Разказват, че докато османските турци превземали Константинопол, едно сияние се издигнало от купола на най-големия господен храм в християнския свят „Агия София“ и постепенно се разнесло сред дима и пламъците на страховитата кървава нощ. 

фотография Иво Йованович

Легендата казва, че хората видели в това сияние образа на плачещата и страдаща Света Божия майка, която напускала църквата. Казват, че тя ще се възвърне, когато „Агия София“ стане отново християнски храм. Това смазващо и красиво предание не е единственото, което обгръща „Света София“. Историята е и благосклонна, и сурова. Датата на падането на Константинопол под османска власт – 1453 г. – се сочи за условен край на европейското Средновековие. Старият континент приютява оцелелите от кланетата византийски философи, математици, учени, художници, поети, хора на изкуството, които със своите знания, идеи и способности дават силен тласък и основа на европейския ранен Ренесанс. 

Сред изпитанията, през които „Света София“ преминава през вековете най-болезнени и значими са две. Първото е превземането през 1204 г. на неземно красивия град Константинопол от IV кръстоносен поход, съставен от цвета на европейската аристокрация. В началото на април 1204 година величественият Константинопол е в кръв и пламъци. Водещ е инстинктът на разрушението, изплувал ненадейно от притаения нагон на варварина. Кървава баня и никаква пощада. Горко на победените. Три дни, през които градът е подложен на пълно разорение от западните благородници. Това е една от най-значимите културни трагедии през Средновековието. Един особен урок, който не е научен и разбран и досега.

Четвъртият кръстоносен поход е замислен от папа Инокентий ІІІ и финансиран от венецианския дож Енрико Дандоло. А на дребния френски рицар Жофроа дьо Вилардуен дължим разказа за този поход, пристигането в Константинопол, описанието на всички рицари, поразени от блясъка на този ненадминат град, трагичното зрелище на погрома върху него и стръвното желание тази красота да бъде унищожена. Плячката е смайваща: църковна утвар, икони, тонове злато, сребро, скъпоценни камъни, невиждани платове и т.н. Сред този погром са унищожени ръкописи, произведения на изкуството, християнски светини… безценно културно наследство. От разстоянието на времето днес не бихме могли да намерим точното изражение на тези загуби. Най-голям дял от присвоените блага заминава с кораби за Венеция. Сред тях се намират знаменитите четири коня от хиподрума на Константинопол, които са монтирани на фасадата на „Сан Марко“. И днес във Венеция могат да се видят колони и златни статуи, изпратени след разграбването на византийската столица.

Само пет години по-късно албигойският кръстоносен поход, воден от папския легат Арно Амори, обсажда окситанския град Брезие. Но там населението е смесено:катари и праведни католици. На въпроса на кръстоносците какво да правят Арно Амори се разпорежда: „Избийте всички! Господ ще познае своите”.  Е, Константинопол е мегаполис и в него живеят в разбирателство и толерантност православни християни и хора с различни религии.

И така световният християнски център Константинопол е опустошен. „Света София“, символът на Божието убежище, е поругана. Ценни предмети с религиозно и историческо значение са унищожени или откраднати. Разрушени са златните и сребърните обкови на иконостаса и вратите. Свалени са куполи и изпратени в Европа. Тъжно ли е? За съжаление, романтичният поглед към кръстоносните походи, настанил се в съвременното изкуство, не споделя очевидно прикритите под възвишени идеали жестокост, варварство и алчност. 

С ограбените богатства се слага начало на замогването на някои италиански градове-държави, но и на доста аристократични западни фамилии. А процесът на разграбване и унищожение продължава цели 57 години, докато най-накрая Константинопол отново става византийски.

Измеренията и последиците от този културен, политически и финансов колапс предрешават падането на града под османска власт два века по-късно. „Света София“ е силно засегната от набезите на османлиите. Когато техният предводител султан Мехмед II влиза в нея, той е силно впечатлен от сградата, ненадминат пример на византийската архитектура. Мехмед II решава веднага, че тази великолепна постройка няма да бъде разрушена, а ще бъде превърната в главна султанска джамия. През вековете „Света София“ оказва силно влияние върху визията на джамиите, които големият османски архитект Синан и неговите последователи проектират и строят из цялата Османска империя. 

Днес актуалните обстоятелства ни поставят отговорната задача да припомним и осмислим блестящата и тъжна съдба на християнския храм „Света София“, призован от историята благородно да обедини двете най-големи религии.

Тема, която дискутираме за първи път в наши дни, и то с надежда този път да мислим в една посока в отсъствието на осредненото туристическо любопитство.