Перфектната придружителка

Не би могла да промени живота ни, да ни направи щастливи или нещастни би било крайна реакция на необуздан консумеризъм. Защо тогава чантата има толкова голям потенциал да се превръща в блян? Защо музеят V&A й посвещава голяма изложба – до януари 2022 – и я нарича ultimate accessory?

Защо я пъхваме под якето, загрижени внезапно плисналият дъжд да не й навреди? Защо се правят списъци с клиенти, чакащи години за изработката на иконичен модел? Защо придобива ореола на магнит за инвестиции от всякакъв характер – финансов, емоционален, колекционерски?

Чантата явно се оказва микромоделът, с който можем сравнително безопасно, в уют и без риск, да се заявим статусно и да изразим себе си, да експериментираме със своя way of life, с чувството си за свобода, ред или безпорядък, с маниерите и жестовете си, със себеусещането си.

Когато преди време попитах дизайнера Емилиано Салчи от световноизвестното Dimore Studio какво е луксът, той ми отговори: „Лукс е, когато една дама ходи с чантата си Hermes на пазар“. Ако си припомним историята на създаване на модела Birkin, това звучи напълно логично и даже като игра с асоциации. (Birkin се появява, за да замени именно една сламена кошница. Онази, с която Джейн Бъркин пътува в самолета от Париж до Лондон, защото не може да намери достатъчно удобна за път кожена дамска чанта, и от която все изпадат разни неща пред очите на случайния й спътник, тогавашния изпълнителен директор на Hermes Жан Луи Дюма.) Прочетена в по-широк контекст обаче, мисълта на Емилиано дава ключ към специфичния потенциал на този ultimate аксесоар.         

Тези дни разговарях с Елиа Недков – архитект, продуктов дизайнер и създател на бранда e.n. bags (www.en-bags.com).  Без изобщо да намесвам споменатото по-горе определение за лукса, в един момент той сякаш го продължи, влизайки в задочен диалог с него: „За мен е важно чантите, които аз правя, да съдържат в себе си възможностите да те придружават по различни начини – с една чанта да отидеш на покупки и същата чанта да е достойна да те придружи на шик събитие в някоя арт галерия вечерта, като естествено и релаксиращо се вписва в различните контексти. Това е все едно имаш един много прост, но в същото време  много философски текст – можеш да го четеш, докато пиеш сутрешното си кафе, и да се вдъхновяваш за деня, но може и да задълбаеш в него, да го приемеш за манифест в живота си.“       

В светлината на това виждане за смисъла на вълнуващия ни аксесоар Соня Момчилова, журналист и пиар експерт, споделя: „Не е важна цената, а стойността, написах веднъж и си го бях помислила именно по адрес на чантата. Преди имах десетки чанти, повече от сто даже бяха в един момент. С напредването на годините, когато ми става все тая кой какво си мисли за това коя съм аз, съдейки по това, което вижда, сведох чантите си до няколко. Много скъпи и на разпознаваеми брандове, много ефектни и набиващи се на очи, но и обикновени ленени торби и кошници, наподобяващи кошове за пране и дисаги“.

Коя е перфектната чанта?

Произнесена за първи път, фразата Omnia mea mecum porto, или „Всичко мое нося със себе си“, е била опит на един древен римлянин с достойнство да отговори на драматизма от огромните за него житейски загуби. После фразата започва да се чете като сентенция за това колко условно е притежанието и колко малко е нужно. Чантата побира именно това малко, нужното и ценното, с което тръгваш на път – пряко или метафорично – или просто напускаш сигурността на своя дом. В древността е торбичка със семена, в средните векове привързваните около талията с шнур кесии са съдържали библии, документи, ароматни треви. На всеки етап от развитието си цивилизацията слага в чантите своите „кредитни карти“.      

Ето го сегашния етап в самоиронията на Соня Момчилова: „Често пудрата ми – от години все Dior – се изсипва върху визитките, двата чифта очила обикновено са извън калъфите, цигарите вечно се изплъзват от кутията, а табакерата с монограм си стои празна, ментовите бонбони са се пръснали в отделението за телефона, талонът на колата е неоткриваем сред бележки и тефтери, парфюмът… имало е случай и да се счупи… и мастилото от писалката да се излее… В моите чанти се е скрил целият безпорядък, който ми е втора природа, но „Само който носи хаоса в душата си, може да роди танцуваща звезда“, беше казал утешителят ми Ницше“. 

Побрала реда и хаоса в душите ни, с чантата влизаме непрекъснато в жестови взаимоотношения  – дали ще я оставим до стола и леко ще я прибутаме с крак под него, дали ще я метнем небрежно на рамо, как точно ще я носим, маниерът, с който ще я отворим и затворим, как ще потърсим нещо в нея – много черти на характера излизат наяве при взаимодействията с този аксесоар. И все пак какво превръща чантата в икона? Може би тя е обектът, който в най-голяма степен попива ореола на притежателя си. И ако притежателят е икона, тя бързо придобива потенциала да стане такава. Едва ли когато купуваме стол Ball на Ееро Арнио, ни идва наум по някакъв начин да се отъждествим със седящата в него муза на Трюфо и сестра на Катрин Деньов – Франсоаз Дорлеак, но е твърде вероятно, когато купуваме чанта Bayswater на Mulberry, в представите ни да е Кейт Мос, придружавана от нея, и това да ласкае нашето его.  

„Не ме интересува толкова иконичността на чантата, колкото да може да изразява и да трае във времето – казва дизайнерът Елиа Недков. – Аз съм следвал архитектура и мода, с годините всичко се слива и мъдростта, която си натрупал, започва да оформя нещата. Като се пренесохме в Майорка, потърсих начин да свържа индустриалния си опит с мебелите с нещо локално, занаятчийско, с безценното несъвършенство на ръчната изработка. Да направя микроексперимент, създавайки пълни условия за етично производство. Тук, в Инка, през 70-те е имало около 350 фабрики за чанти и обувки и всичко се е правело ръчно. Чантата за мен е идеалното средство за моя микроексперимент. Както и за това да изрази моята философия за скъсване с масовото, което в същността си е нехуманно, с неустойчивите или псевдоустойчивите подходи, които пораждат кризи. Аз съм вегетарианец, но смятам, че е устойчиво чантите да се изработват от естествените кожи, така или иначе оставащи, и то в огромни количества, при производството на месо, и не е устойчиво да се хабят ресурси в екокожи.“ 

Ето как чантата се превръща в част от философията ни за света и от историята ни. Темата пренася журналиста Мира Лазарова в Сицилия: „В Катания валеше силен дъжд. Точно срещу входа на хотела имаше малък магазин за аксесоари. Повечето изглеждаха остарели и тъжни. Ако някога сте влизали в театрален гардероб, помните чувството. Но точно там беше и моята малка копринена чанта. Украсяваха я пъстри цветя, бродирани на ръка. Нямах идея защо я купувам, просто я скрих под якето си и тръгнахме заедно под дъжда. Придружи ме на най-красивата сватба, на която някога съм била. Макар че се случваше отвъд океана, и мястото, и градината, и масите, украсени с лимони и клонки от маслина, ме върнаха обратно в Сицилия“.  

Колкото до чантите и моята история… Когато съм се родила, татко подарил на мама чанта в магнетичен златистозелен нюанс, чийто шик, придружавал първо мама, все още понякога придружава мен. Така както мама понякога е носила онази елегантна черна лачена чанта, която при нейното раждане дядо подарил на баба.    

Спирам дотук, защото този линк към изложбата Bags: Inside Out във V&A Museum ще ви отведе към още въпроси и отговори www.vam.ac.uk/exhibitions/bags.          

чети още

Обсесията Е-1027  

Обсесията Vespa

Създател на мита за Хемингуей е самият той

Обсесията от едно лице