Хенри, ти си простак

Писателят  художник Хенри Милър ни завеща Тропик на Рака и Козирога, една “черна пролет”, един “луд петел” и много тайни, скрити „под покривите на Париж”. Той искаше само да му позволят да бъде. А на нас позволи да разберем, че смисълът на изкуството е в това да стигаш до края.

фотография Иво Йованович


Хенри,

Ти не вярваше в думи. Дори в тези, написани от най-големия майстор. Ти вярваше в езика. Само той криеше някакви тайни за теб. Само той те караше да ровиш все по-дълбоко – в него, с него… Има езици, които те облизват като горещ котлон, изпаряват те като капка прясно мляко, оставяйки тъмен белег върху плътта. В литературата езикът ти подканваше да зарежем всички представи за морал, преди още да сме разбрали какви са нашите. Да влезем в свят, обладан от възбуждащи миризми, телесни сокове, строшени окови. С всеки дъх нещо да се окислява в главата ни, да гори под дрехите ни, да скача от бездната на ума в бездната на слабините. Първата среща с езика ти е като боксов мач между любопитство и отвращение. Като реклама на луксозно опакован, сочен плод, който отхапваш и усещаш внезапен спазъм ниско долу, в корема. Усещаш лепкавите бедра на героите по бедрата си, лежиш на някакво легло в Париж, обърнал гръб на разума, лице в лице с предстоящо бедствие. И знаеш – няма печалби в победата, нищо няма да се случи, нищо няма да се сбъдне. Всичко ще бъде наред.

Хенри, 

Сърцето ти напомня номад, пътуващ през пустинни и самотни пътища, размишлява, медитира, присвива очи под яркото слънце и само нощем зениците му се разширяват до прозрение. Върви по влажните дири от езика на Балзак и Хамсун, а зад него се нарежда бъдеща върволица последователи – от Керуак и Гинсберг до Бъроуз и Буковски… Сякаш твоето сърце е платило билета и за тяхното литературно пътешествие – платило го е с личната ти свобода, с десетилетия, пропити от бедност, със забрани да казваш истината, с опити да ти скопят езика. Ти превърна недостойните желания в достойна революция. А отстрани изглеждаше, че просто си прелюбодействаш, пушиш, пиеш вино и ни убеждаваш как и дървениците изглеждат привлекателни. Но твоите герои бяха счупени с поука. Еротиката в техния живот ни бе показана безсрамно и подробно, елегантно и подкожно. Някои не отвърнахме главата си, а искахме надолу с нея да се хвърлим в Сена, да се проснем на брега на страниците и езикът ти да ни оближе като марка. Да получим някакво писмо за себе си.

Хенри,

Когато ти заряза примерния си живот, престижната си работа, семейството и тежката верига, стана доброволен “скитник”, преоткри таланта си в несигурната и свободната любов. Започна яростно да пишеш за разврата. Само онези, които гледаха накриво, не прозряха, че това е бунт. Радикален жест спрямо всяка форма на репресия. Храчка в лицето на лицемерните моралисти, адреналин в телата на самоограбилите се от послушание, ключ към универсалното удоволствие, протест от името на хората без име. Екзистенциалните предизвикателства, които им отправяше, наричаха “табу”, за да не видят как от сигурно унищожение се ражда неудобно възкресение. Когато Фицджералд ни дава “Нежна е нощта”, ти палиш кладата си с “Тропика на Рака”. Страховете могат да се превъзмогнат – твоето послание, причината да те намразят…  Подкани хората да съзерцават – понякога като поет, понякога като простак. С ясното съзнание, че всички сме и двете.

Хенри,

Ти знаеше, че по-срамна от мръсния език е само чистата измама. Онази, с която човек обещава на друг човек да го обича вечно. Онази, с която лишаваш от действие и убиваш своите идеи. Ти знаеше, че хаосът е партитурата, върху която пише всичко. Което може да се обуздае с интелект и спокойствие, принадлежи на черупката, но “устременият към съзидание винаги се гмурка под нея, към отворената рана, към гниещия безсрамен ужас…”. Дръзновението бе доктрината ти. Хвърли се в дълбокото, макар да знаеше, че ще потънеш. Целта на провокацията е да изкопаеш истината от земята. Изкуството ти преподаваше уроци по алтернатива. Ако има Бог в Бога, каза ти, това е Въображението. Бог е имал смелостта да си представи всичко. Ти, Хенри, имаше куража да освободиш въображението на болката. Което разтваря раната бавно и широко, както се разтварят устни и крака на истинска мръсница. Рови в нея, помирисва я, учи я да диша навън и навътре, навън и навътре… После се преструва, че заспива, ляга в раната… И я затваря след себе си.

чети още

Обсесията Е-1027  

Обсесията Vespa

Създател на мита за Хемингуей е самият той

Обсесията от едно лице