Гениалният артист създава светове от визуални смисли в тишина, разчупвайки насилието на текста.

фотография Иво Йованович

Ако искате искрено да вбесите Робърт Уилсън, просто му кажете една дума и го попитайте какво означава тя за него. Или пък опитайте да поговорите с него за чувствата на актьора на сцената и колко е важно вътрешното преживяване. След това спокойно можете да затворите вратата от външната страна и да забравите за нова среща в следващите 50 години.

Ако все пак решите, че искате да изпитате лично какво е да сте в компанията на един от най-гениалните визуални артисти на нашето съвремие, решението е просто: замълчете. Той ще помълчи заедно с вас и тогава ще чуете всичко. Разбира се, това няма да се случи веднага, защото най-напред ще чуете собствените си мисли, ще се запитате „Какво, по дяволите, става тук“, а изтъканото ви от нетърпение тяло ще се мести от крак на крак и ще почесва нервно врата ви. В същото това време Робърт Уилсън ще ви гледа с онези сини очи, ще гледа във вас, през вас и въпреки вас, може би леко ще помръдне безимения си пръст и просто ще ви слуша.

Точно така. Добре дошли в света на тишината. Да обитаваш този свят е точно толкова лесно, колкото е адски невъзможно. Да спреш, когато всичко около теб се движи непрекъснато, е упражнение, което малцина имат смелостта да направят. Но представете си, че успеете.

Тогава заедно с Боб (той обича да го наричат така), в състояние на особена извънезикова, извънпространствена и извънвремева медитация, ще чуете мига, който е само тук и сега и никога повече няма да бъде същият.

Ще чуете момичето, което се смее навън, първо приглушено, после все по-силно, ще чуете как някой някъде затръшва скърцаща врата… И тогава изведнъж ще осъзнаете, че всичкото това е толкова извън думите, толкова извън начина, по който го наричаме, толкова универсално, толкова вечно, извън вас и въпреки вас…

И тогава ще откриете, че, слушайки, просто слушайки света, вие може да го създадете. Вие може да се превърнете в Създател. Момичето, което се смее, може да е онова, в което се влюбихте в далечното лято на морето; човекът, който затръшва вратата, може да е ядосан, а може и просто течението да го е сторило… Ще откриете, че всичко, абсолютно всичко е възможно.

Едва ли има друг артист в световен мащаб, който да съжителства, както Уилсън, в най-особената емоционална връзка с думите, езика, звука, тишината и светлината, както Уилсън. Тази връзка е едновременно любов, омраза, непрекъсната борба и съревнование. Един от прочутите сътрудници на Уилсън – прочутият текстописец Том Уейтс, описва тази връзка по следния начин: „Думите и Боб са като пирони на кухненския под, по който ходите боси в тъмнината на нощта. И Боб е този, който си проправя път през думите, без да се нарани. Боб променя стойността и формата на думите. В някои случаи те се натоварват със значение, в други – се лишават изцяло от него“.

Докато е в България, за да постави на сцената на Народния театър „Иван Вазов“ „Бурята“ от Уилям Шекспир, Уилсън научава думата „начало“ на български. За „Бурята“ като дума казва, че е едно от най-откачените неща, които е чувал.

За него обаче ограниченията на езика не важат, или поне не в смисъла, в който ги възприемат повечето от нас. „Преди време бях в Амазония, в Бразилия. Не знаех езика, но разбрах, че ако просто не мисля за това, започвах да разбирам. Успявах да се смея и да плача в правилното време благодарение на нещо, закодирано в самия звук, което мозъкът ми не разбираше, но усещаше.“

В особения свят на Уилсън тялото се движи по-бързо, отколкото ние мислим, и езикът не може да настигне това движение. Науката нарича това „насилието“ на тялото. „Същото е и с думите. Ако сега ви кажа „Здравейте“ и натроша на съставните й части тази дума, ще видим, че говорим за нещо много комплексно. Така, както в мига на движението, в секундата на звука, мини емоциите. И ако счупим тази скала на думата, ще видите, че се случват много неща. През цялото време, непрекъснато и необратимо.“

Работата на Уилсън с аутисти и лишени от слух хора (самият той посещава логопед в ранните си детски години) го прави особено чувствителен към техния свят, който „нормалните“ не разбират. Именно това го кара да се обърне към изразните средства на звука, визията, тишината и светлината и да ги превърне в инструменти на своето „говорене“ на сцената.

„Ако затворите очи, пуснете си музика и задържите ръката си във въздуха, ако си представите, че вашата ръка е ухо, а не ръка, музиката ще премине през цялото ви тяло. И тогава вие няма да чувате просто с ушите си, но със своето тяло. Ще почувствате света с тялото си. Кучето върви към птицата и цялото му тяло слуша. Не само с ушите, но и с опашката, с гърба си. Когато докосва земята, то слуша“, казва Уилсън.

През 1967 г. Уилсън осиновява тъмнокожо момче, което всички смятат за престъпник, а то просто е глухонямо. Заедно с него започва да се учи да „чува“ и „говори“ света. Дава си сметка, че тялото на хора, лишени от сетива, е особено чувствително към вибрациите на звука. И твърдо вярва, че „усещането“ не се случва в ума, а в тялото. Защото никога не знаеш какво следва след тази конкретна секунда. Подобно на Хераклит Уилсън живее с максимата, че единственото постоянно нещо в живота е промяната. И докато сме живи, промяната живее с нас. Тъкмо затова, за да усетим движението, ние просто трябва да спрем.

Така, както в спектаклите, които прави, Робърт рисува картини. Запечатва единствения, неповторим, неслучаем никога повече, миг, който отлита в безвремието на миналото.

Роден в Уейко, Тексас, Уилсън е един от най-авангардните театрални и визуални съвременни артисти. Работите му на сцената съчетават по нетрадиционен и абсурден начин широк спектър от артистични медии, сред които танц, движение, светлина, скулптура, музика и текст.

Картините, които създава Уилсън в сценичното пространство, носят изключителен емоционален заряд, а продукциите му са аплодирани от хиляди зрители и критици по целия свят. Защото „това, което виждаме, е в пъти по-силно от това, което чуваме“.

Наречен от „Ню Йорк Таймс“ гигант в света на експерименталния театър, Робърт Уилсън е еднакво търсен както за постановки в театъра, така и в операта. Той работи не само като режисьор, но и като хореограф, сценограф, светлинен дизайнер, художник, пърформър, видео артист, драматург. Завършил е изкуство и архитектура в института „Прат“ в Ню Йорк.

Робърт Уилсън е познат със съвместната си работа с композитора Филип Глас по операта „Айнщайн на плажа“. През последните години си сътрудничи с трупата на „Берлинер ансамбъл“, където е поставил едни от най-известните си спектакли – „Опера за три гроша“ на Брехт, „Леонс и Лена“ на Георг Бюхнер, „Лулу“ на Франк Ведекинд и сонетите на Шекспир. Сред най-новите му театрални работи са и „Носорози“ от Йожен Йонеско в Националния театър „Марин Сореску“ в Крайова, Румъния, „Последната лента на Крап“ от Самюъл Бекет в Сполето, Италия, „Приказки“ от Пушкин в Театър на нациите в Москва. През 2019 г. поставя в „Еспас Карден“ в Париж моноспектакъла „Мери каза, каквото каза“ с Изабел Юпер.

Работил е с редица знаменитости от различни сфери на изкуството – Лу Рийд, Том Уейтс, Марина Абрамович, Сюзан Зонтаг, Уилям Дефо, Изабела Роселини, Стив Бушеми, Михаил Баришников, Лейди Гага. През 1991 г. основава The Watermill Center, пърформанс лаборатория в Ню Йорк. Рисунките, картините и скулптурите на Уилсън са в десетки музеи и частни колекции в света. Носител е на множество награди, сред които номинация за „Пулицър“, наградата „Златен лъв“ на биеналето във Венеция и наградата „Оливие“. Кавалер на Ордена на Почетния легион във Франция и Офицер на Кръста на реда на Мерит – Германия.

Основател и артистичен директор на The Watermill Center – лаборатория за изкуства в Ню Йорк.

* В началото на юни Робърт Уилсън бе в България за началото на репетициите на „Бурята“ от Уилям Шекспир в Народния театър „Иван Вазов“. Той ще пристигне отново у нас в средата на октомври, а премиерата на спектакъла е на 17 и 18 ноември на Голяма сцена. Заедно с Уилсън в София ще бъде и екипът, който работи по реализацията на спектакъла – ко-режисьорът Ан-Кристин Ромен, Яши Табасоми – художник костюми и грим, Марчело Лумака – художник осветление, Дарио Фели – звукорежисьор, Юта Ферберс – драматург, и Мари де Теста – сценограф.