Прощава ли се успехът на жените?

Сигурно няма да се намери по-неподходящ човек, който да пише по темата за феминизма, но пък реших да го направя, защото бях провокирана от една книга – последното произведение на 79-годишната Изабел Алиенде „На жените с обич“. 

фотография Иво Йованович

Никога не съм деляла хората на мъже и на жени. Струвало ми се е обидно и за едните, и за другите, а и защото мисля, че когато кажем за една писателка, че е жена писателка – ние автоматично я поставяме в ролята на „инвалид“, на някой, който има нужда от специални грижи и внимание, преференции и помощ; ние, без да искаме, я слагаме в редиците на онеправдано малцинство. Пък, статистически дори, жените не сме малцинство и аз отказвам да гледам на себе си като на представител на „слабия пол“ – стига, разбира се, да не ми се пречи да реализирам потенциала и идеите си. Което напоследък сполита не само жените със свободен, независим дух, а всички хора, независимо от пола им, провинили се в греха да имат личен мозък и собствено мнение, несъвпадащо по подходящ начин с опорките на нито една партийна или политически коректна линия. 

Обаче, както казва Вирджиния Улф, за да пише – една жена трябва да има пари и собствена стая. Така че, когато се говори за жени писателки, вероятно се има предвид т.нар. джендър – неравенствата между половете, които не се коренят в пола сам по себе си, а се предопределят от обществената функция, която едно или друго общество отрежда на жените и мъжете. По тази причина феминистките говорят за „джендър“ като нещо, което е културно или социално определено (допълнително конструирано – например жените да готвят и перат, а мъжете да изкарват пари), докато полът е нещо естествено, обективна даденост. Но ние тук, отново недоразбрали, натоварихме това понятие с някакви перверзни значения и поради това не приехме един документ, чиято основна цел бе да опази жените от насилие – Истанбулската конвенция.

Но тъй като напоследък вече всичко е политическо – да сложим някакви рамки на този разговор. Разбира се, че огромните надежди към президента Байдън не бива да означават непременно симпатии към друг, нов диктат – ако, грубо казано, досега начело на големите неща в Америка са били „големите бели момчета“, днес „шефове“ автоматично да станат представители на малцинствата или на „слабия“ пол. Според мен всяка кариера, почест, длъжност, богатство или признание трябва да се заслужат. С усилия, труд, образование, можене, знаене и талант. 

Разбирам чудесно защо жените са започнали да се борят за независимост, за образование, за правото да гласуват и да работят, да могат да правят аборти и кариери. И че прекалено дълго време в човешката история те не са имали никакви възможности за развитие, били са неравнопоставени и са изпълнявали стриктно само няколко функции – да раждат, да задоволяват мъжете сексуално, да домакинстват и да си мълчат. И това, особено от моята камбанария, разбира се е недопустимо. Възпитана съм да бъда напълно независима, да мога да се издържам сама, образована съм в три университета и цял живот работя и дори печеля… „като мъж“. Но въпреки това не схващам много защо много жени (че и мъже) днес решиха да направят кариера на базата на факта, че някой ги е харесвал като сексуален обект – нали именно благодарение на това (съвсем инстинктивно и първично впрочем) привличане между половете ние продължаваме да се размножаваме?! Изобщо – когато не говорим за злоупотреба със служебно положение, защо привличането между хората да е нещо толкова лошо? Затова и не симпатизирам на онази част от #MeToo реториката, която поставя спонтанния Кубрат Пулев на колене и майсторски измъква милиони долари от Кевин Спейси или някой нищо неподозиращ шеф на новините в американска телевизия, както това е разказано брилянтно във филма “Бомба със закъснител”/Bomb Shell.

(Във филма Никол Кидман в ролята на известната телевизионна журналистка Гретчен Карлсън. Работата на водещата във Fox News бива непрекъснато спъвана, а в крайна сметка тя е и уволнена, след като отказва сексуалните набези на изпълнителния директор Роджър Ейлс. Гретчен е първата жена, която повдига дело за сексуален тормоз срещу Ейлс. 
По-късно към нея се присъединяват още жени, сред които и популярната водеща Мегън Кели, изиграна от Чарлийз Терон. Кели е една от звездите на Fox News, която открито коментира сексисткото поведение на Доналд Тръмп – тогава още кандидат за президент на САЩ.) 

Не казвам, че тези истории не бива да се разказват, а че трябва да се разказват с особено внимание, безкомпромисно и обективно. Този филм е улучил тона. Но много други филми не са. Забелязваме постепенното налагане на една нова цензура – тази на малцинствата, сред които – и на жените. Ако следващият етап в развитието на човечеството ще е матриархат, не знам дали искам да участвам. И не смятам, че полът на режисьора на филма или цветът на кожата му трябва да са билет към наградите Оскар, да речем. 

Да, обаче Изабел Алиенде ме опроверга. В своята нова книга младоженката – защото тя се омъжва за трети път през 2019 г. на 77 години – говори спокойно и открито за няколко проблема, които определено имат само жените. Бях скандализирана, когато узнах, че разводът е легализиран в Чили чак през 2004 г. Освен това разбрах, че чиновничките в страната трябвало да ходят нарочно с панталон, сако и вратовръзка, за да ги вземат на сериозно. И ми стана мило, че майка ѝ е казвала, че няма нужда да вдига шум – всяко нещо може да се постигне елегантно и тихо. 

„А какво включва моят феминизъм? Не това, което носим между краката си, а между двете си уши“, пише Алиенде. И всяка умна и талантлива жена ще се съгласи с нея. Лошото е обаче, че когато мине известно време и човек не е вече малко и хубаво, сладко момиче, на което всички се радват, а започне да се опитва да променя света или поне онази малка част от него, върху която има поглед и познава, светът се ориентира много бързо и го перва първо предупредително през пръстите, а после – направо го ликвидира. И ако героинята на Никол Кидман във филма за американската телевизия Foxполучава десетки милиони обезщетение, в страните от бившия Източен блок просто те изтриват с гумата и теб те няма вече. Но не съм убедена, че това се случва поради лошото отношение към жените… По-скоро у нас жените биват допускани да поработят, стига да не засенчват, да не напреднат прекалено много и да не ядосват… другите, по-завистливички жени. Обичайно в кариерата на една жена в България пречат не момчетата, а момичетата. Те не допускат да се издигнеш, не дават да се развиваш и те мачкат с особено усърдие. Никога не съм била жертва на донос от мъж. Виж – желаещи да ти напакостят жени – бол. 

И аз като Алиенде съм отгледана от родители, които „ми дадоха оръжията, чрез които да не ми се налага никога да бъда зависима“ – от мъж, от конюнктура, от държавата, в която живея. Винаги съм ги носила като медали тези оръжия. Но, тъжно, те все по-малко имат значение днес. Образованията, квалификациите, експертността и професионализмът, интелигентността и културата не са на почит в днешна България и тази тенденция унищожава както по-умните жени, така и по-умните мъже. 

Но докато ние тук се занимаваме с тези „луксозни“ проблеми, би ни опонирала Алиенде, „преждевременният и насилствен брак още се практикува в Йемен, Пакистан, Афганистан, Индия и някои африкански държави, но го има и в Европа, сред емигрантите, както и в Съединените щати – в някои религиозни общности“… И тъй като е отгледана в патриархално семейство, младата Изабел се омъжва твърде рано за първия си мъж, ражда му две деца и помни този период с усещането, че е била хваната в капан, скучаеща и разяждана от ужасно безпокойство. 

Впоследствие тя става журналистка, пише колонка в женско списание и е телевизионна водеща. Списанието, за което работи, започва да разобличава разнообразни табута – секс, пари, дискриминационни закони, наркотици, целомъдрие, менопауза, противозачатъчни, алкохолизъм, аборт, проституция, ревност и т.н. Представяте ли си един ден, в който по всички тези теми табу открито заговорят и жените?!

В книгата си Алиенде отива още по-далеч – 90% от зверските престъпления на човечеството са дело на мъже, пише тя. Но писателката открива първопричина във факта, че… „в женствеността има известна свобода, на мъжете им се втълпява да сдържат чувствата си, те са ограничени от усмирителната риза на мъжествеността“.

Опредметяването на жената като сексуален обект пък създава цели индустрии и прави възможни издевателства върху тялото и външността ѝ, които тя често дори си причинява сама – убийствени диети, които водят до здравословни проблеми, мъчителни тренировки, пластични операции и всякакви козметични интервенции. След фармацията козметичната индустрия е сред най-печелившите в световен мащаб. „На жените с обич“ не подминава и обществената необходимост да бъдем вечно млади. 

„Суетна жена като мен приема тежко остаряването. Вътрешно още се смятам за съблазнителна, само дето никой не го забелязва.“ Ето толкова надниква в темата Изабел. А какво да кажем ние, в чиято държава жените ги отписват от обществения живот на 45, а старците ровят из кофите за боклук, защото живеят на ръба на оцеляването… 

Друга тема табу, за която писателката пише от 79-годишната си камбанария и тавана си, е тази за сексуалността – истина е, че и през XXI век има много места по света, на които все още се практикува генитално осакатяване, а жените се крият в бурки, за да не предизвикват желания и сластни погледи. Не на последно място в книгата ѝ става дума за болезнената и непреодоляна и до днес тема за насилието над жени. Дали защото то се практикува от хилядолетия, у нас всяка четвърта жена е негова жертва… а тази цифра отброява само жените, които си го признават.

Лично за мен едно от най-големите достойнства на книгата е приятното усещане и осъзнаване, че винаги можем да започнем отначало, да продължим в нова посока, да се развиваме, да усъвършенстваме една или друга своя способност, да успеем с един или друг свой талант – дори и на 79. Въпреки пречките, бръчките, болежките и свадите. Затова ще заключа мъдро, както е постъпила и издателката на Алиенде:

„Ще те съдят много строго, защото на нас, жените, не ни прощават успеха“.

Важното е да запазим чувството си за хумор, духа си и способността да стоим изправени, нали Изабел? 

чети още

Страшно е да се каже

Опазил ме Бог да ме управлява Грета

Право на истина, или „Тъй рече Били…“

Добрата, лошата и злата Ники дьо Сен Фал