Откъм Големите плажове се зададоха две натоварени догоре каруци. Докато вземаше днешния вестник от пощальона, Мари разпозна в далечината братята Арно. Беше ги видяла преди няколко дни да отиват натам, за да събират купищата кафяви водорасли, които океанът изхвърляше. От векове фермерите в тази част на Бретан идваха с целите си семейства да прибират този ценен морски дар. Разстилаха го върху дюните да изсъхне, после стриваха или за по-лесно подпалваха и с полученото наторяваха нивите си.

Двамата Арно се бяха зарекли на връщане да се отбият в тази нова пивница, израснала насред нищото, в пустошта на Пулдю, далеч от къщите и на стотина метра от плажа. Вътре беше много различно от кръчмите в района и нямаше много мебели. Поръчаха си мътеница, после пиха по един ябълков сайдер с пощальона, наложиха каскетите си и почтително поздравиха за довиждане съдържателката Мари Анри.

Мари наскоро бе навършила двадесет и осем години. Беше малка когато родителите ѝ починаха и големият ѝ брат я повери на сестрите от близкия манастир. Тъй като не беше нито от аристокрацията, нито от буржоазията, за да ѝ преподават рисуване, обноски и латински, монахините учеха Мари как се кърпи и пере, как се пише и чете, и се говори правилно. Когато стана пълнолетна, тя си намери работа в богато семейство в Париж като прислужница. Занимаваше се само с бельото и дрехите на господарите и децата им и ѝ плащаха повече от останалата прислуга. Живееше икономично с единственото желание да се сдобие със свое собствено заведение. Няколко пъти се връщаше в Бретан, за да намери начин да осъществи мечтата си. Наблюдаваше, ослушваше се и накрая прецени, че именно този път към Големите плажове, по който ежегодно минаваха стотици каруци и пътници би ѝ осигурил живота, който искаше. Плати за земята 350 франка, а след това даде още 450. При своите идвания в Бретан, тя се влюби. Той споделяше чувствата ѝ, но родителите му не дадоха съгласие за брак. Малко след като нейният любим се разболя тежко и си отиде от този свят, Мари роди момиченце, съвсем сама в новостроящата се пивница. В силно консервативния Бретан това не се гледаше с добро око, но Мари изобщо не се интересуваше. Беше доволна, че подсигурява финансовата си независимост с пивницата, в която влизаха много повече хора, дошли да събират благословените водорасли, отколкото в която и да е друга кръчма от съседните села.

Докато един ден, на 2 октомври 1889 година през прага ѝ влезе съвсем неочаквана клиентела. Тримата мъже се огледаха и веднага се насочиха към поцинкования бар, довлечен от Париж с големи усилия.

• Какво да бъде, господа? Имаме ябълков сайдер, вино, абсент, ликьори, мътеница, кафе и палачинки от черно жито (елда б.а.).

Двама от тях бяха французи, а третият, който леко се затрудняваше с френския се оказа холандец. Беше мил и Мари му предложи парижката новост-горещ шоколад. Мейер де Хаан, това беше името му. Мейер й съобщи, че са художници и представи своите другари. И двамата се казваха Пол, но единият беше Серюзие, а другият Гоген. Идваха от близкия Понт-Авен, където както казаха, зад всеки ъгъл вече можело да се спънеш в статива на някой художник. Градчето станало пренаселено от такива като тях. Другото, което ги споходило, било че от налегналата ги скука три дни подред на залез обикаляли пътищата около градчето, правели се за среднощните перачки-вещици от местните суеверия и легенди и урочасвали с лошо окъснелите пътници. Като се разбрало това, собственикът на ателието им ги изгонил.

• Защо три дни? – попита смеещата се през сълзи Мари.
• В Библията е написано, че прекарваш три дни в Чистилището преди да поемеш към Ада или към Рая. – обясни единият Пол.

Тримата огледаха стаите, които се предлагаха, видяха привнесената голяма новост- поцинкована вана и единодушно решиха да останат.

Мари беше доволна, че стаите ѝ за гости ще бъдат заети за неопределено време, въпреки че това мъжко присъствие нарушаваше спокойствието ѝ. Всъщност ежедневието на тримата бе добре организирано. Ставаха в седем сутринта, слизаха да закусят кафе, хляб и масло. След това излизаха навън да рисуват. Към единадесет и половина се прибираха да обядват, след това отново излизаха да рисуват, докато зимното слънце се скрие. Вечеряха в седем и към девет си лягаха. Не се интересуваха от новините във вестниците. Гоген, който беше най-възрастният от тях, на 41 години и им беше нещо като учител понякога свиреше на пианото. Той, единствен дразнеше Мари, защото не преставаше да я ухажва и да ѝ дава аванси. Тя се принуди да му каже в лицето, че се държи непристойно за женен мъж с две деца, нищо че бе отпратил семейството си в Дания. Дразнеше се и от това, че дължимото за престоя му почти винаги се заплащаше от Мейер. На един обяд, прислужницата й подшушна, че подочула как се готвел да замине за Таити заедно с холандеца.

Към края на ноември в пивницата влезе млад мъж и поиска стая за една нощ. Записа се като Андре Жид, начеващ писател, тръгнал да пътешества из Бретан. Първото, което този младеж видя бяха множеството картини, подпрени на стените. Беше любопитен и слезе на вечеря при тримата художници, които гръмогласно спореха и тропаха боси по пода. Гоген беше в епицентъра на този малък артистичен свят. Докато хапваше и се опитваше да се включи в бурния разговор, Андре видя на светлината на газената лампа, че целите стени, прозорци, врати и таван са изрисувани. Оказа се, че за да има мир в късните зимни вечери, Мари Анри им бе разрешила да превземат и това пространство в пивницата ѝ. Цялата тази вакханалия от образи и текстове беше в доминиращо червено и специфично синьо. Голямата фреска с тъкачките на лен бе нарисувана от Мейер, гъската над вратата и тези на тавана бяха на Гоген. Тук-там се загатваха фалоси. След години, носителят на Нобеловата награда за литература Андре Жид щеше да опише тази своя необикновена среща в книгата си „Si le grain ne meurt”.

Една картина висеше над камината и спираше погледа на всички. Мейер беше нарисувал Мари да кърми малката си дъщеричка. По нея Пол Гоген разбра, че между холандеца и женствената, пухкава брюнетка се случваше нещо. Страстта и щастието бяха на лицата на двамата. От една страна той се засегна от това, че друг е предпочетеният, но от друга виждаше как планираното пътуване до Таити, за което разчиташе финансово на Мейер се отдалечава. И тогава Гоген направи нещо немислимо и ужасно. Написа писмо до родителите му в Холандия, че синът им е започнал връзка с една простовата кръчмарка, от която очаква дете. Реакцията бе мигновена и издръжката на Мейер бе спряна, което го накара да отпътува за Париж.

Тъй като Гоген живееше в непрестанна бедност, поиска от Мари заем, за да замине за Таити. Без да подозира за неговото писмо, тя му даде 300 франка. В замяна той ѝ остави всички свои картини като залог, че ще си върне дълга. След като Мейер отиде в Париж, Мари роди дъщеричка. Те никога не се видяха отново. Той почина и така и не успя да припознае дъщеря си.

Две години по-късно, през 1893г., Мари Анри отдаде под наем своето заведение и се премести да живее на двадесет километра от Пулдю. На тръгване взе със себе си работите на Пол Гоген – 27 маслени платна, 17 акварели, 2 керамични пластики, три скулптури, включително и една гравюра от Ван Гог. Прибра и всичко, което Мейер бе оставил както и това на другите художници, които бяха живели и работили в пивницата. Мари си тръгна с общо 130 творби.

След година Гоген се завърна. Отиде в Пулдю, за да върне дълга и разбра за промяната. С не малко усилия, той успя да намери Мари. Последва неприятна изненада с нейния отказ да вземе дължимото и да върне нещата му. Разгневен, Гоген подаде иск до съда. Делото се разгледа на две инстанции. Съдът постанови, че Гоген няма доказателства, че тези картини са негови, тъй като не бяха подписани с името Пол Гоген, а със съмнителното и нищо не значещо за магистратите „P.Go.”, както и че не може да представи писмен документ, че е оставил на съхранение при г-жа Мари Анри същите тези творби. Гоген изгуби делото срещу съдържателката на пивница и Мари стана официален собственик на работите му, създадени в Пулдю. А в същото време ателието му в Париж бе окрадено от непълнолетната му спътница. С това капката преля и той замина окончателно за Таити. Осем години по-късно почина.

През 1911г. Мари продаде пивницата и отнесе рисуваните врати, кепенци, стъклата на прозорците, превърни от художниците във витражи, дори успя да смъкне от тавана стенописа на Гоген с двете гъски, който продаде почти веднага. След смъртта му неговото творчество ставаше все по-скъпо и по-ценено, а Мари все по-богата. С новия мъж в живота ѝ, тя построи голяма къща, където подреди всички творби, които притежаваше. Техен съсед по вила беше парижкият моден дизайнер и парфюмерист Пол Поаре. Приятелството им с него доведе много други знаменитости в необикновения им дом. Идваха на кафе и да разгледат удивителната колекция, но най-вече нещата на Пол Гоген. Сред тези гости имаше хора като Мари Кюри и съпругът й Фредерик-Жолио Кюри.

От първия миг, в който видя работите на Гоген, Пол Поаре започна да уговаря Мари Анри да ги продаде. Известен, богат и влиятелен той беше предоставил свое пространство на галериста Анри Барбазанг да го разработи. Галерия „Барбазанг” предлагаше творби на Пикасо и Модиляни, вечери с писателите Макс Жакоб и Аполинер и композиторите Ерик Сати и Стравински. След известни колебания и най-вече заради това, че цените на творбите на Гоген бяха скочили до небето, Мари прие. И така в галерия „Барбазанг” показаха „Пол Гоген, изложба на неизвестни произведения”, от които 14 бяха откупени. След няколко години тя и нейният спътник решиха да се преместят в Южна Франция. Преди да заминат, тя продаде и останалите творби на Гоген на търг в акционната къща „Друо”.

Необикновена беше линията на живота на Мари Анри. От бедна перачка на бельо, през собственичка на пивница, до притежателка на картини и още куп рисунки, акварели и скулптури. Тя стана много богата и живееше в охолството на рентиер благодарение на световноизвестния художник. От най-нисшата класа, със съобразителност, не малко късмет и щастливо стекли се за нея обстоятелства, в края на живота си тя вече беше част от висшата буржоазия.

Мари Анри почина в Южна Франция на 86 години, богата и сред своите.

Гоген почина на 55 години в далечните Маркизки острови на френска Полинезия, беден и изоставен.

*****************************************************************

През 1924г. новите собственици на „Пивницата на плажа” започват основен ремонт. За голяма тяхна изненада под седем пласта тапети откриват невероятни стенописи.

Тридесет години по-късно, Общинският съвет взема решение да реставрира и запази фреските. Превръща пивницата в къща-музей. Сега се нарича „Къща-музей на Пулдю, по стъпките на Пол Гоген”. Пътят към Големите плажове отдавна е разширен и асфалтиран и днес се нарича улицата на Големите плажове. Тя започва от площад „Пол Гоген”.