Опазил ме Бог да ме управлява Грета

Интервю с Милена Фучеджиева.

Внуците на марксистите бяха отгледани и изучени на ниво, станаха интелигентни и ловки хора със същите, но прикрити убеждения като дядовците и бабите си.

Откъде блика гневът?

От неоправдани очаквания. Когато живееш с нереалистична, пожелателна представа за света или просто отказваш да видиш истината и когато в един момент нещата изкристализират такива, каквито са, без възможност най-вече за самозаблуди, гневът може да бъде опустошителен. Вероятно затова и в момента съм доста спокойна за разлика от обществото, което се самонагнетява, откакто се помня, в една или друга крайност. След известен брой завъртания на слънцето около Земята това става само досадно.

Вие как го укротявате?

Рядко съм истински гневна поради реализма, на който ежедневно настоявам пред себе си. Фантасмагориите и пожелателностите са част от творчеството ми, не от ежедневието ми. Много внимавам с какви хора общувам, изключително селективна съм. Бягам от пламенно политизирани хора като от чума, както и от хора с черно-бели, отборни виждания за света. За политика не говоря. На масата в дома ми също не допускам подобни разговори. Нито ме интересува кой какво мисли за политическата действителност, нито пък аз се интересувам толкова от нея, че да занимавам хората с нещо, което не ме занимава. Надуша ли отборно поведение, съм довиждане. Просто ми е скучно. Занимава ме виждането надалече, а гневът създава неконтролируеми емоции, които закриват бинокъла с пара.

Как си обяснявате, че войнстващата посредственост отново изплува? За какво е войната?

Аз не съм забелязала някога да си е тръгвала. По принцип избягвам да я забелязвам, освен ако не водя лична война. Ако я водя, което се случва рядко, но е мисия, тя е до победа. Колкото и помпозно да звучи. Иначе няма смисъл да бъде водена. Половин война няма или ако има, значи ще те бият. Това означава изолирано живеене, но за мен то е по-поносимо, отколкото да минаваш през псевдо бойно поле, камо ли пък през чуждо бойно поле. Войната винаги е за справедливост за – някои. Никога за всички. Тази също. Но нека да я има. Парата трябва да се изпуска периодично. Здравословно е за обществото.

Защо мълчи елитът?

Също така не съм забелязала да мълчи. Един елит говори едно, друг – друго, и това е чудесно. Освен това елитът е спорен. Кой елит? Този, който подкрепя Черепа, Радев, Манолова, Борисов, Прокопиев, Трифонов, Бабикян, Нинова, Доган, Цветан Василев, Пеевски? Всички те си имат свой елит. Ако елитът замълчи, няма да е загуба. Но нека да говори. Въпросът е да не се нарушава етиката, което за съжаление се случва дори и от телевизионния екран. Когато елитът, овластен или не, започне да мракобесничи, да пръска плюнки и да раздава присъди кой може, какво може и как го може, тогава изпитвам огромно удоволствие, че съм гражданка и на друга държава. Бягството от разни „микро 9 септември“ за мен е задължително и без извинения. Имам нулева толерантност към подобен елит. Предпочитам простака пред него. Елитът е твърде широко понятие. Не познавам толкова много хора.

Заразени ли сме или неваксинирани?

Всеки сам избира какво прави с тялото и духа си. Аз съм заразена, излекувана, ваксинирана и със сигурност на пътя на някоя нова зараза от неизвестен източник и задаваща се заплаха. Но смятам, че ваксинирането е цивилизационен избор. Не съм толкова влюбена в опаковката си, за да треперя, че нещо нарушава органичността й. Дори съм склонна да се даунлоудна в изкуствен интелект, за да живея вечно. Шегувам се, разбира се. Предпочитам да не живея вечно, би било ужасно досадно.

Възможно ли е историята да се повтори, има ли шанс комунизмът в европейска България?

Историята винаги се е повтаряла под една или друга форма. Любими мои хора, от „лош“ произход, страдали от комунистическия режим, вчера формулираха сегашния политически проблем на България. Внуците на марксистите бяха отгледани и изучени на ниво, станаха интелигентни и ловки хора със същите, но прикрити убеждения като дядовците и бабите си.
Едва ли България ще стане такава, каквато беше, и не за друго, а просто младите няма да искат да се разделят с материалните удобства и придобивки, нито с възможността да се пътува свободно. Ако са склонни към това – отново да си гражданин на несвободна територия, не е повод за гордост, а за бягство. Идеализирането на миналото, защото кифлите са били по 5 ст. – те сега пак са по 5, но в друг вид, а и има огромен избор от кифли, вафли, баници и т.н. на всякакви цени, за всеки джоб – е най-вече досадно за нас, тези, които знаем цената на всичко. Но всеки плаща своята лична цена. Нека да доведат някакъв псевдокомунизъм, аз „искрено и лично“ няма да живея в него, дори и да съм жива. Опазил ме Бог да ме управлява Грета. Детето върши чудесна работа, но и прекаленият светец Богу не е драг. Упс. Споменах Бог, а той е изтрит от младите марксисти. Напук ще го споменавам, дори и да не вярвам в религиозния му смисъл. И пак ще се завърти колелото на историята, както е казал Георги Димитров, съветският гражданин, управлявал България в този така прекрасен комунизъм, а ние ще се возим на него като в лунапарк и ще капем по главите на марксистите с луксозен американски сладолед. Иначе съм фен на Маркс.

Вярвате ли в изтичането на мозъци?

Не. Видя се колко мозъци са изтекли по гласувалите за Трифонов от чужбина. Напротив, смятам, че младите трябва да напускат България, да живеят поне по 4-5 години навън, без да им помагат родителите, и тогава да се връщат тук. За да се рестартират по малко по-адекватен глобален начин. Иначе нещата не се получават. И най-младите са увредени от сбърканото поколение на родители, дядовци и баби, те са същите като тях/нас. Все повече откривам, че промяна в нагласите няма, независимо от възраст и поколения. Има я само в шепа хора. А иначе тук не е никак зле. Но за да го разбереш, трябва да си седял гладен сам в чужда държава. Иначе ще ревеш непрекъснато какво няма.

Ако можехте да нарисувате днешния ден, как щеше да изглежда платното ви?

Сини маргаритки на черна поляна. Червени маргаритки на розова поляна. Черни маргаритки на бяла поляна. И така нататък. Маргаритки на поляна.

Помните ли Лайза Минели как крещеше под влака? Крещенето помага ли? А тишината?

Честно казано, не помня. Трябва да си припомня в кой филм от 70-те или 80-те се е случило. Далечно време, паметта ми е много селективна, пази само нещата, които са ми наистина нужни. Обичам Лайза, но не съм фен. Ще проверя обаче.
Нито крещенето, нито тишината помагат, ако сам си приближил твърде близо до себе си стената на края на коридора. Докато човек е жив – и здрав, важно уточнение, – той има избор да борави с действителността според желанията си и да я прави максимално близка до това, което му е поносимо. Непоносимостта е лично преживяване. Когато стане колективно, води до революции, а те водят до човешки жертви. Циклично те са неизбежни, но се надявам да не съм свидетел на подобни неща през 20-те години на XXI век, нито докато съм жива. Все пак е радостно, че никога в световната история не е имало по-малко гладуващи хора. Има статистика, прочетете.

Милена Фучаджиева е писател, драматург и сценарист. Автор е на 7 книги, сред тях са „НеХана“ и бестселърът „Сексът и комунизма“. Пиесите й са поставяни в София, Русе, Лос Анджелис. Сценарист е на сериалите „Пътят на честта“(НОВА), „Седем часа разлика“(bTV) и други.

чети още

Кога ще стане страшно?

Carpe diem

Страшно е да се каже

Право на истина, или „Тъй рече Били…“