Симфония на човешките гласове

Светлана Алексиевич. Какво прави тя?  Събира ежедневни чувства, мисли, думи. Събира живота на своето време. Съставя историята на душата.

“За една нощ се озовахме на непознато място на историята. Скочихме в нова реалност и неочаквано се оказа, че тя, тази нова реалност надхвърля не само нашите знания, но и границите на нашето въображение. Скъсани бяха връзките на времето… Миналото се оказа безпомощно, не можехме да се опрем на него, във всезнаещия (както вярвахме) архив на човечеството не намирахме ключ, който да отвори вратата.” 

Думи на Светлана Алексиевич. И макар написани за човешката трагедия, носеща зловещото име Чернобил, днес те звучат убийствено актуално. За кой ли път човечеството е изправено пред заключена врата, търсейки ключа…

Коя е Светлана Алексиевич? Известна беларуска писателка, лауреат на Нобелова награда за литература  през 2015 г. През 2000 г. е изгонена от режима на Лукашенко и става емигрант. Обожава лутанията из предградията на Париж, сервитьорките с дантелени престилки, ароматното кафе. Нощите й в Гьотеборг са разкъсвани от кошмари за нещастните съдби на жените – героини на книгата й за Отечествената война. В Берлин обикаля Музея на Холокоста – полека, крачка по крачка, болка след болка. През 2011 година се завръща в Минск. Носи със себе си четири куфара със записани ленти.

Казват, че била у дома си и гладила, когато чула, че е получила Нобелова награда. Помислила, че е грешка. Не било… 

На този подиум не съм сама… Наоколо звучат гласове, стотици гласове, те винаги са с мен. От детството. Отраснах на село. Ние, децата, обичахме да играем на улицата, но привечер някакъв странен магнит ни влечеше към пейките, на които пред своите къщи, или хата, както ги наричат у нас, седяха уморените селски жени. Нито една от тях нямаше мъж, баща, брат, не помня изобщо да е имало мъж в нашето село след войната. Женски беше детският ни свят. Ясно си спомням как жените говореха не за смъртта, а за любовта. Разказваха за последното сбогом с любимите хора, за това как са ги очаквали, как още ги чакат. Годините минаваха, а те все така чакаха: „… и без ръка да е, и без крак, само да се върне, на ръце ще го нося”. Без ръка… без крак… Мисля, че още в детството разбрах какво е любовта.“


“Куршумът попада в човек, ти чуваш – и не можеш да го забравиш, с нищо не можеш да го сбъркаш – характерното мокро шляпване.” – откъс от “Цинковите момчета”.

Светлана Алексиевич  не пише поезия, романи или разкази. Забранила си е да измисля. Тя е журналист и няма нищо необикновено или скандално в това, че й бе присъдена Нобелова награда. То е само доказателство, че дълбоката творческа журналистическа работа води до пресъздаване на свидетелствата за една епоха по начин, на който е способна единствено художествената литература. 

„Но какво е литературата днес? Кой ще отговори на този въпрос. Живеем по-бързо от всякога. Съдържанието руши формата. Пречупва я и я променя. Всичко се излива от коритото си – и музиката, и живописта, и словото. Изчезва границата между факт и фикция, едното се прелива в другото. Дори свидетелят не е вече безпристрастен. Разказвайки, човекът твори и се бори, както ваятелят с мрамора. Той е и артист, и създател. Мен ме интересува малкият човек. Бих казала, малкият голям Човек, защото страданието го прави голям. В книгите ми той разказва малката си човешка история, но сътворява едновременно голямата история.“

Историите в книгите й са интимни и лични. Тя интервюира обикновени, измъчени, поразени хора, оставя ги да говорят, насочва ги да кажат онова, което човек понякога до съдния ден не би признал пред себе си и другите, възпроизвежда драматичните им монолози. 

„Дълго търсих жанр, който да отговаря на моето виждане за света. Вглеждах се в себе си. И избрах жанра на човешките гласове. Усещах ги, вслушвах се в тях по улиците, зад прозорците още преди да започна да  пиша книгите си. В тях истински хора говорят за важните събития на своето време – за войните, за разпадането на социалистическата империя, за Чернобил – и всички те заедно оставят писмена следа за общата история, а всеки поотделно оставя разказа за своята малка човешка съдба. Винаги ме е измъчвало това, че истината не може да се побере в едно сърце, в един ум. Че е толкова раздробена, многобройна, разнолика и разпиляна по света. А аз какво правя? Събирам ежедневни чувства, мисли, думи. Събирам живота на своето време. Интересува ме историята на душата. Нейното ежедневие.”

Пише дълго книгите си, зад тях стоят около 700 „протагонисти”, някои интервюира по веднъж, при други се връща няколко пъти. Записва разговорите с диктофон, после ги сваля, преписва отбелязаното и от купчината материали подбира най-вълнуващото. Разговаря със съветски жени и мъже, които са били деца по време на Отечествената война, в книгата „Войната не е с лице на жена”. 

Момчетата, играли някога на широката поляна на война, вече пораснали, я преживяват като реалност в Афганистан. Някои се „връщат” оттам  в поцинковани ковчези, преживелите си идват у дома завинаги променени, често неспособни за живот в условия за мир. Светлана Алексиевич е осъдена официално за  написването на книгата „Цинковите момчета”. 

Като човек… моля за прошка, защото съм нанесла болка заради несъвършенството на този свят, в който често не можеш да минеш по улицата, без да докоснеш по някакъв начин човек… Но като писател… аз не мога, нямам право да искам прошка за своята книга. За истината!” –заявява тя, преди да напусне съдебната зала, след като за втори път е отхвърлена молбата й за литературна експертиза на книгата.

„Чернобил е една от новите маски на злото… Шекспир би се стъписал пред думите на милосърдната сестра, която казва на младата жена, че не бива да докосва съпруга си на болничното легло, защото вече не е личността, която е обичала, а контаминиран обект.“


Афганистан ме освободи. Излекува ме от вярата в това, че всичко у нас е правилно и във вестниците пишат истината, по телевизора говорят истината.“откъс от“Цинковите момчета”.

Един от събеседниците й разкрива, че именно заради Чернобил е станал фотограф. Когато думите го издали, той започнал да представя истината с фотоапарата, но не като колегата, който поставил цигулка пред изоставена къща и нарекъл композицията Чернобилска симфония.  

„И защо? Почерняло бельо години виси на балкона, остарелите кукли вече са почернели, в празните къщи живеят само снимките на някогашните обитатели… Не е нужно да се добавят ноти на Чернобилската симфонияДошло е време за самотно изграждане на душата. Чувам нови текстове, в тях звучат нови интонации. Предусещам, че човек желае да бъде щастлив в живота си. Тукашният човек се учи сега да размишлява за себе си, да разговаря за себе си. Желая да разговарям с човека за нещата, върху които почива животът, а те са любовта и смъртта. За това ще говорят следващите ми две книги.“

чети още

Пиеса за една библиотека, заводите Круп и пет литра масло

Споменът за живот, в който (не) си бил

„Перестройката“ на Владимир Путин

Формулата на унищожението