Трамвай номер 10 – линията на живота

( Пътни бележки)

Попитаха ме дали мога да напиша материал за някой трамвай. Да, разбира се. Реших да избера по-рехавия отрязък на деня между 10 и 11 часа преди обяд. Взех си маската, малко шише минерална вода, още едно малко шише с дезинфектант, един телефон, още един телефон, чантата и очилата. И се качих в трамвай номер 10.

фотография Иво Йованович

Качих се на спирката на булевард „Вардар“, посока към центъра, макар, че „центърът” е на само на 10 минути пеша. Вътре се носеше миризма на хора, които отглеждат в двора си коне, но трамваят се люшкаше наляво и после надясно като яхта с вълнение три бала в Средиземно море и за жалост това ни лиши от удоволствието да се почувстваме като куче в каруца. Вътре гражданите бяха спокойни, а отвън романтиката на есента ни даваше кураж да продължим пътя си към набелязаната цел. Съзрях, че някои пътници заглеждат през мътните прозорци природата, други се оглеждат с кого да си говорят, а трети си гледат в обувките като най-достоен обект на внимание. Когато наближихме мола на „Стамболийски“ и „Опълченска“, част от хората с радостни възгласи скочиха от трамвая и щурмуваха охраната с цел да преодолеят възможно най-бързо това препятствие, защото времето е ценна стока. Обаче номерът им не мина. Атмосферата в трамвая доста се освежи и миризмите рязко се смениха. Хората намаляха, нещо, което разкри гледка към свободните седалки, чиято тапицерия сантиментално ми припомни алпинеума във варненската морска градина. Продължихме по пътя си, но по едно време настана суматоха. Помислих, че това се случва, защото минавахме покрай НОИ, а тази сграда обичайно разбунва духа на българина, който обича силно да люби и мрази. Обаче се оказа, че хората не забелязаха този факт. Бяха се притеснили и разтревожено се питаха защо трамваят не продължава по пътя си в правилната посока към площад „Македония“, а тръгва в обратната, по булевард „Христо Ботев“. Ватманът взе думата и обясни най-цивилизовано и на разбираем език, че там е разкопано и че краят му се не види. Според мен гражданите несправедливо негодуваха, че пътят им се удължава с около 30 минути. Все пак откога не са минавали по булевард „Христо Ботев“ да видят колко много магазини за блиндирани врати има, а и откога не са виждали силуета на Централна гара или пък красотата на „Новотела“! Това е една много добра и рядка възможност. Сетивата се препълват с гледки, звуци, цветове и националностите, които щъкат по тротоари, улични платна и мостове. Ето и площад „Възраждане“. Тук за улеснение можете да слезете от трамвая и да заредите картата си за градския транспорт. Това било много удобно за една моя близка, която вече била т.нар. млад пенсионер. Миналата седмица влязла да свърши тази работа и поискала да зареди за цяла година, но лъчезарната служителка й съобщила голата истина, че вече може само за три месеца, защото всичко може да стане на тази възраст за три месеца. След случилото се тази моя близка сериозно се замислила за смисъла на живота и променила много неща в него. И всичко това благодарение на Центъра за градска мобилност и неговата загриженост какво би могло да ни споходи по пътя ни към вечността.

След това кратко, но съществено отклонение да се върнем към пътуването. По едно време в трамвая започна да се качва разнообразен сбор от видимо весели индивидуалности с пластмасови бутилки втора употреба, пълни с минерална вода. Сърцето ми подскочи, защото бяхме стигнали до изворите на живота – софийските минерални. Чудесно е да си в такава близост с места, посещавани от римски императори. Това вдъхва самочувствие и себеуважение. За да не пропусна нещо, обърнах глава и в другата посока. Не съм съвсем сигурна, но ми се стори, че Халите бяха навели тъжно глава и гледаха в плочките на тротоара. Не знам откога точно не бях влизала там, но имам ярък детски спомен как вътре се въртят едни сръчни продавачи и продавачки в бели престилки, защото, както ми каза тогава мама, продавали хранителни стоки и всичко трябвало да бъде идеално чисто и бяло, независимо дали са зад щанда за олио и захар, или този за типов хляб и млечен шоколад с крава на опаковката. Скоро жизнерадостните дами с бутилките минерална вода слязоха и на тяхно място се качиха едни хора, които очевидно бяха чиновници или от министерството на образованието, или от министерството на културата, но не и от Министерския съвет или президентството. Беше обедно време и тези горки служители си бяха накупили едно друго – кой геврек, кой баничка. Покрай тях се промушваха гимназисти и гимназистки с яки маратонки и кецове. В шум и закачки най-накрая и някак неусетно подминахме самотно извисяващата се здраво стъпила на земята масивна сграда на Съдебната палата и стигнахме многострадалната улица „Граф Игнатиев“, където някои продаваха дюнери, някои плетени раздърпани пуловери, а някои и доста луксозни стоки, така както подхожда на една европейска столица. Изведнъж осъзнах, че трамваят вече не се клатушка и че разнобойни парфюми се носят из въздуха, а зад мен една жена с елегантни жестове обясняваше как е успяла да се вреди за частното парти на съседите си. По някое време минахме покрай сградата на университета, който създава архитектите и строители на нова България и която сграда сякаш е била проектирана от самия Мусолини. Вече почти бяхме навлезли в елитния жилищен квартал „Лозенец“, когато трамваят спря насред нищото и ватманът слезе да се разправя с един водач на МПС, спрял върху релсите, които си бяха само за нашия си трамвай номер 10. Тъй като възмущението беше всеобщо, водачът примирено се оттегли от завоюваната територия. В това изпитание всички пътници бяхме станали едно, независимо от пол, социална принадлежност и образование. Като един юмрук! И след като се извихме по площад „Журналист“, бяхме наградени с това приказно, но кратко преминаване през софийската гора. Всички въздъхнахме със съжаление, когато оплетените сгради и улици отново изскочиха пред нас. Добре че насреща ни се зададе Японският хотел, за да ни разсея от тежките житейски мисли, които ни налегнаха. Така и не запомних как го бяха преименували този хотел, но запомних, че новите хора наложили прагматичен подход към заобикалящата го среда и бяха пуснали из градините му да се разхождат красиви пауни, които с бойните си викове да смущават съня на гражданите.

Пътниците в трамвая постепенно оредяваха с всяка спирка, а накрая останахме само четирима: аз, ватманът и двама контрольори, единият от които, незнайно защо, беше с разбита уста. Но беше спокойно, тихо и приспивно. Бяхме стигнали своята крайна спирка – „Парадайс“. Ще обясня, за да не се объркат хората. Става дума за мол „Парадайс“ и прилежащите му жилищни квартали, а не за онзи Рай, за който понякога се отдаваме на мечти и блянове.

Shot with FIMO Aesthetic 400.

чети още

Тези малки неща, наречени любов. Част 3: Coffee, Tea or Me

Art for Air

Тези малки неща, наречени любов.Част 2: дизайнерски запой по часовник

Тези малки неща, наречени любов. Част 1: Когато съдбата ти предложи лимони