Тепърва ще ставаме големи

Когато ме обземе мисълта дали пък нямаше да бъда по-щастлива, ако се бях родила в Бел Епок или в друго славно време, тогава, когато животът е бил сладък, красив, мързелив и безгрижен като в роман на Джейн Остин или в разказ на Удхаус, все се сещам за „Полунощ в Париж“ на Уди Алън. Изисканата филмова история как в търсене на щастието един съвременен човек се върнал в далечното минало само, за да преоткрие вечната истина, че всичко на този свят се задвижва от любовта, независимо от времето и пространството. 

Фотография Иво Йованович


От друга страна съм историк и знам, че има някакво необяснимо предопределение в човешката съдба всяко поколение да изживява катаклизъм. Може да е война, може да е мор, но няма как да изживееш дните си безметежно, дори да си самият Ърнест Хемингуей и да си получил приживе, а не посмъртно световно признание (точно Ърнест е избрал да се застреля, но не в това е акцентът). 

Мислехме, че катаклизмът на нашето поколение е отминал с падането на Желязната завеса през 90-те, беднотията и обърканото постсоциалистическо общество, но не! Писано ни е било да преживеем пандемия – затворени вкъщи, смъртно изплашени, без хоризонт и перспектива, и без мишена, по която да бием. 

През цялото време се чудех на хората във Facebook, които се мъчеха да преодоляват вътрешния си ад, нападайки някого, който и да е. Докато Covid-19 шестваше из планетата, те крещяха, че политиците били тъпаци, журналистите били идиоти, тоя такъв, оня онакъв… Сякаш изливането на мощни струи отчаяна злоба и ненавист ще излекува самотата и ще сложи край на страданията! Хартиен змей убиваха. Жалко за всичката пропиляна енергия и за опустошените изгубени души!

Катаклизми като този проклет коронавирус засягат най-жестоко слабите ни места, детството например. Аз, когато бях дете, нямаше нито мор, нито война. Четяха се книги, слушаше се АББА, ходеше се на море по стария път, знаехме, че има и друг свят, но се бяхме научили да обичаме нашия такъв, какъвто е. И макар да беше изтекла много вода от бомбардировките, окупациите, концлагерите и въобще от огромната човешка трагедия, преживяна от бабите и дядовците ни, зрънца от нея някак неусетно бяха преляли и в моя спокоен живот.

От баба си и от майка си съм научена, че храна не се изхвърля. Всичко, което остава в тавата, се пресипва в малки купички, покрива се грижливо и се прибира в хладилника. Защо ли? „Защото утре може и толкоз да няма“, казваше баба ми, в чийто живот никога нищо не е било сигурно. До ден днешен аз, гордият представител на консуматорското съвременно общество, пресипвам в малки купички. По-силен ми е този инстинкт от разума и горещо се надявам да не го нахлузя върху психиката на собственото си дете. На него засега една пандемия му стига.

Мамо, – попита ме още в началото на извънредното положение 9-годишният Коко, – на моя рожден ден ще има ли деца?

Пита, горкият, защото най-добрата му приятелка посрещна своята 10-а година сам самичка. Родителите й се постараха, естествено, имаше торта, страхотен желан подарък, бяха извикани приятелчета под прозорците им да пеят „Хепи бърдей, Мики!“, но…. Нямаше ги тичащите крачета, кикотенето, не беше както преди. Същата съдба сполетя рождения ден и на още едно познато детенце, а пък едно по-голямо момиченце така и не облече златистата си рокля на толкова чакания абитуриентски бал…

Затова моето дете поиска от мен отговор –  ще има ли или няма да има щастие отново? И осъзнах, че въпреки нестихващата ми лична паника, отвъд терзанията и успокоителните, аз съм неговата майка и отговарям за бъдещето му. И трябва да му отговоря. 

Казах му, естествено, че докато сме на този свят, любовта винаги ще побеждава. Слава богу, родих го през лятото и можех с известна увереност да го успокоя, че то е все още далеч, дотогава вирусът може и да се е споминал напълно. Уверих го, че дори и под карантина да се окажем в заветния ден, ще намерим път едни към други, ще бъде обичан, целунат и гушнат, празник ще има при всички положения, ако ще да съм умряла не от един, а от сто коронавируса! Така говорех, а отвътре ми идеше да се тръшна, да зарева като луда и повече да не ставам!

Вместо да затъркаля сълзици, той реагира с мъдростта и безстрашието на младостта, която не помня дали индиговите или кристалните деца носели още от зародиша си. Погали ме нежно по косата и ми каза да се успокоя, защото той бил сигурен, че всичко ще бъде наред, никой нямало да се разболее – аз, той и баща му сме добри хора, а Господ не давал добрите хора да страдат…

Чакай, бе, Коко, нали аз трябваше да те успокоявам, а не ти мен?

А той смутено отбеляза, че изглеждам доста рошава, изнервена и притеснена, крайно време било да се освободя от мисълта, че идва краят на света.

Може и да идва, между нас казано, – промърморих несигурно.

Тогава малкото ми сладко детенце искрено се разсмя:

О, мамо! Много си смешна! Как ще идва краят, след като аз тепърва ще ставам голям?!

Толкова ми трябваше да си намеря вярното време и щастието. Знам, че и ние с баща му, и той самият дълго ще носим белезите на нашия катаклизъм, но какво толкова, щом любовта си е на мястото! Тепърва ще ставаме големи!

чети още

Първи думи след душевна карантина

Под райското дърво, или 12 коледни фантазии

Вдъхновенията са навсякъде около нас. Част 1: бейзбол и щайги с ябълки

Тези малки неща, наречени любов. Част 3: Coffee, Tea or Me