Светът с две луни, или двамата Мураками
Винаги когато става дума за хора с еднакви имена, се питаме имат ли нещо общо, в смисъл роднини ли са. В много случаи не са. И в този не са. Харуки Мураками и Такаши Мураками не са роднини, но да ги свържеш в един текст е нещо повече от опит за лятна мисловна игра. По-скоро е като да преминеш през странния свят на 1Q84 – романа дистопия на Харуки – и да видиш греещите над него две луни. После връщането в реалния свят с една-единствена луна ще съдържа поне един нов отговор.
фотография Иво Йованович
Така се случи, че в началото на пандемията, когато площадите, улиците и небесата опустяха от човешки стъпки и полети, а всички ние преживявахме за първи път наяве нещо, което сме преживявали само в генетичната си памет, започнах да чета „Убийството на командора“. Томът мастодонт отдавна се беше настанил в библиотеката ми, но явно ушите ми още не бяха чули звънчето му. Всяка книга има такова звънче, а кое определя момента, в който ще го чуеш и ще решиш да отвориш книгата, едва ли ни е дадено да знаем. Бях чела много Мураками. Така че съм имала ясен хоризонт на очакване. Просто, леко писане за сложни неща, леки преходи между реални и свръхестествени светове, понякога цял пасаж или страница за приготвянето на чай и измиването на чашата и многократното им вплитане в развитието на действието като ритмизиращи малки ритуали, герои, които търсят нещо изгубено, намират го, но намират и тъгата в намереното и, разбира се, много музика – джаз, поп, класика, романите на Мураками са богато озвучени. Мисля, че подсъзнателно винаги съм приемала този начин на писане като утеха и затова съм изпитала нужда от него точно по време на пандемията. Е, „Командорът“ се оказа, че има своите слаби страни, на моменти дори магията му дотолкова отслабва, че го оставяш, после обаче пак си неустоимо привлечен да се върнеш в него. Или както пише Зен Брукс в ревюто си за The Guardian – “14-ият роман на Мураками прилича на дебют и съвсем не е лишен от някои неубедителни образи и поразбридани сюжетни нишки”. В отговор Мураками със сигурност би му припомнил анекдота, с който парира обикновено критиците си – за един нюйоркски саксофонист, когото почитател на джаза обвинил, че имитира Чарли Паркър, а той му подал саксофона с думите: „Хайде вие имитирайте Чарли Паркър“. По-нататък в ревюто обаче Зен Брукс обобщава:„Прозата му е топла, разговорлива и обсипана с тихи дълбини. Той е изключително добра компания, а това е най-ценното качество, което търсим в един автор. Ние вярваме, че ще ни накара, забавлявайки се, да се изгубим, точно както му вярваме, че в крайна сметка ще ни върне у дома.“ Четейки бележките на Брукс, си дадох сметка за чувството, че писането на Мураками приютява, което винаги съм имала и което оказва се не е било само мое.
Ето защо ми се стори напълно естествено 71-годишният автор на “Норвежка гора”, “Спутник моя любов”, “Хроника на птицата с пружина”, “Кафка на плажа” и “Преследването на дива овца” на 22 май да води от къщи двучасово шоу на Stay Home Radio, за да повдигне духа на слушателите по време на пандемията и да проправи път към светлата страна на света с избрана от самия него музика. Коронавирусът е предизвикателство за откриване на нови начини да си помагаме и да ни е грижа един за друг, каза в ефир писателят и остави музиката – тя, а не литературата ме е научила на ритъм, хармония и красота в писането, винаги е казвал Мураками, да свърши останалото. Плейлистът откри Look for the Silver Lining наModern Folk Quartet, последвано от 18 парчета – джаз, поп и рок, разказващи за усмивката, греещото слънце, дъгата, рождените дни и други щастливи страни на живота. Сред тях Waiting On a Sunny Day на Брус Спрингстийн, Here Comes the Sun на Нина Симон, Over the Rainbow на Елла Фицджералд, Sun Is Shining на Bob Marley & The Wailers, What A Wonderful World на Луис Армстронг, Happy Birthday Sweet Darling на Кейт Тейлър, Smile на Ерик Клептън, We’ll Meet Again на Пеги Лий иБени Гудман.
Докато отзвучават последните звуци от меломанския опит на Харуки Мураками да разсее меланхоличните нотки на корона блуса, в полифонията на Instagram другият Мураками стриймва своята печална история. На 23 май 2-та милиона последователи на 58-годишния Такаши са изправени пред предизвикателството на видеото, което започва с думите „Аз съм едно глупаво човешко същество“. С това видео артистът обявява банкрут заради пандемията и прекратяването на работата по втората част на филма Jellyfish Eyes Part 2: Mahashankh. „Това беше филм, с който исках да осъществя детските си мечти. Огромен бюджет, постоянство, стрес през последните 9 години. В същото време благодарение на този проект устоях на много трудности. Ще направя и разпространя серия от видеа, с които да анонсирам спирането на работата по филма. (За да е ясно, това е изцяло легитимна процедура – без да се опитвам да избягвам данъци!) Тези видеа надявам се да имат и ефект на катарзис върху моите зрители – да видят историята на глупавия провал на Мураками. Аз съм едно глупаво човешко същество, което преживява момент на просветление само когато се отдава на своите детски фантазии.“
Дали това видео на Такаши е пърформанс, миксиращ медийно харакири и хленч на изоставен анимационен герой? Какво се случва със студиата на артиста в Токио и Ню Йорк? Така или иначе това е първият публичен трус на световния арт пазар, следствие на пандемията. Към историите на артистичните банкрути на Рембранд и Курбе се прибавя и тази на Такаши Мураками. Но ако при Рембранд банкрутът е заради изгаряща колекционерска страст, при Курбе заради това, че трябва да плати разходите за възстановяването на разрушената колона на площад „Вандом“, то в случая на Мураками банкрутът явно се дължи на… желанието да осъществи своята детска мечта под формата на филм. А не е ли осъществяването на детската мечта по някакъв начин равносилно на това, да се върнеш у дома? Дали и той като писателя Мураками не иска да му повярваме, че ще ни накара, забавлявайки се, да се изгубим, но в крайна сметка ще ни върне у дома? Комерсиализира ли се тази вяра под прожекторите на свръхкомерсиализирания свят? В интервю по повод обявения банкрут Емануел Перотен, собственикът на една от най-влиятелните галерии в света Perrotin, която продължава да поддържа Такаши Мураками въпреки по-ранните слухове за финансовите му затруднения, твърди, че вторичният пазар вече не е приоритет за артиста, а по деликатната тема относно броя хора, които трябва да бъдат освободени от нюйоркското студио заради прекратяването на дейността му, уверява, че няма информация. Започваме да се питаме не е ли понякога твърде висока цената на желанието да осъществиш детската си мечта? Не прилича ли това на кралски каприз? През 2010 г., когато за първи път се оказах във Версай, бях посрещната от 7-метровия Mister Pointy. Това беше лятото, когато героите на японския Уорхол нахлуха в резиденцията на краля, предизвиквайки остри полемики за диснификацията й. Самият артист нарече ретроспективната си изложба във Версай „опит да интерпретираме историята на двореца през японските очи с една фантастична приказка, идваща от далечно кралство“. И аз я преживях точно така. Дори си помислих, че самият Луи XIV би потрил доволно ръце на тази изложба и би се изкарал неин съавтор, както май е обичал да се изкарва съавтор на Льо Нотр в създаването на градините. Онова лято във Версай за първи път видях двамата Мураками като двете луни в “1Q84” (точно по това време излезе романът). Такаши комбинира високо изкуство и масова култура, миксира японски, европейски и американски традиции, за да създаде героите си – от Mr. DOB, който понякога му служи за дубльор, до цялата розово-синьо-пурпурно-жълто-зелена шайка от анимационни герои, смеещи се цветя, митични мечки и лъвове. Те се държат като икони и символи на сложните теми за насилието, технологичността, фантазията. Харуки също често използва дубльор – и това е героят разказвач, смесва в тъканта на текста високи и ниски регистри на писане, миксира японски, европейски и американски културни емблеми, създава икони и символи на сложните теми за търсенето на неуловимостта на самия себе си, живеенето и творчеството, самотата и познанието. И двамата са звезди – единият блести с отражението на милиони продадени копия – от тритомния бегемот “1Q84” само за Япония са продадени над 6 милиона копия, другият блести с отражението на баснословните цени на работите си – My Lonesome Cowboy е продаден за завидните 15 161 000 долара. Дори Superflat теорията за изкуството, която Такаши разработва като свой манифест, тръгвайки от плоскостта на традиционната японска визуална култура, манга и аниме, и напластяването на постмодерни културни пластове, по специфичен литературен начин е дефинирана и от текстовете на Харуки.
И, разбира се, музиката. И двамата са свързани с музиката. Преди увереността, че може да пише да го споходи за първи път, докато гледа мач на любимия си бейзболен тим (така сюреалистично, сякаш сцена от негов роман, започва писателската кариера на Харуки) писателят е собственик на джаз клуб и всичките му романи са богато озвучени с класически, джаз и поп образци на западната култура. (В „Убийството на командора“ един от главните герои е картина – врата към други светове, която интерпретира с традиционна японска техника сюжет от операта „Дон Жуан“.)Дотолкова музиката е част от творчеството му, че в интернет откриваме например плейлист от 96 парчета, взети от романите на Мураками – от Бетовен и Брамс, през Майлс Дейвис и Глен Гулд до Елвис и The Beach Boys, а за тоталните маниаци има и специален сайт haruki-music.com с пълните музикални колекции към всеки роман. Едни от най-високо издигнати на гребена на вълната колаборации на Такаши Мураками пък – освен с LV разбира се, са тези за музикалните видеоклипове на Фарел Уилямс, Кание Уест и Били Айлиш.
Такаши винаги е искал да разшири капацитета на изкуството, да изпробва възможностите му през механизмите на икономиката, мениджмънта и мърчандайзинга и го е правил с лекотата и радостта, с която правиш сапунен мехур, почти както Харуки преминава от реалистични, съвсем обикновени, ежедневни пластове към свръхестествени светове (писателят винаги е твърдял, че в японската култура е заложено да прави тези преходи много по-лесно, отколкото западната култура).
И двамата са сравнявани с икони на тази западна култура. Такаши най-вече заради корпорацията си Kaikai Kiki Co., извикваща асоциации с Фабриката на Уорхол. В романите на Харуки някои пък виждат влияния на обичания много и превеждания много от него Фицджералд. Разбира се, нито Такаши е Уорхол, нито Харуки – Фицджералд. И не е нужно да са. И двамата са достатъчно интересни и посвоему ценни медиатори в съвременния ни свят, който в тоталната си свързаност толкова се нуждае от възстановени стари и нови връзки. На кого ще повярваме, че ни връща в детството или у дома? На кого ще повярваме – на писателя, нарекъл пандемичната криза предизвикателство за откриване на нови начини да си помагаме и да ни е грижа един за друг, или на художника, открил в пандемията, че е едно глупаво човешко същество? Достатъчно е само да поставим тези въпроси, за да тръгнем към важни наши си открития. Така както е достатъчно само за миг да надникнем в света с двете луни, за да намерим поне един нов отговор за познатия ни стар свят.
