Че кой от нас – офисни труженици с дългогодишен стаж – не си е мечтал да има как да си спести всекидневното лашкане напред-назад и да остане да работи в уюта и спокойствието на дома си? Далеч от погледите на сприхави шефове и сблъсъците с нервни колеги.

фотография Иво Йованович

И ето, мечтата ни се сбъдна, макар и не по начина, по който ни се искаше. Заради проклетия вирус работният ден се трансформира в нещо все така ежедневно и рутинно както и преди, но протичащо изцяло между четирите стени на личното ни досега пространство. Същите, които бяха обетованата земя на живота ни извън работата.

В началото, признаваме, изпаднахме в див възторг! По време на първата карантина през пролетта се хвърлихме алчно да грабим с пълни шепи от предимствата на хоум офиса. Стояхме цял ден пред компютъра несресани и по гащи, мажехме си филии с лютеница, докато участваме в корпоративен разговор онлайн или пък тайничко полягвахме да дремнем за половин час следобед със сладкото чувство, че вършим нещо нередно, но абсолютно недоказуемо. Изигравахме набързо по една игра в мрежа с детето, към което иначе все изпитваме гузна съвест, че не му обръщаме достатъчно внимание, претрупани от работа и липсващи по цял ден от къщи. И така – докато карантината мина и не се завърнахме по местоработите си хем с лека тъга, хем с усещането, че това е приключило точно навреме.

Но ето че втората вълна на пандемията ни заля и отново ни остави да припечелваме заплатите си у нас. Само дето този път това не ни харесва чак толкова! Първо – понеже вече не е нещо непостижимо и неизпробвано, и, второ – някак изпитваме все по-голяма нужда да сложим дебела, двойно непропусклива черта между работата и личния си живот. Защото смесицата между двете е кошмарна!

И всъщност, като се замислиш – кой реално има нужда да стои по гащи в офиса освен някакви крайни перверзници? Липсата на ангажимент да се приведеш в по-спретнат вид за пред колегите и шефовете прави самооценката ти ленива, а естетическото себеусещане се размива някъде по пътя между огледалото в банята и стола пред лаптопа ти. Когато погледнеш отражението си и оттам ти се озъби Робинзон Крузо, правилната реплика не е: „Няма да си пускам камерата на чата, за да не ме видят така колегите“, а „Трябва да отида да се подстрижа, за да не ме видят така колегите“. Превръщайки дома си в офис, стимулите да изглеждаш добре намаляват, започваш да се движиш по-малко, имаш по-чест и лесен достъп до хладилника, както и напълно либерален режим на хранене, а именно – през цялото време. А най-лошото е, че когато осъзнаеш всичко това, вече е станало твърде късно и фигурата ти е придобила заобленост, която сто процента би се харесала на Рубенс, но не и на жената до теб. Слава богу, че и тя покрай пандемията е наляла някой и друг килограм, че да не си сам в трагедията си! 

Друг интересен момент от личния ти живот „в офиса“ е безкрайно дългото време, което прекарваш заедно с членовете на семейството си, при все че иначе би дал живота си за тях. Така например често изпадаш в ситуация, в която тъкмо шефът те е натоварил с някакви задачи, ти се запътваш към кухнята, за да си сипеш чашата кафе, която ще ти помогне да се концентрираш, за да ги свършиш, но там те засича жена ти и мимоходом ти заръчва и тя няколко неща, които да свършиш вкъщи. Без да те ангажира със срокове, без да изисква от теб мигновена реакция – тя много добре знае, че си „на работа“, но все пак вътре в теб остава онова несправедливо усещане, че те товарят с твърде много задачи. Две от началника и три от съпругата – та ти да нямаш 24-часов работен ден, за да ги свършиш всичките? Ако не ги свършиш, пък знаеш, че и това ще легне на теб – още утре ще получиш нови и от единия, и от другия. И изобщо нещо твърде много началници взеха да се мотаят наоколо напоследък! А заплатата ти си стои все същата!

Ето такова объркване настава в главите ни. Не че и ако ходехме в офиса, жените ни нямаше да ни товарят с домашни задачи. Но тогава просто ги завеждаме в друга графа, знаем, че с тях се занимаваме само извън работа, и сме спокойни, че ако забравим да ги свършим, винаги можем да се оправдаем, че сме били претоварени в офиса, та затова ще ги оставим за някой по-спокоен момент. Когато сме по цял ден пред очите на половинките си, е по-трудно да прикриваме мъжката си разсеяност и да се правим, че помним какво са ни казали – просто сме били твърде стресирани в работата, за да имаме сили да го свършим. Затова пък задължително ще го направим утре! Или най-късно вдругиден. 

Ами децата? На тях как да им обясним, че не можем точно в този момент се включим в поредната им хрумка, въпреки че за последно точно преди пет минути сме ги помолили да не ни занимават със себе си, защото имаме важен разговор с шефа. Че кой баща е чак такъв изрод, че постоянно да внушава на отрочето си, че началникът е една идея по-важен и когато той е поискал нещо веднага, малчуганите стоят и чакат? Хем не върви да отбиваш детето си всеки път, хем ти идва да креснеш насреща му, защото нервичките, които са ти образували колегите по време на чата, все трябва на някого да си ги изсипеш, нали? А вече не разполагаш с онзи буферен момент на пътуването от офиса към къщи, по време на който да се поуспокоиш, да отклониш малко мислите си от проблемите на работата и да се завърнеш благ и обичащ баща у дома за трите часа, преди да си легне детето. 

Та така – едно време мечтаехме да си работим от вкъщи. А сега нямаме търпение да свърши този кошмар и да си се върнем в офиса. От 9 до 18 – ясно, подредено и адски удобно!