Танцът е израз на неуправляемата индивидуалност, тази, която съхранява първичната връзка с живота. “Раждаме се диви, не позволявайте да ви опитомят!“, казва една от предшественичките на феминизма и на модерността в танца – Айседора Дънкан. Затова дуетът „танц и политика“ е силно драматичен. Можем да недоумяваме каква е връзката между танца и политиката, но всъщност тя съществува и е определяща и за двете дейности. Дори да не се заявяват директно като политически или социални, редица автори и произведения носят политическото в бекграунда си и го изразяват, дори без да подозират. Пример за това е спирането на развитието на немския танцов модернизъм по време на хитлеристката диктатура. Тогава немските модернисти или емигрират, или започват да работят върху хореографията на нацистките паради. Същото се случва и с модернизма в Съветския съюз и респективно у нас. С други думи, колкото по-демократизирано е едно общество, толкова изявите на човешката мисъл чрез танц са по-освободени, оригинални и необременени от табута и забрани.

Многоизмерността на отношенията между танца и политиката е много по-всеобхватна, отколкото се забелязва на повърхността. Когато политиката по някакъв начин „влезе в изкуството“, се получава нещо като развалени яйца – не се яде, не се търпи, но силно мирише… Само извънредният талант е способен да превърне политиката в изкуство. Обикновено разрушаването на социални табута предизвиква шумни социални скандали. Танцът е виталност във всичките й измерения. Политиката е отрицание на виталността – тя е упражняване на контрол и власт, съобразяване с безброй дадености и обвързаност със статуквото. Политиката е изградена от компромиси, танцът се подиграва с компромисите и не е способен на тях. Танцът се намира там, където политиката ще пристигне след десетилетия. Танцът се държи с политиката като с усмирителна риза, а политиката се отнася към танца като към общественоопасен луд.

Някъде в това противоречие артистите успяват да изтанцуват своята лична позиция към съвременното състояние на нещата така, както Марта Греъм танцува своето всеизвестно „Писмо до света“ – доказателство, че драматичният конфликт между Танца и Политиката може да роди и шедьоври.
А когато не ражда щедьоври, произвежда плакати.

***

Този дълъг увод има за цел да ви представи един съвременен танцов спектакъл. Той се казва „84 разговора“ – танцово шоу по капитализъм, както още го наричат неговите автори – Стефани Ханджийска и Коста Каракашян. Можем да ги определим като най-новото поколение танцови артисти, родени и израсли в условията на демокрацията. Те принадлежат към поколението, което може да пътува без ограничения и да учи в Лондон или САЩ, както и навсякъде другаде по света, което му дава доста космополитно самочувствие. Независимо от младостта си и двамата имат вече чуждестранно образование и опит в международни проекти. Техният подход към реалността в България е отърсен от всякакви комплекси и илюзии. Те търсят и намират сами своите позиции, контакти и начини на изява, без излишен драматизъм, сантиментализъм и упреци към реалността.

Представлението, което Стефани и Коста представиха в ДНК, е силно провокативно. Под своята на пръв поглед развлекателна външност то поставя един сериозен социален, за да не кажем „философски“ проблем. Двамата артисти изпълняват едновременно ролите на водещи и на танцуващи. Те раздават определен брой захарни бонбони, с които зрителят може да си „плати“, за да види изпълненията им. Ако имаш бонбони – гледаш, ако нямаш – слагаш маска на очите си и само слушаш. Ефектът от това е осъзнаването, че покупателната способност е определяща за всяка област на живота – ако си способен да си купиш изкуство, ще имаш възможност да си го позволиш и „консумираш“, иначе – не.

Танцовите фрагменти изграждат една картина-колаж от предишни техни представления. Фрагментите са добре подредени и дозирани и звучат като промоция на тяхната артистична дейност. Цялото „меню“ от танцови ястия е поднесено елегантно, леко и обилно посолено с ирония към потребителското начало в съвременния арт механизъм и третирането на артиста като „стока“.

Спектакълът е забележителен с оригиналността на формата си, която се движи на ръба между токшоу и съвременен танцов пърформанс. Лекотата с която артистите използват различни средства, сред които и говор, е признак на тяхната вътрешна освободеност и познаване на различни механизми за артистична комуникация.

Беше удоволствие да видя как демокрацията танцува пред очите ми, доколкото можах да си „платя“ с наличните си бонбони, разбира се, и даже изтанцувах един кратък танц на сцената, за да „заработя“ още няколко бонбона. И си дадох сметка, че всъщност преживявам дългоочакваното щастие да танцувам с младостта, която е продължението на нашите мечти и надежди.

Интересно е, че млади хора, които никога не са се срещали със социализма като действително отрицание на капиталистическите отношения на покупко-продажба, правят съвременна и субективна критика на тези отношения от позицията на артистичните си интереси и духовна чувствителност. Спектакълът им не проповядва социализъм, но определено изразява неудовлетвореност от възприемането на артиста като „стока“ и на изкуството като „продукт“. Тази позиция вероятно е силно интуитивна, но това я прави още по-очарователна. Както всъщност всяка проява на искреност, откривателство и смелост, която сме свикнали да наричаме талант.

Дори критикувайки „парично-стоковите“ отношения, в изкуството си Стефани и Коста запазват оригиналността на мисленето и изразяването, което също наричаме талант, а талантът е пещерен човек, който рисува Бога по стените на реалността.

***

Помолих Стефани и Коста да ми отговорят на няколко въпроса. Ето ги заедно с техните отговори.

1. Какво ви събра да работите заедно за този проект?

2. Какви теми (проблеми) от съвременната реалност ви вълнуват най-много?

3. Какви трудности срещате в работата си?

4. Какво бихте искали да се случи в полето на съвременния танц у нас?

    Стефани:

Работя върху темата за отпечатъка на капитализма върху танца още от магистратурата ми в London Contemporary Dance School, където писах магистърска дисертация по темата.

Когато „84 разговора“ се появи в главата ми като сценично продължение на това изследване, Коста Каракашян и Ясен Василев естествено бяха колабораторите, към които веднага се обърнах. Всичко започна, защото в Лондон работех като търговец по телефона – продавах софтуер, който не ме интересуваше. И за да си го направя интересно, си представях какво ли би било, ако продавах танц вместо софтуер. Трябваха ми средно по 84 обаждания, за да направя една сделка – и така дойде името му – „84 разговора“.

Чудех се каква е стойността на това красиво, неоставящо материален отпечатък изкуство през нашите очи и през очите на зрителите?

Коста има много интересна гледна точка върху танца – едновременно отвътре, като танцов професионалист, и отвън – като човек, който професионално се занимава с журналистика, маркетинг и медии. И двамата имаме за правило, че макар да сме професионални танцьори, принадлежим на света – не живеем затворени само в танцовото студио, а работим и общуваме ежедневно с хора от различни сфери.

Ясен Василев е много опитен драматург и професионалист в сферата на съвременния танц. Тримата влязохме толкова надълбоко в изследването си за капитализма, че имаме материал за трилогия от спектакли. Изследвахме 9 месеца и имахме 3 месеца продукционен период за самия спектакъл. В един момент вече трябваше да затворим вратата и да направим спектакъла, въпреки че имахме още много за изследване.

*

Като човек и артист се вълнувам изключително от съвремието, затова се преместих да живея в Лондон. Това е градът, в който любопитството ми да уча нови неща и да съм част от иновации е предизвикано и задоволено всеки ден.

Много ми е интересна женствеността като разширено понятие, това изследване стои под голяма част от работите ми като субтема, както и в основата на новия ми танцов филм, режисиран от Коста, с хореография и танц от мен – INNER BLOOM.

Отделно от темата за капитализма и успеха, които изследвам с последните си две работи, изследвам теми, които не са запазено поле само за танца. Всеки от нас живее в условия на пазарна икономика и всеки трябва да реши проблема с бонбоните си. Всеки от нас има демони под леглото и се пита: Какво е успех? Успешен ли съм аз?

За мен е важно работата ми да има капацитета да резонира с всеки зрител.

*

В България публиката е много ангажирана, което я прави удоволствие за работа.

Според мен професионалният танц в България страда от липса на индустрия около него.

Липсват ни професионалисти в танца – продуценти, мениджъри, куратори, технически ръководители. Танцът в България се случва почти изцяло от усилията на артистите и това се отразява както на тях, така и на самия танц.

*

Имаме нужда от още няколко съвременни танцови сцени, които да бъдат копродуценти на танцова продукция както в София, така и в национален мащаб.

Благодарим на ДНК, че застава зад продукции на независимата сцена и прави възможно случването им.

Финансово танцът е маргинално изкуство и е нужно разбиране за неговото естество от институциите, които го поставят на сцените си.

Имаме нужда и от съвременно образование на ниво висше образование, млади учители, съвременни форми.

    Коста:

“84 разговора” е естествено продължение на колаборацията ни със Стефани. И двамата търсим танц, който да е иновативен, донякъде провокативен и подаващ ръка на една непозната публика. Мисля, че и двамата обичаме да подхождаме към сериозните теми по игрив начин, така че веднага приех тази покана на Стефани да изследваме капитализма чрез танц.

В началния етап концепцията за представлението включваше продаване на танц по време на истински телефонни разговори с потенциалните ни зрители – там се изискваше креативност и в движението, и в продажбите, така че това със сигурност е друга събирателна точка за нас двамата като артисти.

*
Като артист за мен най-интересна е емпатията и свързването на хората чрез танц и движение. Първият ми досег с танца беше през призмата на спортните танци, където цялото усещане за танца се гради върху връзката с партньора и взаимодействието на двете тела в перфектен синхрон. Оттам се породи интересът ми да изследвам как танцът може да ни направи по-свързани и споделени.

Интересувам се от потенциала на танца и на изкуството като цяло да предостави един емоционален прочит на събитията, които се случват около нас в политически и социален план. Обичам да канализирам разочарованието си от света и несправедливостите, които срещам в изкуството, защото така можем да създадем нещо красиво и въздействащо от някои от най-мрачните състояния.

*
Трудно е едно представление да “се закрепи” на краката си във финансово отношение. Представянето на нещо ново на българската сцена обикновено започва с компромиси в бюджета още в самото начало и съответно често и представлението не е разгърнато до максимума си, което пък прави популяризирането му по-трудно.

Много често виждаме силни представления, които имат успешна премиера, но след това бързо изчезват. Липсва устойчивост и дългосрочен интерес от публиката. Това е голям въпрос за мен и ми е интересно от гледната точка на публиката какво ли би ги “пристрастило” и направило едни посланици на танца?

*
Иска ми се да има повече възможности за развитието на хореографи и режисьори. За да отключим потенциала си като артисти, имаме нужда от силни ментори, които да ни разкажат за миналото, да отразят нашата практика и да ни помогнат да поставим цели за бъдещето.

Много често работатата в България е самодейна и от цялата ѝ административна тежест не остава време да рефлектираме и да помислим как да надградим следващия път. Липсва това наслояване на практиката, което си личи при артисти, които са имали комфорта да изследват в дълбочина нещата, които вълнуват вниманието им.