Как „новата нормалност“ падна в капана на Чудовищния Друг

фотография Иво Йованович

---

Преди години, докато следвах социология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, в полезрението ми попадна една великолепна книга – „Повелителят на мухите“ на Уилям Голдинг. Мрачна антиутопия, пропита от потресаващата жестокост на войната между две враждуващи групи английски момчета, попаднали на малък райски остров след самолетна катастрофа.

С хирургическа безпощадност Голдинг изследва необратимия процес по израждането на Другостта, която от обикновено различие се превръща в изваден щифт на граната, готова неизменно да избухне. Изследва преобразяването на хората в злодеи и механизмите, чрез които мирът се нагнетява във война. От изчезването на момче с белег на лицето, през спонтанното групово убийство на Саймън до умишленото убийство на Прасчо.

И гранатата избухва – шокиращо, ужасяващо и… предвидимо.

Когато започнах да пиша тази статия, в САЩ гранатата още беше в джоба и това, което се случи, не се бе случило. Боя се обаче, че това можеше да бъде прогнозирано. В крайна сметка в този момент всички ние сме объркани деца, попаднали в условия на оцеляване.

В предишната си статия се спрях на факта, че най-употребяваната в медиите дума след коронавирус в последните няколко месеца е „война”. И за мое огромно съжаление тя вече се случва. 

Историята на огромните природни и човешки управлявани катаклизми показва несъмнено, че всеки един от тях оказва не само непосредствени, но и пагубни, дългосрочни ефекти върху психиката на масите. И в ъгъла на всеки един от тях дебне Другият.

През 1786 г. английският философ, социолог и юрист Джереми Бентъм „проектира” теорията за Паноптикум – затвор, който позволява на само един наблюдател/надзирател, да наблюдава всички затворници, без те да разбират, че са наблюдавани – нещо, което нарича „чувство за невидима вездесъщост”. Самият Бентъм обяснява Паноптикум като „нов начин да се добие власт на съзнанието над съзнание в степен, безпримерна до този момент”. Затова самият Бентъм въвежда един от основните принципи на своята философия, че властта трябва да бъде „видима и непроверима“. Видима, за да може обектът да бъде непрестанно пред погледа на високия силует на централната кула, откъдето бива следен. Непроверима, за да не може обектът никога да узнае дали в момента е гледан, но да бъде сигурен, че винаги е възможно да бъде.

Това, което Бентъм на практика обяснява, е механизмът на въздействие на социума над съзнанието на отделния индивид и принципите, по които общественият натиск кара всеки един да съблюдава определени норми на поведение, без да бъде непосредствено контролиран, а единствено движен от съзнанието, че прекрачването на границата бива санкционирано.

Какво става обаче, ако заменим надзирателя от Паноптикум или анонимния Друг с безименната, безлицева и безличностна тълпа? Случва се това, че тълпата снема от отделния индивид чувството за отговорност и превръща всеки един, който се намира извън нея, в Друг, ерго – в различен, ерго – във враг.

И ето така биологичната заплаха се превръща в идеологическа, физическият страх – в морален, а ответната реакция – в инстинкт за самосъхранение. Стигматизацията става основно оръжие за ответен удар срещу Другостта. Реципрочно.

Спомнете си как през 80-те години, когато се появи напълно непознатият Синдром на придобитата имунна недостатъчност (СПИН), другостта бързо бе разпозната в лицето на различните сексуално ориентирани индивиди и колко бързо тази другост бе припозната като враг. И как 30 години по-късно се намираме от обратната страна на Луната и говорим за tolerance and respect. Или може би беше за Ефекта на пеперудата?

Наскоро ми попадна британско изследване, според което огромен процент от запитаните не биха признали, че са носители на коронавирус, дори и да знаят, защото се страхуват да не бъдат посочени с пръст. Или по-лошо – уволнени от работа, отхвърлени от приятели, близки и познати, или дори насилени по някакъв начин.

А сега си спомнете „Филаделфия”…

Очертаването на „границите на нормалността” е естествен обществен процес на саморегулация. Като се започне от границите в най-малката социална единица – семейството,  и се премине към големите социални клъстери – приятелска среда, работна среда, държавна среда и световна среда – всички тези граници имат за цел да установят анонимен обществен контрол върху отделния индивид. Паноптикум на невидимия наблюдател, който определя правилата на социалната нормалност.

А сега си спомнете какво казва Жан-Пол Сартър по въпроса: „Адът – това са Другите”. И сложете до него „Ще се справим заедно”.

Корените на всичко това вероятно могат да се проследят в недалечното минало, когато страхът и неизвестността от развитието на пандемията бързо преминаха от шокова парализа в call-to-action лозунги, очертаващи границите и правилата на новата социална нормалност.

И ако някои от тях граничеха с откровена глупост, ирония или недомислици – като декретът, който издаде руска комунистическа партия за „Сталински методи за борба с коронавируса“, „Ако обичате родителите си – заключете ги“ (Китай) или пък цветистият Фейсбук фолклор у нас, който изигра ролята на купа студена вода в огъня на психозата, то други се превърнаха в корена на злото, което се развихря днес.

И едва ли е случайно, че именно тези лозунги на новата нормалност се развиха до мащаби на пропагандна война срещу Другия и Другостта.

Нека цитирам няколко примера. Направих си труда да събера най-показателните лозунги, които повлече след себе си чудовището на психологическата пандемия:

 „Всеки, който сега е на улицата, е призрак, който иска да те убие!” (Китай)

„Излизащите без маски, тези копелета, не са хора!” (Китай)

„Криещият температура човек е скрит сред народа класов враг!” (Китай)

„Ако излизаш, ще ти счупим краката, ако се съпротивляваш, ще ти избием зъбите!” (Китай)

Не знам дали скоро сте се замисляли, но лично на мен призивите „Да се пазим взаимно“ и „Заедно ще се справим“ ми звучат, за съжаление, все по-далечни. Почти толкова, колкото споменът за деня, в който светът обяви, че се бори с невидим враг и хлопна кепенците на прозорците и вратите си.

Нещо повече – страхът от израждането на идеята за общност и общост в преминаване на границите очевидно се промъкна в главата на европейските държави, 13 от които в средата на април излязоха с призив „Пандемията не е извинение за диктатура“. И пак ще припомня, че една от най-употребяваните думи в последните месеци е „протест“…

Струва си да се замислим защо вместо дълбоко променени сега сме заедно разделени? Нормална ли е всъщност новата нормалност, ако „другият“ пред-до-след нас е потенциален враг? И защо „Да се пазим взаимно“ все повече започва да звучи като „да се пазим от Другите“.

„Бъдете нащрек!“ Апропо, защо не изгледате отново „Жокера“?