Трябва да е приказка

Въздухът беше тежък, димът лепнеше, а пламъците ставаха все по-големи. Гореше парижката Света Богородица. Сред огъня се мяркаха огнеборците, а отдалече, зад оградите, хората се молеха, всеки както може. Абат Жан-Марк Фурние, бригаден капелан на парижките пожарникари, тичайки пристигна до страничната уличка. Беше на другия край на града, когато научи за нещастието. В този миг шпилът на катедрата се срути под огнените езици. Видя се как абатът доближи командира и кметицата и започна разпалено да ги увещава, докато накрая те кимнаха в съгласие. Набързо облече защитен костюм и поведе със себе своите колеги пожарникари вътре в горящата сграда. След напрегнати минути, капеланът се появи, носейки ковчеже. Зад него, всеки от другарите му беше с реликвите на Нотр-Дам на ръце. Задъхан, абатът стигна до кметицата: „Мадам Идалго, предавам Ви трънения венец на нашия Спасител. Моля, пазете го”. И отново се върна в горящата катедрала.

В този летен следобед на 1237 година, младият двадесет и три годишен френски крал Луи IX се бе оттеглил със семейството си в прохладните покои на своя палат, някога седалище на управителите на тази римска провинция. По същото време, един друг млад мъж, наскоро навършил деветнадесет години с решителна крачка влезе в двореца. Неговото име беше Бодуен дьо Куртьоне, наследник на трона на Източната Латинска империя. Беше се върнал във Франция преди няколко седмици, за да продаде наследствените си земи. Последните години бяха трудни за империята му. Множество независими гръцки държавици я бяха заобиколили и отхапваха по-малко от територията й. Вчера Бодуен дьо Куртьоне получи вест от Константинопол. Бе починал регентът на короната, но не по-малко тревожна бе новината, че за да отговорят на спешната нужда от пари, бароните на империята обмисляли да продадат на венецианските търговци скъпа на християнството светиня – трънения венец на Божия син. През четвърти век, самата майка на император Константин, Света Елена бе донесла този венец от Ерусалим, заедно с още много други реликви. Цялото тяло на Бодуен дьо Куртьоне излъчваше негодувание. Беше неприятно изненадан, а и в никакъв случай не би желал короната на Исус Христос да попадне в ръцете на тези търговци, което дразнещо му напомняше за влиянието, което те имаха в империя му. Бъдещият владетел беше премислил добре и бе взел решение. Сега идваше при своя братовчед, краля на Франция Луи IX, за да му предложи тази ценност в замяна на солидна сума и възможността Франция да се сдобие с нея. Кралят и неговата майка Бланш дьо Кастий с възторг и смирение приеха като божия промисъл постижимостта да притежават венеца. Каква чест да покажат силата на своята вяра и да въздигат славата на кралството си! Някои духовници записаха в аналите, че с този жест Франция става новата „Света земя”. С присъщата си отдаденост, Луи IX прие да заплати астрономическата за времето си сума от 135 000 ливри-турноа, равна на половината от кралския бюджет за една година. След подписването на договора, Бодуен дьо Куртьоне, с писмо, по свой емисар, нареди на бароните си да предадат трънения венец на упълномощените делегати, които Луи IX предстоеше да изпрати.

И така през август 1238 двама доминикански монаси Жак и Андре дьо Лонгжиюмо напуснаха Париж и поеха по пътя към Константинопол. Единият от тях – Жак беше служил там като изповедник на Доминиканския орден и много пъти бе отправял пред трънения венец молитвите си към Бог. На неговите знания и компетентност Луи IX разчиташе да разпознае и потвърди автентичността на реликвата. Когато през октомври 1238, двамата доминикански монаси най-накрая пристигаха в столицата на Латинската империя, те нямаха и бегла представа какви препятствия трябва да преодоляват. Без да се бавят, отидоха в двореца, за да се представят пред бароните, да получат обещаното и да подготвят обратното си пътуване. Бяха приети уважително и с почитание към кралските писма, които носеха. Отведоха ги до параклиса на византийските императори, където от няколко века се пазеше венеца. Жак с вълнение установи, че е същият, на който бе отдал почитта и сърцето си. След голямата им радост да се поклонят пред трънения венец на Божия син, двамата доминикански монаси научиха неприятната новина, че междувременно нуждата от пари станала толкова спешна, че бароните на Латинската империя се принудили да вземат заем от Николо Куирино, един от богатите венециански търговци. Ако дългът не бъде изплатен до 18 юли на следващата 1239 година, тръненият венец ще стане венецианска собственост и ще бъде отнесен в града на дожовете. За зла участ на Куирино, пратениците на Луи IX бяха пристигнали половин година по-рано от крайния срок и това горчиво го изненада, тъй като беше уверен, че парите няма да бъдат върнати и че вече притежава реликвата. След дълги преговори, венецианците приеха да се откажат от претенциите си, но при условие, че преди да стигне до Франция тръненият венец ще мине през техния град, за да се извърши поклонение. Малко преди Коледа на 1238 година, емисарите на Луи IX приеха това условие.

Започна подготовка за пътуването, което съвсем не беше лесно. Беше зима и условията за морска навигация не бяха благоприятни. Освен това, до гърците беше стигнала мълвата, че тръненият венец, който изначало принадлежеше на византийската корона е бил продаден и ще отпътува от Константинопол. Гневни, те поставиха кораби по всички възможни морски пътища, за да попречат. Залогът беше голям и французите се организираха, така че да избегнат премеждия по пътя, защото какво ужасно знамение би се стоварило върху Франция, ако корабът потъне! Най-накрая, бяха готови и венецът напусна императорския дворец, съпътстван от тълпи молещи се хора, изпълнили улиците и пристанището. Последни поздрави за сбогом и корабът отпътува.

Въпреки старанието на гърците, опитите им да спрат конвоя се оказаха неуспешни и тръненият венец пристигна тържествено във Венеция. Изложиха го за поклонение в базиликата Свети Марко. Седмиците минаваха и пратениците на френския крал започнаха да се безпокоят, защото венецианците не даваха никакъв знак, че смятат да освободят реликвата. Монасите разговаряха няколко пъти с тях, но те все увъртаха. Брат Жак се принуди и замина за Франция. Върна се с рицарите на Бодуен дьо Куртьоне и с голяма сума пари. Накрая венецианците се съгласиха с мъка на сърцето да освободят светата реликва. И ето двамата доминикански монаси и придружаващите ги благородници отново потеглиха с трънения венец, но този път по суша. За по-голяма сигурност, процесията бе пазена от личната охрана на Фридрих II, императорът на Свещената Римска империя. Това бе най-високата юридическа и физическа гаранция в християнския свят. По пътя се случваха какви ли не чудеса, а разказите за тези чудеса се изсипваха като порой и се разнасяха далеч напред, от манастир на манастир, от градче на градче.

През август 1239, девет месеца след началото на това знаменателно странстване с всичките му премеждия и перипетии, светата реликва стъпи на френска земя. При тази новина, крал Луи IX веднага потегли натам заедно със семейството и приближените си. Дълбоко вълнение обзе сюзерена и свитата му, когато в далечината съзряха приближаващия се конвой. Облян от сълзи, той коленичи пред ценната за християнския свят реликва.

След още няколко дни, конвоят пристигна пред портите на Париж, в замъка Венсен. Луи IX свали кралските дрехи и остана по дълга бяла роба от груб плат. Бос, заедно с брат си Робер д’Артоа, също бос и в бяла роба поведоха процесията, носейки на ръце ковчежето с трънения венец. Шествието трая пет часа. Навсякъде хората в празнични дрехи приветстваха светата реликва и своя крал. Всички камбани на манастири и църкви биеха. Всички свещеници изнесоха на показ реликвите, които притежаваха. Кралят бе спечелил любовта и сърцата на своите поданици.

Сред всеобщата радост и надежда за ново начало, шествието стигна до двореца. Пътят на трънения венец завърши тук. Беше положен в параклиса на новия си дом. Две години по-късно, Луи IX се разпореди да бъде построен нов параклис в двореца, който днес познаваме под името Ла Сент-Шапел* – изумително бижу на готическата архитектура, в което векове наред централно място е заемал тръненият венец.

По време на френската революция се приема, че тази реликва е национална културна ценност. Извадена е от Ла Сент-Шапел и е дадена за съхранение в Департамента за медали и ордени във френската Национална библиотека. В началото на 19 век, след договора, подписан между Наполеон I и папа Пий VII, тръненият венец тържествено е предаден на архиепископа на Париж и положен в съкровищницата на катедралата Нотр-Дам. През 1896 година е изработен кух обръч от кристал с диаметър 21 сантиметра, в който е поставена светата реликва. През 1920 година по време на реставрацията й е решено една малка част от нея да бъде сложена в тръбичка и положена във вътрешността на знаковия петел, който увенчава шпила на катедралата.

До пожара в парижката Света Богородица през април 2019 година, тръненият венец се съхранява в трезора й. След пожара, за известно време, той е пазен в парижкото кметство, а впоследствие в хранилищата на Лувъра, където е и понастоящем. По чудо, петелът от шпила на катедралата оцелява от пожара и е намерен невредим няколко дни след огнената трагедия.

От края на 19 век реликвата е под специалната опека на рицарите от френския клон на Ордена на Светия гроб Господен. Велик майстор на този орден е кардинал Фернандо Филони. Преди пожара, на Разпети петък, както и всеки първи петък от месеца, тръненият венец бе излаган за поклонение пред миряните в Нотр-Дам, заобиколен от рицарите на Ордена на Светия гроб Господен.

*- Крал Луи IX се разпорежда на територията на Франция да се построят още 11 такива параклиса със същата архитектура. Те имат статута на „кралски параклиси”. През 2009 година, в един от тях, в замъка Венсен, България бе поканена да покаже най-ценните си икони. Една невероятно богата изложба с голям и незабравим успех, която, мина почти незабелязано в България, но не и във Франция.

чети още

„Перестройката“ на Владимир Путин

Формулата на унищожението

След Буча

Моите неща