Споменът за живот, в който (не) си бил

Не помня колко пъти съм посещавал Истанбул. Не водя отдавна статистика и за държавите, в които съм бил веднъж или повече пъти.

Помня срещите.

Днес за първи път открих един различен музей, който няма нищо общо с музеите с мащаба на Лувъра в Париж или Британския музей в Лондон.

Този музей е малък, на пръв поглед обикновен и с нищо не издаващ своята магия.

Намира се на малка уличка на 15 минути пеша от площад Таксим.

Червена табела с надпис “Masumiyet Muzesi” или „Музей на невинността“. Да, същото заглавие като на популярния роман на може би най-известният турски писател днес Орхан Памук. Любопитен съм да разбера дали е случайност съвпадението на имената.

Оказва се, че е същият онзи музей, замислен от Кемал, героят на романа, за да увековечи безкрайните мигове на копнеж от една необичайна любовна история.

Стара къща

Реставрирана, но запазила духа на отминали времена. Витрините са с номера, съответстващи на главите в книгата.

Издания на романа на различни езици, поставени дискретно на всеки етаж. Пътешествие, което те води “в” и “извън” романа. Из лабиринтите на собствената ти емоционална памет.

Носталгия

Във фоайето ме посрещат набодени като ларви на карфици, 4213 угарки със следи от червило, кафе или сметана, придружени от педантични бележки при какви точно обстоятелства устните на Фюсун са се докосвали до тях.

В паметта ми изникват спомени на хора, които съм обичал и вече ги няма в живота ми. Техните жестове на запалване на цигари оживяват.

Свидетел съм на налудничава мания.

Във фоайето надпис, който обяснява историята на музея. Някога е живял човек, семейство, а впоследствие Орхан Памук като довереник на своя приятел купува къщата, за да съхрани колекцията му.

Кутия № 1,

перденце, върху което е „кацнала“ брошката-пеперуда на Фюсун.

Кутия N 2 – с кълба и ножици, тас за миене, кутийки за бижута, колекция от шноли и брошки, чашки с утайка от неизпито кафе, женска обувка, чантичка.

Стари предмети, набедени за непотребни, защото мястото им нямат търпение да заемат по-модерните. Артефакти от минал живот, подредени педантично във витрини. Лични вещи, някога част от конкретна епоха. Днес непотребни знаци от миналото. Без притежател и функция.

Обхваща ме странно чувство на безсрамие, че съм допуснат в чужд живот.

Воайорствам.

Чувствам се като хроникьор на чужда любов в чужд град.

До последния етаж, преминавам през колекция от снимки и лични вещи. Любовта е все по-близо. Градът – все по-познат.

“Студените и самотни ноемврийски дни“

Лампа между две крила на прозорец, зад който преминава студена светлина като от фаровете на кола. Кутия № 43. Шумът от прибоя.

Последен етаж

Почти празно. От едната страна е стаята на Кемал с леглото му. Възстановка на бита. На отсрещната стена са изложени черновите. Декор на филм.

“Музей на невинността“ е роман за две страсти – любовта и колекционерството.

Материалният музей реконструира едно особено време – не „линията на Аристотел….. свързваща неделимите мигове, наречени настояще“, а щастието да изживяваме наново незабравимите моменти.

Орхан Памук продължава романа. Създава живо място, в което литература, история и лично преживяване се срещат.

Обяснение в любов към Истанбул.

чети още

Молитвата на Любов

Изкуството проговори езика на технологиите

Да снимаш звезди

Пиеса за една библиотека, заводите Круп и пет литра масло