По ръба на пропастта, на самия ѝ край

Улици, планински върхове, кораби и театри; небостъргач, астероид и горното плато на архипелага Огнена земя – всичко това носи името Владимир Висоцки. Уличният хулиган, митологичният титан, актьорът и поет, който ни завеща над 700 песни и онази неспокойна, изпъкнала вена от челото си.

Продраният му глас нахълтва през процепа на вратата от стаята на баща ми. Омотан в аромата на прясно сварено кафе, баритонът приижда от пращящите ленти, които се огъват под тежестта на хриптящия му тембър. Той бяга лудо, по-бърз и от вихър; глас, вой, рана. Сякаш в гърлото на мъжа се надбягва глутница вълци.

Глутница под обстрел.

Бях на пет, на седем, после на девет…

Годините минаваха, другите деца растяха с “нормални песни”, аз растях с “Охота на волков” и Висоцки. Когато нещо е така дълбоко вкоренено в детството ти, имаш два избора – завинаги да го обикнеш или завинаги да го намразиш. 

И аз го заобичах, без дори да го разбирам.

Само по интонацията на този яростен глас можех да усетя галопа на сприхавите, непокорни коне, които летят към пропастта, а поетът ги моли за отсрочка – да си допише куплета, да ги напои, да ги нахрани… 

Такива са поетите – хранят капризните си бесове, същите, които ги водят към гибелта. И докато летят към нея, се присмиват – над живота, над смъртта, над себе си… И камшикът плющи.

Владимир Висоцки не пееше, дори не свиреше, той изстрелваше думи като шрапнели, а в главата му нахлуваше прясна кръв, жилите на врата му щяха да се пръснат, виждах всеки малък кръвоносен съд; лицето му се превръщаше в противопехотна мина, тялото му не успяваше да побере целия взривоопасен заряд, който носеше в душата си.

Днес щеше да навърши 83. Един старец с вече укротено лице? Щеше да е жив, но нямаше да бъде този Висоцки – Висоцки, митът.

Защото за един поет най-важното е да умре навреме. Да се съкруши героично и от “пациент на епохата” да се превърне в неин лечител.

Да стигне до всеки минувач по улицата, до всяко дремещо от скучния си ден семейство, до дребния разбойник, до миньора – това правеше Висоцки. Разказваше за боеца, за пилота, изчегъртваше в изплашената масова памет сянката на героизма. 

А междувременно превръщаше в карикатура мощната империя, стисната до задушаване от лапите на комунизма.

Властта го гледа строго и размахва пръст, а народът скришом си предава записите му, поезията…

Колко силно “обикновеният” руснак бе влюбен във Висоцки става ясно през горещия юли на 1980 г.. 

Москва. Лятната олимпиада. Гъсти, многохилядни тълпи се стичат от “Таганка” чак до стените на Кремъл. Хора има и по покривите на съседни сгради. Всенародна радост? Не. Москва, която уж не вярва на сълзи, ридаеща, изпраща своя идол под воя на сирени и стотици магнетофони, от които се носи гласът му. ”Пусть кружит над Москвою охрипший его баритон…” Хора, хора, хора с разбити сърца заради сърцето на Володя, което завинаги спира да бие. Макар големите медии да не съобщават за смъртта му веднага, сбогуването с него е записано в „Гинес“ като най-мащабното в света. 

Да. Владимир Симеонович Висоцки живя така, че дори и гробарят плака за него… А от какво загина? Алкохол? Морфин? От “дулото” на тайни служби? Аутопсия не е направена.

Но има ли значение от какво загиват поетите, 

когато всички те загиват от едно и също

и никога не умират съвсем…

чети още

Тези малки неща, наречени любов. Част 3: Coffee, Tea or Me

Трамвай номер 10 – линията на живота

Art for Air

Тези малки неща, наречени любов.Част 2: дизайнерски запой по часовник