Понякога самотен, понякога сам

Димитрис Папайоану показва последния си шедьовър – „Напречна ориентация“, в Пловдив

фотография One Dance Week

Пристига небрежен за среща в театър „Шатле“ с кафето си. Не бърза. Усмихнат е след успеха на първата премиера пред парижката публика на последния му спектакъл „Напречна ориентация“.

Димитрис Папайоану е най-успешният артист в цялата история на съвременната сцена на Балканите Той е автор на десетки спектакли и носител на редица отличия, но признава, че продължава да се вълнува като ученик всеки път преди спектакъл. Трудно му е да се определи само като художник или само като хореограф. Настоява да е артист, който рисува с тяло, форма, движение, светлина. Продължава да търси смисъла в нещата, които прави.

Димитрис е роден в Атина през 1964 година. Ученик е на легендарния гръцки художник Янис Царухис. Завършва Училището за изящни изкуства в Атина. Първоначално работи като илюстратор и автор на комикси, преди да стигне върховете на изпълнителските изкуства като режисьор, хореограф, танцьор, сценограф, дизайнер на костюми, грим и осветление. Хореографът, известен с впечатляващите церемонии на Олимпийските игри в Атина през 2004 и Европейските игри в Баку през 2015, е и първият автор на нов спектакъл за театъра на легендата Пина Бауш във Вутерпал.

 „Напречна ориентация“ открива днес фестивала ONE dance week в Пловдив. Поради големия интерес спектакълът ще се играе четири поредни дни.

Впечатлен съм от новия ви спектакъл. Вие поемате по нов път – повече минимализъм и тишина. Разкажете за процеса, през който преминавате сега, по-различен е от предишните?

– Не е много различен, все още е хаотичен и нерешителен. Никога не зная какво правя, какво искам да правя, когато започна да правя нещо, и слабо го разбирам до самия му край. Следвам процедура по постоянни игра и измисляне, композиране и рекомпозиране, докато времето изтече и трябва да го покажа. Така се случва.

– А какво е най-важното за вас като артист днес в тази пандемична обстановка?

– Не съм мислил за това и определено не е отразено в шоуто, но снощи беше много приятно да сме в театър, работещ на пълен капацитет. Наистина беше много хубаво. През ваканцията ми през август открих, че не искам да се изолирам толкова много. Това са двете неща, които знам за пандемията, че на нас, че на мен ми липсваше да съм сред много хора.

– Гръцката култура, съвременната ситуация и технологията, всичко това присъства в новия ви спектакъл. Защо това е важно за вашата работа?

– Нямам идея. Нещата сякаш се манифестират, докато играя с моите партньори. Опитваме се да откриваме всичко, което изглежда интересно. Всичко. Трудно е да се направи всичко, което е интересно. Когато стигнем до момент, когато е забавно или изглежда красиво, или изглежда, че разкрива нещо, го запазваме. Много от тези неща, които запазвам за шоуто, имат препратка към моето собствено наследство. Мисля, че е подсъзнателно по някакъв начин. Не го търся, но то идва.

– Харесвам чувството ви за хумор.

– Все още не го постигаме в спектакъла достатъчно. Иска ми се да е още по-смешен. Иска ми се да сме много развлекателни, но понеже спектакълът е потопен в тази атмосфера, в единствената атмосфера, която аз мога да създам, която е като сън, има едно напрежение. Странно напрежение между това да си смешен, хумористичен и ироничен и това да си в тази мъгла на подсъзнанието. Ако мога да съм артист, който използва основно хумор като средство за комуникация, бих бил такъв, защото вярвам, че е най-силното нещо. Но аз не съм това. Аз съм това, което видяхте.

– Танцьори или актьори предпочитате?

– Предпочитам изпълнители, защото те могат да бъдат улични танцьори, танцьори или актьори или дори нетренирани индивиди, които наистина могат да се движат и да създават интересна физика на сцената. Предпочитам термина изпълнители, тези, които изпълняват.

– Как избрахте тези изпълнители за новия ви спектакъл?

– Прослушах ги. Не знаех какво ще създам, когато прослушвах, затова трябваше да разчитам на инстинкта си. Те трябва да притежават, търся определен вид способност и определен вид талант, но над всичко останало – тип личност, от която мога да бъда очарован. Ако съм очарован от тази личност, се мотивирам да създам нещо красиво за тях и това е движеща сила да твориш.

– Тялото или умът – кое е по-важно за спектакъла?

– Не виждам разграничението. Специално в спектакъла, който е физически, може би единственият съзнателен трик и наследствено нещо, което ценя, е идеята, че чувствеността и духовността са едно.

 А често ли преработвате спектакъла, когато сте на турне, в Пловдив по-различен ли ще е?

– Да, по-различен е всеки път. Преработвам го много. Има толкова много, докато спектакълът се срещне с публиката, а изпълнителите дават нещо на публиката, което не дават на режисьора. Аз виждам какво дават, виждам какво искат да дадат и виждам какви са проблемите на шоуто, защото, когато го споделям с публиката, има много моменти, в които съм засрамен, и искам да преминат бързо. Това са моментите, в които шоуто не е добро и трябва да ги поправя. Опитвам се да ги поправя. Надявам се, ще стигна момента, в който ще мога седя час и половина пред хората и ще им показвам какво правя, без да се чувствам зле от това.

– Започнали сте кариерата си като визуален артист. Какво ви накара да преминете към изпълнителските изкуства? Защо променихте първоначалния курс?

– Рисувам от много време, започнах кариерата си като художник, не дори като визуален артист, много традиционен художник и бях обучен във византийско рисуване. Не това, което наричаме визуален артист в наши дни. Традиционен художник. От дете бях много добър в него и когато влязох в училището за изящни изкуства в Атина, се запознах с жена, която е танцьор, съвременен танцьор, и тя ме открехна за съвременния танц. Веднага бях привлечен от това, защото рисуването е доста самотно нещо и не включва толкова тялото. Аз жадувах за цялостност на моето съществуване по някакъв начин чрез другите и чрез трениране на моето тяло. Влюбих се в съвременния танц. Бях ентусиазиран и тя ми позволи да правя дизайна на дрехите, сетовете и грима. Започнах да прилагам цялата си визуална интелигентност в театъра, а накрая бях любопитен да започна да създавам. Когато започнах да създавам, осъзнавах, не, не осъзнах, защото никога не съм взимал съзнателно решение. Можем да говорим за това 35 години по-късно. Струваше ми се, мисля, че почувствах, че съм по-добър художник на сцената, отколкото на платно.

– Видях вашата последна творба във Фейсбук.

– Карикатурите?

– Да. Мислите ли, че е възможно някой ден да организирате голяма изложба с ваши картини?

– Трудно ще ми е да организирам, защото трябва да ги намирам за достойни за гледане. По същия начин не организирам посещението ни на някой фестивал, но съм поканен да представя работата си. За мен е трудно да се сдобия с куража да натрапя работата си на други хора. Оставям го на дискретността на хората, които биха желали да ме поканят, а после отивам сам. Така правех, когато бях по-млад. Толкова исках да се занимавам с театър, че събирах група от хора, с които незаконно отивахме в изоставена сграда и я превръщахме в голям театър. Искахме хората да идват, искахме да им кажем, че имаме нещо да споделим. Сега работя, но споделям работата си само когато съм поканен, само когато хората са заинтересовани.

– Вие сте непрекъснато зает, а как си почивате?

– Харесвам да бъда близо до морето, харесвам да се отделям от телефона си, което става все по-трудно с годините. Харесвам да си планирам дни, в които не се налага да планирам нищо. Страшно много харесвам да прекарвам часове и дни напълно сам, но както ви казах, в тази следковидна ера разбрах, че искам да съм около хора повече. Но за мен генерално, за да бъда с хора, трябва да имам часове за себе си, трябва да декомпресирам. Значи, морето и непрограмиращият фактор, които ми помагат да се отпусна и да си почина.

– И плуването?

– Мокренето. Да се мокря.

– Как се чувствате сам?

– Понякога самотен, понякога сам. Чувствам, че е естественото ми състояние на съществуване. Когато завърша нещо като премиера или част от турне, нещо, на което съм се посветил, се чувствам много релаксиран сам. Чувствам, че заслужавам почивка и мир. Когато това продължи дълго време, чувствам, че изчезвам и трябва да взема молив и да направя карикатура или нещо такова.

– Бащата на Марта Греъм, който е бил психиатър, твърди, че умореното тяло не лъже. Вярно ли е, или не? – Невъзможно е да лъжеш с движения, това е вярно. Невъзможно


чети още

Магично е да си човек

Да се сгушиш в скута на богинята, или Big Mama Scandal

Световните новини, които пропуснахме през септември

Le Grand Tour на Льо Корбюзие