Тони Морисън – птицата е във вашите ръце

Никога не е късно да откриеш един гений. С тази фраза започвам разказа за една от най-ярките личности в световната литература – Нобеловата лауреатка Тони Морисън.

За мен срещата с творчеството на Тони беше като събуждане, което трае и до ден днешен. Точно преди пет години имах щастието да прочета току-що издадения й на български роман „Бог да бди над детето”. Тази разтърсваща история ме накара да потърся и останалите й книги. Оказа се, че още през 1984 година, в онези смутни за „различната” литература времена, издателство „Профиздат” публикува знаковия й роман „Песента на Соломон”, а през 1993 и 1995 година излизат съответно романите „Възлюбена” и „Джаз”. Въпреки всичко присъствието на литературен колос от калибъра на Тони Морисън в българската литературна среда остава табу. 

На какво се дължи притегателната сила на творчеството й? За да открием отговора на този въпрос, е нужно да се върнем към нейното детство. В Лорейн, Охайо, на 18 февруари 1931 година се ражда второто от общо четири деца на Джордж и Ела Рама Уофорд. Родителите дават на момиченцето името Клоуи Антъни Уофорд. Когато Клоуи е само на две години, хазяинът на семейството подпалва дома им, докато те са били вкъщи, тъй като родителите й не са могли да платят наема. Семейството й не изпада в отчаяние, а запазва своята почтеност, отговаряйки на този варварски акт с усмивка.

Фамилията на Клоуи е бедна, но с подчертан афинитет към изкуството. Тя расте в културна среда, заобиколена от книгите на Лев Толстой и Джейн Остин. Вечер баща й Джордж, който през деня работи като заварчик, й разказва истории от памуковите полета на неговите деди. Всичко в детския свят на малкото момиченце е красиво и е своеобразен антипод на случващото се на улицата. А там цари расово разделение и сегрегация на афроамериканците. Още в гимназията Клоуи учи усилено и е сред отличниците в нейния клас. „Още в първи клас никой не мислеше, че съм втора ръка човек. Бях единствената тъмнокожа в класа, но и единствената, която можеше да чете“, спомня си тя. Ранният прелом в живота на Клоуи настъпва на 12-годишна възраст, когато тя става католичка и приема името Антъни. По всичко личи, че животът на Тони ще бъде предупределен от четенето и любопитството към света. Приета е с висок бал в Хоуърдовия университет във Вашингтон и през 1953 година го завършва с бакалавърска степен по англицистика. Същата година се омъжва за архитекта Харолд Морисън, но въпреки раждането на двамата й синове личният й живот претърпява провал. След поредица от тежки скандали Тони се развежда с Харолд, шест години след тяхната сватба.

За сметка на личните неуспехи в науката нещата й потръгват блестящо. Тя защитава магистратура и година по-късно вече е преподавател по англицистика в Тексаския южен университет в Хюстън. По това време започват и първите й експерименти пред белия лист. „Предимно четях. До 30-годишна възраст не проявявах интерес към писането. Редях думи на хартия, но не ги приемах за творчество. Твърде дълго обмислях всичко“, споделя Морисън. Все пак мечтата й да бъде близо до книгите става реалност през 1963 година. Назначена е за редактор в престижното издателство „Рандъм Хаус“, в което работи цели двадесет години.

Тони влиза с летящ старт в литературата навършила 40 години, издавайки романа си “Най-синьото око” (1970). Творбата й е добре приета от читателите. За някои критици обаче това е твърде късен дебют. Морисън ще ги опровергае със следващата си творба – романът „Сула” (1973) е отличен с наградата „Охиоана”. „Песента на Соломон” (1977) пък й носи Националната награда на критиката. Пътят на талантливата афроамериканка към голямата литература е отворен. Наближава звездният й час. За романа „Възлюбена“ (1987), разказващ историята на избягала робиня, която убива своето дете, Морисън грабва една от най-престижните литературни награди – „Пулицър“. Популярната телевизионна водеща Опра Уинфри става един от най-големите почитатели на романистката и не спира да споделя възторга от творчеството й пред своята аудитория. 

Светлината на прожекторите осветява все по-силно Тони, не липсват и провокации от страна на медиите. Емблематичен случай в това отношение ще остане интервюто й за „Айриш Таймс”. Журналист на изданието се среща с писателката в дома й в „Трайбека“, Ню Йорк. Репортерът пита Морисън дали вече не е време да напише книга, в която главното действащо лице да е бял човек. Тогава Тони избухва: ”Давате ли си сметка колко расистки е вашият въпрос? Ще си позволите ли някога да попитате същото някой бял писател? Виновник за всичко това са етикетите. Щом веднъж ти лепнат етикета „тъмнокож писател“, оставаш такъв за света“.Съвсем скоро целият свят ще научи за Тони, и то не заради цвета на кожата й, а заради гениалните й творби.

През 1993 година борбата за равноправие на чернокожите е във фокуса на Кралската шведска академия на науките. Нобелова награда за мир получават Нелсън Мандела и Фредерик де Клерк. Нобеловият комитет решава да даде литературния Нобел на Тони Морисън. Така тя става първата жена от афроамерикански произход получила приза в 120-годишната история на наградата. Комитетът е категоричен – отличието се дава за нейния “поетичен език“ и за „визионерската й сила“. Eто и част от Нобеловата реч, която Тони Морисън произнася на 7 декември 1993 година при връчването на наградата:

„Имало едно време една старица. Сляпа, но мъдра.“ Или е бил старец? Гуру може би. Или разказвач, утешаващ немирни деца. Срещала съм тази история или друга, същата като нея, във фолклора на няколко култури. „Имало едно време една старица. Сляпа. Мъдра.“

Във варианта, който аз знам, жената е дъщеря на роби, чернокожа, американка, живееща сама в малка къща извън града. Славата й на мъдра жена няма равна на себе си и е безспорна. Сред своите хора тя олицетворява както закона, така и престъплението. Честта, която й се оказва, и страхопочитанието, с което гледат на нея, се простират отвъд нейния район до далечни места, до града, където интелигентността на селските пророци е извор на голямо забавление.

Един ден жената бива посетена от няколко младежи, които, изглежда, имат за цел да развенчаят ясновидските й способности и да я разобличат като шарлатанката, която са вярвали, че е. Планът им е прост: влизат в къщата й и й задават единствения въпрос, чийто отговор зависи единствено от нейната отлика спрямо тях – отлика, която те считат за голям недъг: слепотата й. Застават пред нея и един от тях казва: „Стара жено, държа птица в ръката си. Кажи ми дали е жива или мъртва“. Тя не отговаря и въпросът бива повторен. „Птицата, която държа, жива ли е или мъртва?“ Тя отново не отговаря. Тя е сляпа и не може да види посетителите си, да не говорим какво държат в ръцете си. Тя не знае какъв е цветът на кожата им, от кой пол са или коя е родината им. Тя знае единствено какви са мотивите им.

Мълчанието на старицата е толкова продължително, че на младежите им е трудно да сдържат смеха си. Най-накрая тя проговаря и гласът й е мек, но неотстъпчив. „Не зная – казва тя. – Не зная дали птицата, която държите, е мъртва или жива, но зная със сигурност, че е във вашите ръце. Във вашите ръце е.“

Отговорът й може да бъде разтълкуван така: ако е мъртва, вие или сте я намерили в това състояние, или сте я убили. Ако е жива, все още можете да я убиете. Вие решавате дали тя трябва да остане жива. Какъвто и да е случаят, отговорността е ваша.

След литературния Нобел Тони Морисън не се отдава на заслужена почивка, а работи на пълни обороти. През 1997 година издава романа „Рай”, с който завършва своеобразната трилогия, започната от „Възлюбена” (1987) и включваща „Джаз” (1992). С тази свои творби Нобеловата лауреатка се утвърждава не само като литературен феномен, но и като една от най-социално ангажираните писателки. Следват шедьоврите „Любов” (2003) и „Милост” (2008), роман, който влиза в списъка на 10-те най добри книги за годината на „Ню Йорк Таймс“. 

Щастието на Тони бива помрачено през 2010 година. На 22 декември почива по-малкият й син – Слайд Морисън. Той не успява да се пребори с рак на панкреаса и си отива от този свят едва на 45-годишна възраст. Слайд е музикант и художник. Заедно с майка си е съавтор на поредица от детски книги и е мечтаното от нея дете. След смъртта на любимия й син Тони изпада в тежка депресия. Творческата й енергия е напълно блокирана. „Спрях да пиша, докато не започнах да мисля. Слайд щеше да бъде много разочарован, ако разбереше, че е станал причината за всичко това. Той би възкликнал: „Моля те, мамо, аз съм мъртъв, можеш ли да продължиш…?”. И Тони Морисън продължава, по-силна и откровена от всякога. Тя завършва романа си „Дом” през 2012 година и го посвещава на Слайд. Действието в романа се развива през 50-те години на миналия век и разказва историята на чернокож ветеран от Корейската война, който се опитва да спаси сестра си от брутални медицински експерименти на бял лекар. Насред цялата житейската тъга идва и едно от най-големите признания в живота на писателката. През април 2012 година държавният глава на САЩ  Барак Обама я удостоява с Президентския медал на свободата.

Семейството и отношенията между децата и родителите не спират да вълнуват Тони. През 2015 година Нобеловата лауреатка издава романа си „Бог да бди над детето” – изпълнена с болка история за страданията и травмите в детството и за болезненото освобождаване от гнева, който те пораждат.

Последните години от живота си Тони Морисън отдава на преподавателска дейност в Принстънския университет, където е професор по креативно писане. На своите студенти тя предава не само литературни знания и умения, но и цялостното си виждане за предизвикателствата на съвременния свят. „Не бих била щастлива на този свят, ако не можех да мисля чрез писане за него. За мен това е вид контрол. Никой да не ми казва какво да правя. Свобода е моят начин на мислене“, твърди Морисън. Тони предава свободна Богу дух на 88-годишна възраст. Датата 5 август 2019 година ще остане тъжна за световната литература, но богатството, което е оставила Тони на човечеството, не са спестените от нея 20 милиона долара, а семенцето свобода, което тя е успяла да посее у всеки един читател. „Тони Морисън беше национално богатство. Нейното писане беше красиво, смислено предизвикателство за нашата съвест и морал. Какъв дар – макар и за малко да дишам същия въздух като нейния”, написа в Туитър Барак Обама по повод нейната загуба.

Историята на един от най-значимите писатели на нашето съвремие не свършва дотук. Документалният филм на Тимъти Грийнфийлд-Сандърс Toni Morrison: The Pieces I Am има своята премиера на филмовия фестивал „Сънданс” през 2019 година. Освен Тони Морисън в лентата вземат участие и такива личности като Анджела Дейвис, Опра Уинфри, Соня Санчес и Уолтър Мозли. Въпросът дали птицата на Тони е жива или мъртва вече не стои. Птицата е във вашите ръце.

чети още

Автографът на Лоран

Къде похапват Тина Търнър и Пол Маккартни?

Пиеса за една библиотека, заводите „Круп“ и пет литра масло

Всички обичат Васко Василев