Фотография: Тодор Боров, Елин Пелин, Александър Балабанов и Д.Б. Митов

Когато през ранната пролет на 1946 г. Тодор Боров, директор на Народната библиотека влезе в кабинета на министър-председателя Кимон Георгиев, двамата мъже нямаха представа как би завършила тази среща. Срещу Кимон Георгиев седна човек на средна възраст, завършил висшето си образование в Германия, интелектуалец с леви убеждения. От справката на бюрото на Кимон Георгиев се виждаше, че Тодор Боров е назначен за директор на Народната библиотека в края на 1944г. Като студент попада в писателските среди на Христо Ясенов и Николай Лилиев. Изключително близък приятел с проф. Балабанов. Женен е и има двама сина. Не е установена принадлежност към фашистки организации, както и към процарски настроени кръгове.

Тодор Боров поздрави уважително и каза, че е тук в качеството си на директор на Народната библиотека, която е в окаяно положение. Той вече многократно е описвал това състояние в изложения, но без резултат. Затова настоятелно е помолил за среща с министър-председателя. Беше премислил предварително, че би могло да бъде арестуван на излизане, но не отдаде особено значение на това. В делото по създаването и работата на Народната библиотека назад в миналото бяха замесени хора като Константин Величков и Пенчо Славейков, а сега книгите й се намираха вече 24 месеца във влажните подземия на Съдебната палата и в три бараки в двора на започнатия през 1939 година строеж на новата сграда. Старата бе разрушена от бомбардировките, а строежът на новата бе замразен. Проектът за новата сграда бе на архитектите Иван Васильов и Димитър Цолов. Тяхно дело беше зданието на Българска народна банка както и църквата Света Неделя. Цар Борис III безвъзмездно бе предоставил за строежа терена на царския манеж, който бе в близост до лобното място на Васил Левски и турските гробища. Предвиждаха се две успоредни сгради, а по средата им градина, която да е място за отдих и лятна читалня. Решение на изключително трудната ситуация трябваше да се намери, но в следвоенна България вече се бяха настанили гладът, страхът и купоните, а страната бе осъдена да заплаща репарации. Вечер съпругата му тихо промълвяваше, че пак са й казали, че техни познати били изселени от София, а жилищата им конфискувани. При тези разкази, проф. Боров мълчаливо навеждаше глава над оскъдната вечеря. Още повече, че бе разпоредено Народната библиотека да изземе и включи в своите фондове личните библиотеки на осъдените от Народния съд.

Каквото и да става, проф. Боров трябваше да спаси едно от националните богатства на страната, събирано и честно опазвано от поколения. За известно време, той се бе обнадеждил, когато му споменаха, че от предстоящата ликвидация на „Фонд Цар Борис III” ще бъдат отделени 20 милиона за продължаване на строежа, но и тази надежда изчезна. В главата си имаше дързък план, който искаше на предложи на правителството. В този план влизаха и немските заводи Круп. Сътрудниците му бяха използвали познанствата си в Германия и се бяха свързали с ръководството на заводите, които се отзоваха с конкретен проект.

И ето го сега пред министър-председателя на България с предложение. В ръцете си държеше пример за нуждата от спешна помощ – ценна ботаническа книга от XVII век с прекрасни цветни илюстрации, но проядена от плесента. Вперил поглед в трагичното състояние на ботаническата книга, Кимон Георгиев мълчаливо изслуша предложението му. А то беше следното: за направата на сградата са необходими 100 милиона лева. Би могло да се вземе решение да бъдат изтеглени от държавния резерв и продадени 5 литра розово масло, за да се покрие част от сумата. От своя страна заводите Круп поемат ангажимента да изградят книгохранилище на осем нива с метални стелажи, което хранилище да бъде в задната част на сградата, да може да издържа тежестта на книгите и бетонните плочи и да е на височината на предната част, където са читалните.

Министър-председателят слушаше внимателно, но при споменаване името на заводите Круп, които през войната произвеждаха оръжие за немската армия през очите му минаха огнените пламъчета на подозрението. Беше повече от буреносно, но проф. Боров хладнокръвно продължаваше да представя бедственото положение, в което са библиотеката и нейният книжен фонд и спешната нужда от намеса на българското правителство. На прощаване, след не повече от 15 минути, той чу как министър-председателят тихо промърмори „пет литра розово масло”, преди да му каже че нищо не обещава засега.

Бяха минали няколко месеца от срещата. Проф. Боров пишеше загрижени статии, които публикуваше дори в опозиционния печат. Неговите приятели също. Вечер очакваше, че на вратата им ще се потропа и вътре ще нахлуят новите милиционери. Но нищо не се случи – нито някой нахлу в дома му, нито някой го потърси с отговор на молбите му. Книгите продължаваха да бъдат в подземията на Съдебната палата и в трите дървени бараки без отопление, а служителите продължаваха да работят в тази несгода. Докато един ден, все пак на вратата му се почука. Беше разсилният на Министерски съвет. Подаде му писмо. Когато го прочете, проф. Тодор Боров имаше усещането, че е извършил истински подвиг като е убедил новите ръководители на държавата да приемат виждането му, че това е национална кауза и да отпуснат необходимите средства. Указът на Народното събрание за възстановяване на строежа бе утвърден от регентите на България от името на младия цар Симеон II и публикуван в Държавен вестник.

Работата по сградата продължава няколко години. Официалното откриване е на 16 декември 1953г., но проф. Боров вече не е директор на Народната библиотека. Настъпили са мрачните времена на сталинисткия режим и той е принуден да отстъпи поста си. Продължава работата си като директор на Института по библиотекознание и като преподавател в Софийския университет, сред възхищението и уважението на студентите си.

През годините делото на тези изключителни хора като проф. Боров е продължено от личности като Петър Караангов, проф. Александра Дипчикова, проф. Атанас Натев, проф. Вера Ганчева, проф. Кирил Топалов, проф. Боряна Христова. Искам да говоря с благодарност и за тези хора, чиито имена със сигурност не знаете. Те са винаги там, заети с книгите, с вас и вашите търсения. Те се грижат и опазват цялото това богатство, издирват книги, класират ги, подреждат ги, изслушват ви, помагат ви и ви съдействат във вашата мотивация по пътя към успеха. По своя си начин, всички те работят за създаването на новите творчески личности на страната ни.

И днес Националната библиотека на България е могъщ културен и научен институт. Зад стените й на бул. Васил Левски е събрана българската и световна научна и художествена мисъл. Влизайки в тази сграда, усещането за мощно присъствие на творческия човешки дух, мисъл и чувственост е поразително. Няма как да не е така, когато сме сред милиони книги, излъчващи мистичността на минали времена и устремеността на бъдещите. И достатъчна увереност да продължим напред, върху здравата основа, създадена от поколенията. Дължим това богатство на елита на българската интелигенция.

Може би историята, която ви разказах изглежда невероятна и трудна. Към нея бих желала да добавя, че сред значимите заслуги на проф. Боров към българското общество и страна е ролята му на баща. Заедно със съпругата си те възпитават двама сина, които са сред големите умове на нашето съвремие – Цветан Тодоров, световно известен философ и антрополог и академик Иван Тодоров, физик със световен принос в квантовата теория на полето.