е раздразнен от агресивното му иконоборчество – а иконоборчестовото никога не е насочено срещу тази или онази, а срещу всяка власт: „Крещи, измисля си някакви криви думи и всичко у него помоему не е много понятно. Разсипано е всичко, трудно се чете.“ Пиесата му „Баня“ в началото на 1930 г. е посрещната с остра критика, че Маяковски не е пролетарски поет, а нищо повече от дребнобуржоазен интелектуалец.

Ако погледнем достатъчно критично Маяковски отстрани, напънът му да превърне себе си в официозен поет на Съветска Русия е и комичен, и жалък. Маяковски е от поетите, които не принадлежат на нищо и никого и винаги са не на място – което значи истински поет. В предреволюционна Русия е опасен хулиган на словото, в следреволюционна – венцехвалител на нов ред, в който такива като него са обречени да бъдат изхвърлени. По същото време супрематизмът на Казимир Малевич и архитектите конструктивисти (Родченко, Татлин, Ел Лисицки) лелеят строеж на една нова Москва, Москва на новото общество. Това се реализира толкова, колкото Томас-Моровата Утопия, а идеалните геометрични форми на проектите им започват постепенно да изглеждат в очите на новата власт твърде авангардни, твърде непролетарски. В крайна сметка тяхното течение ще секне в края на 20-те години в Русия, защото няма почвата, която са се надявали, че голямата обществена промяна ще даде. Така и у Маяковски е будещ съжаление стремежът да бъде поет на трудещите се, на масите. Футуризмът трудно може да напусне формата на интелектуализма. Един от коментарите на официозната критика към края на 20-те: „У Маяковски не могат да се разпознаят масите на трудовите хора“. 

И Маяковски сам осъзнава това, което е всъщност и втората му смърт. Както сам определя, сам е стъпил на гърлото си, сам е задушил стиха си, сам е зачеркнал поетическия си талант, за да се превърне в… плакат (А. Ахматова). Равен, безидеен, неблестящ стенвестник. Добре, но защо? Над него няма принуда. Напротив. Смъртта му е доброволна. Маяковски прави жертвоприношение, хвърляйки в огъня единственото, което има – творческия си талант, по свой избор пред неясния идол на една революция и една нова Русия, които трудно му отговарят с някаква взаимност. 

По-страшен от държавния съд е вътршният съд. Маяковски е част от поколение, което с надежда чака края на света, но не като точка и унищожение на света, а разрушаване на структурите на съществуващия обществен ред. Затова в Италия Мусолини и Томазо Маринети в навечерието на Първата световна война зоват за участие във войната. В Германия художникът Франц Марк рисува „Апокалипсисът на животните“, сиреч големия взрив на текущия живот, и в дневниците си мечтае войната да прерасне в революция, която да изтрие всичко – политическите, социалните, културните, идейните, естетическите основи на света, с което да дойде новото време. Е, същото ново време Маяковски е начертал в своите най-ранни стихове:

Кротка, сякаш намордник са й сложили, 

Тъпла.

Прокисналият въздух вони на отрова. 

Хей!

Русия, 

Не може ли нещо

По-ново?

Хей! Човече, 

Самата земя покани на валс!

Нови звезди измисли, като с перли искрящи

Обший с тях черния чембер небесен,

Но така, че душата на артиста по покрива да дращи,

Катерейки се към твоето небе“

(„Хей“, 1916 г.)

Ако светът се пробужда, а ти си поет, не трябва ли да гориш като най-ярка звезда на небоскона? Да яхнеш локомотива на Историята, когато той счупва всички бариери ? Ако поетът има мисия във времето и пространството, не е ли именно това… Маяковски се конформира не към Съветска Русия, а към собствената си визия как трябва да постъпи поетът на прага на нова Русия. Уви, дори и тогава няма как да бъде приет. Неговата визия за света никога няма да съвпадне с този около него самия. 

Смърт трета.

Трета смърт, финал. В началото на 1930 г. Маяковски сякаш се е пробудил от дълъг, вкочаняващ летаргичен сън. Под скрежа на скудоумните партийни възхвали се размърдва някогашният футурист богоборец. В гръмнал като динамит бял стих Маяковски започва сам да бичува себе си – за отказа да следва собствените си авангардни стремежи в името на обслужването на новата съветска власт, за горчивината си по загубени една след друга любови – Лиля, но не само, цял низ други жени, които остават в миналото на Маяковски. От тази гледна точка сякаш самоубийството на Маяковски не идва като изненада. И все пак и краят на Маяковски е арогантно футуристичен като целия му живот. Последният му стих стихва незавършен, увенчан с кървавите следи на самоубийството. 

Знам силата на думите на думите гнева

Не тези на които ръкопляскат ложите

Ковчезите скачат при такива слова

И марширувайки напускат гробищата

Знам силата на думите ще кажат: Ах

Листенца стъпкани във вихъра на танца

Но въпреки това човек с душа и с устни и с гръбнак…

Всъщност и това не би трябвало да ни учуди. Необузданият Владимир искаше да живее своя живот по поетически силно, енергично, прескачайки от една в друга епоха. Новата му епоха се оказа различна от очакванията му. Почти десетилетие Маяковски смазва себе си, за да подчини своята поетика на онова, което разбира като ново време. Но и тази нова епоха се оказа не негова. Крайното му осъзнаване е, че е изгубил себе си в свят, който така и не е постигнал, а вероятно е и непостижим. Личният му живот е крах, всичките му връзки се сгромолясват. Смъртта тук идва от собствената му ръка, но е естествена. Всъщност една типична поетическа смърт. Поет и живот са в традиционен антагонизъм.

Епилог

А дали не може да кажем, че Маяковски има и четвърта смърт? Скоро след смъртта му Сталин обръща внимание на партийната пропаганда, че слабо се отразява приносът на Маяковски за културата на революционна Русия. Та има ли друг по-виден, по-заслужил поет? При това мъртъв и затова – безопасен… 

Сталин до НКВД: „Др. Ежов, много ви моля да обърнете внимание. Маяковски е бил и си остава най-добрият и най-талантливият поет на нашата съветска епоха. Йосиф Сталин.“ Книгите на Маяковски са обвити от забвение. А след повелята на Вожда – Владимир отново е рупор на Революцията. 

И ето последната смърт на Маяковски. Първата погреба любовта му и го остави емоционално скиталстващ. Втората превърна дивия футурист в апологет на ново общество, макар нито то, нито той се харесват взаимно и биват разочаровани един от друг. Третата, физическата, когато и ден повече живот няма смисъл и е безжизнен. А четвъртата идва след това, когато Маяковски е превърнат в плакат на новата съветска власт, така че иконоборецът става… икона. „Маяковски започва да бъде пробутван насила, както картофите при Екатерина Велика. Това е неговата смърт, в която той няма никакъв пръст“ (Пастернак). 

чети още

Новата посока на технологичния свят – срещата на ярката индивидуалност с високите технологии

На ръба на надеждата – какви тенденции предвижда Мариан Залцман за 2024 г.

Cosmic SnowWhite

„непознатиТЕ“ по следите на четвероевангелието на Иван Александър в Румъния