След Буча

„Прекрасният, надарен с много таланти народ на Германия, нацията на философи и поети, която е дала на световната култура Лутер и Гьоте, Ницше и Вагнер, Кант и Хегел, НЕ трябва да бъде обвинявана за зверствата на Хитлер и най-близкото му обкръжение и НЕ носи никаква отговорност за „Аушвиц“, „Майданек“, „Бухенвалд“, „Дахау“ или други прояви на Холокоста, както и за изтритата от лицето на земята Варшава и десетките, стотици други опустошени градове в Европа.

Само един побеснял в германофобията си вулгарен пропагандист иска днес да се отрече всичко немско и да се търси колективна отговорност от немците. Неприкрито агресивните атаки към величието на немската култура с искания за частичното ѝ блокиране не са нищо друго освен варварско тесногръдие и манифестация на примитивен черно-бял светоглед. Германският народ понесе от хитлеристката власт страдания, които по нищо не отстъпват на всички други народи по света, и в този ужасен и тежък за него исторически момент той, както никой друг народ, има нужда от нашата подкрпа и солидарност.“

Не знам. Не мога да си представя такъв текст, с дата например от 1945 година. Абсурдно? Да. Опасно? Меко казано.

Не ми е известно дали през 1945, както и през следващите години някой се е осмелил да застане зад подобен абсурден и опасен текст. Защо сега, през 2022, непрестанно чуваме неща, аналогични на това?

Трагедията на украинците сега е редуцирана до хаштага #BuchaMassacre. Удобно е за използване и локализира мегапрестъплението в едно-единствено градче. Това, че в действителност такива Бучи в нашата страна вече се откриват и ще се открият значително повече при последващото освобождаване на територии от украинската армия, трябва да се обяснява отделно.

Че Буча не е изолиран случай, макар че към днешна дата е най-показателният.

Че Буча (както и всички други Бучи) не е тъжна случайност, не е „ексцесия на изпълнителя“, не е истерия на докараните до безизходица от собствената си война „обикновени руски момчета“, а планрано и методчно изпълнение на руската държавна програма, чиято същност отчасти е поробването, а основно – унищожаването на украинците.

Ние не трябва да съществуваме. 40-милионен европейски народ не трябва да съществува. Не трябва да съществува нашият език. Не трябва да съществува нашата памет. Нас ни денацифицират – всички, до последния украинец. Нас ни деукраинизират – като ни отнемат живота.

Когато преди седмица руският функционер на преговорите в Истанбул обеща „отслабване на активността по киивското направление“, никой в света не се и досещаше за каква активност става дума. Мислехме си за банални придвижвания на техника, ракетни обстрели, авионабези. Използвам думата „банални“, защото за 40 дена война хората обикновено свикват и престават да се стряскат от всеки звук на сирената.

Но активността на руснаците изглеждаше и по друг начин. Както от първите дни на тази война, както всъщност във всички други войни, армията на Русия най-победоносно воюва с мрното население. С други думи, руската армия представлява разклонена общонационална терористични организация със стотици хиляди членове, въоръжени не просто с пределна жестокост, но и с изключителен садизъм. Русия е терористична държава. Предназначението ѝ е да сее мъка, болка и смърт. „Русия си има свой собствен път.“

И ето ви примери за нейната активност.

Разстрели на случайни минувачи. На всички.

На автомобили, с които мирни хора се опитват да избягат от смъртта.

На всички без изключение пътници в автомобила – деца и жени. Унищожаване на всяко живо същество, включително на домашни животни, с огън и метал.

Хвърляне на бомби върху главите на хората – касетни, фосфорни и всякакви други забранени бомби. Хвърляне върху болници, театри, музеи, библиотеки, детски градини.

Масови изтезания и убийства чрез изстрел в тила. Нашите западноукраински предци са изпитали върху себе си тези разстрелни методи още през 1939–41 година. Разстрелване в тила на жертви, поставени на колене с вързани ръце – това е била нормалната процедура във всеки работническо-болшевишки затвор в нашите земи. Извинявам се за думата „нормална“. По-точно е да се каже „рутинна“.

Масови изнасилвания. На жени и деца. Масово изригване на инстинктивна зла архаика: да се убие мъжът, да се изнасили жената. И едното, и другото – пред очите на децата.

(Господин Достоевски, какво бяхте писали, мамка му, за едната единствена детска сълза? Помогна ли това на вашите руснаци?)

Масови депортации на украински граждани от окупираните територии във вътрешността на Русия. Всичко се потвърждва и се повтаря: терористите не могат да не отвлекат заложници.

Мародерство. Грабежи. Войници от Русия масово разрушават жилища на украинци – в многоетажни блокове и в частни домове. Навсякъде. Грабят всичко, което им попадне пред погледа: дрехи, обувки, алкохол, украшения, парфюми, компютри, смартфони, ножове, вилици… Оставят след себе си в жилищата отломки от разбит свят и купчини собствени екскременти. За спомен от величието на руската култура.

Сутринта се хванах на мисълта: как ми се иска всички те да бяха просто едни мародери. Това би означавало че те въпреки всичко остават хора. Лоши и зли, но хора.

Вместо това всичко, което виждаме, свидетелства за раз-човечване. Населението на Русия успешно се е разчовечило. Това е антисвят. Това е част от човечеството, която доброволно е преминала към античовечеството.

Същия ден, когато последните руснаци напускаха Буча, завършвайки същевременно последните кървави епизоди от #BuchaMassacre, председателите на партиите в Европейския парламент породиха поредното обръщение към „руския народ“. За това как копнеят единение с него. За великата руска култура. За Чехов и Булгаков. И естествено за Толстоевски, къде без това двуглаво чудавище. За „общите ценности“ – от Дъблин  до Владивосток (естествено). Вярно, не до Курилските острови, кой знае защо.

Как може да се обръща човек към нещо, което не съществува? Уважаеми председатели на партии, вие глави имате ли? Че нямате сърца, знаех отпреди.

Помислих си, че са идиоти. Вече преставам да мисля така. Те са съучастници. Единствената им грижа е да избелят престъплението. Как да се възмутят от #BuchaMassacre, но от възмущението им да не се възмути Русия. Как още тайничко да навредят на Украйна в нейната съпротива.

Но съпротивата вече превали 40-ия ден и безсилието на врага неотклонно преминава в агония.

Ще има пролет и ще има Украйна.

Източник:

https://novapolshcha.pl/article/pislya-buchi/

Превод от украински: Албена Стаменова

Юрий Андрухович е роден през 1960 г. в Ивано-Франкивск, Украйна. През 1985 г. заедно с Виктор Неборак и Олександър Ирванец създават концептуалната група за литература и музика „Бу-Ба-Бу“ (Бурлеска-Балаган-Буфонада). От 1989 до 1991 г. живее в Москва и учи в Литературния инсти­тут „М. Горки“. През това време издава две поетични книги, последвани от още: „Небе и градски площади“ (1985), „Центърът на града“ (1989), „Екзотични птици и растения“ (1991) и „Екзотични птици и растения“ с при­ложение „Индия“ (1997). От 1991 г. Андрухович е един от редакторите на литературно-културологичното списание „Нетвер“, редовно пише и в други големи лите­ратурни списания на Украйна. Той има зад гърба си няколко романа, а също така е редактор на „Енциклопе­дия на съвременната украинска литература“. Съавтор е заедно с полския писател Анджей Сташук на сборника есета „Моята Европа“ (2000, 2001), преводач на украин­ски на Шекспир и американските поети от бийт-поколението, автор на един музикален албум („Андрухоид“) и на множество текстове на песни. Негови произведения са превеждани на всички европей­ски езици, книгите му имат по две и повече издания. През 2001 г. получава престижната Хердерова награда за литература, Австрия, и наградата „Антонович“ за изключителен принос към украинската литература. На български са издадени книгите му „Московиада. Роман на ужасите” (2009), „Дванайсетте обръча” (2013), „Любовниците на Юстиция” (2020), „Писма до Украйна” (2020).

чети още

Молитвата на Любов

Изкуството проговори езика на технологиите

Да снимаш звезди

Пиеса за една библиотека, заводите Круп и пет литра масло