Няма да питаме кой ден сме. Жак Превер ни подшушна, че ние, влюбените, сме всичките дни. Ние сме този живот.

Отива му на един поет да се роди край брега на Сена, в градче, пресичано от тесни улици, певци и клоуни. Парижкото предградие Ньой сюр Сен обещава на le petit Jacques едно почти щастливо детство.  Таткото Андре е пламенен бохем, разярен от политиката и усмирен от алкохола. Изкарва хляба с едно, събужда глада за изкуство с друго: води Жак на театър. Майката Сузана е кротка, деликатна и с изтънчен финес запознава сина си с книгите. Когато рано си “загребал от дълбокото”, училището бързо ти омръзва. И вместо да гледа отегчено през прозореца по време на час, 15-годишният Жак Превер напуска класната стая завинаги и става възпитаник на по-висша школа – улицата.

Бездомници, пътуващи циркове, карнавали – вироглавото дете е приятел на всеки, обиква бедните, обикновените, различните; в него се надига жажда за игра – с фантазията,  хумора, огъня, живота. Така улица след улица, смях след смях, един ден момчето ще се превърне в поета, когото познаваме днес. Поетът, който купи птици, цветя и окови за своята любов. После я потърси на пазара за роби и, разбира се, не я откри. 

За Жак Превер робствотото е другаде – в образованието и църквата (“където вечно нещо дрънчи“), в институциите, в политиката и лакомата власт… Това са пипалата, които го задушават. И докато смело отхлабва примка след примка, красивите му думи се превръщат в хроника на парижкия живот. След книгата Paroles и сценария на култовия филм „Децата на рая” “лошият ученик” Жак започва да се изучава масово в  училищата… Но така стоят нещата с времето – то тече бавно само за тези, които се опитват да го убият.

А Превер го съживява. Драсва онези прословути три клечки кибрит в мрака, за да погледа лицето на своята любов, да го запомни завинаги… Доверчиво открехва вратата (може би на парижкия си дом в квартал Монмартър, онзи в края на малката уличка зад „Мулен Руж“) и ни показва как слънцето се шмугва през прозореца, къпе се във ваната, смее се в пяната; а сапунът плаче, защото му е влязло слънце в окото. В поезията на Жак Превер чуваш стъпките на малко дете, което тича из редовете, играе си с думите, скубе ги закачливо, следва ги доверчиво, смее се с цялото си тяло и на теб не ти остава друго, освен да го притиснеш към своето.

Превер рано се откъсва от сюрреализма и започва да пише по реалистичен, достъпен, дори леко наивен начин. Но финият и крехък маниер на поета ражда пространства, в които заживява чистата любов, “хубава като деня, лоша като времето, игрива, осмивана, трепереща от страх като дете в тъмното; все чакана и толкова жива”; промъква се в неметените приказни стаи с разпилени празни чаши, зад заключени врати и широки легла… любовта на Превер е и наша,“упорита като глупостта, гледа ни и се усмихва“.

На нас, които я забравихме. 

Които допуснахме да изстине.

Които чакаме да се завърне, за да кажем:

Хвани ни за ръка, Любов. Хвани ни за ръка.

И ни спаси.