Новата Студена война на XXI век: Поляризацията на обществото

Кубинската криза от октомври 1962 година – най-мразовитият момент от Студената война през ХХ век. Светът, брутално разделен на две идеологии, е на съвсем малка крачка от ядрената война. Съветските ракети са в Куба – на кошмарно близко разстояние от САЩ. Американците от своя страна имат ядрени установки във Великобритания, Италия и Турция – на постелката пред вратата на СССР.

Една грешна стъпка – и няма връщане назад. Атомните бомби ще покрият света с поле от огромни смъртоносни гъби. А план „Маршал“ след атомна война би бил невъзможен.

Само като си представим тази реална ситуация от близкото минало, и ни побиват тръпки. Били сме на косъм от самоунищожението. Дали е чист късмет, че напрежението се е уталожило, или е плод на ловка дипломация – вече няма значение. Човечеството е щяло да се разпадне за секунди за едното нищо. Заради криворазбраната амбиция и надпревара между две идеологии, изправили на нож двете страни на земното кълбо една срещу друга.

Възможно ли е нещо подобно да се случи сега, през новия век? 

Студената война между Запада и комунистическия блок отдавна приключи. Дали обаче кризи като кубинската са далеч назад в историята, или ги има с пълна сила и днес, в друг мащаб, но с не по-малко пагубни за човечеството възможни последствия? 

И с какво заменихме разрушителната сила на атома, за да воюваме настървено помежду си?

Всъщност светът не се е променил с нищо от онези години. Противопоставянето помежду ни не отпадна от дневния ред заедно с рухването на Берлинската стена. Само дето се видя, че идеологическата вражда е твърде скъпа и трудоемка, а глобалната война не е перспективна, тъй като всичко ще приключи твърде бързо и окончателно. 

Затова бойните действия се пренесоха в междуличностен план. А надпреварата за въоръжаване се трансформира в надпревара по обезоръжаване на човешкия дух.

Преходният период и крахът на концепцията „да живеем заедно“

Хората, които преживяхме падането на Берлинската стена, още помним с ярки цветове и направо с мирис романтиката на събитията тогава. Миризмата на промяна и надежда за бъдещето наистина буквално витаеше във въздуха в последната година на 80-те. 

Комунизмът се сгромоляса и ни затисна под развалините си, но тогава ние не усещахме тежестта на отломките и вкуса на посипалата се навсякъде мазилка в устите си. Все още не знаехме, че десетилетия наред няма да успеем да ги разчистим и да започнем нов живот, а определени хора ще си построят от тях собствени палати. 

Мечтите за по-добър свят, в който всички да живеем заедно, бяха толкова силни, че не осъзнавахме колко всъщност са наивни.

90-те години на ХХ век са може би един от най-романтичните периоди в човешката история след Възраждането. Както и най-кратките. Не повече от десетина години продължи вярата в концепцията „да живеем заедно“. Самолетите, забити в кулите близнаци в Ню Йорк, направиха тази илюзия на пух и прах. Както и на строителни отломки и разбити човешки съдби.

Рухването на една стена ни накара да мечтаем за единство, а рухването на два небостъргача затрупа тази надежда окончателно под руините си и под хилядите изгубени тогава животи.

И страхът. Тонове страх, излъчен по телевизията и увековечен в стотиците фотографии от трагедията. Страх, който никаква психотерапия не би успяла да заличи.

Точно тогава започна с пълна сила поляризацията.

Новата Студена война

Или за да сме по-коректни – новите студени войни. Защото оттам насетне те се намножиха и станаха стотици, дори хиляди. Пандемия от противоборства в едно до крайна степен поляризирано и самополяризиращо се човешко общество. 

Логично, първо дойде противопоставянето на християни и мюсюлмани. Една многовековна вражда, поставила началото си някъде преди Първия кръстоносен поход от 1095 година. И възродена с нов устрем след атентатите срещу Световния търговски център през 2001-ва. 

Оттогава насам нещата ескалираха, а безумието се разрасна до степен, че хора умряха заради това, че са нарисували карикатури на пророка Мохамед, а невинни и нямащи нищо общо с терористите мюсюлмани по цял свят биваха подложени на тормоз и омраза от обществата, в които живеят още от раждането си.

И най-лошият страничен ефект на това разделение – стотиците хиляди мигранти, изгонени от родните си места от радикалния ислям на ИДИЛ и войните, започнати от него. И с готовност подпомогнати всячески от САЩ и Русия. 

Проблем, с който западният свят не се справя добре и за момента не движи в никаква полезна посока, освен да го замита под килима, явно надявайки се да изчезне от само себе си. 

Най-лошата черта на поляризацията обаче е, че притежава ефекта на лавина. И едно разделение винаги води след себе си друго. 

Така следващ в редицата дойде кошмарът със събуждането на заспалия дух на фашизма и национализма. Крайнолявото и крайнодясното надигнаха глава твърде скоро след огромните опустошения, които нанесоха на човечеството през Втората световна война.

В западните общества се вляха отново отровните струйки на радикализма с расистка окраска и хомофобски десен. Хората се намразиха едни други и взеха да се нападат съвсем реално в иначе уж цивилизовани кътчета на планетата ни. 

Веднага подети от жадни за власт политици, всички тези тенденции преляха свежа кръв на позабравените популистки и крайно консервативни движения. Едва извоювани, човешки права започнаха отново да бъдат оспорвани.

Пропагандната машина с безкрайно удоволствие подхвана този процес и напълни с прясно гориво поизпразнените си доскоро резервоари. Омразата, лъжата, измислицата, насъскването срещу непознатото или дори срещу съседа заляха скоростните магистрали за разпространение на дезинформация по глобалната мрежа в невиждан мащаб. 

Никога досега не е било толкова лесно и успешно да подмениш истината, да наклеветиш, да наклепаш, дори да призовеш към геноцид. 

Бяха подменени избори и референдуми, бяха избрани президенти с акъла на тригодишни деца и партийни лидери – патологични лъжци. Но вече дори това, че биват публично разкрити, че говорят измислици, спря да бъде причина да бъдат свалени от власт. 

Политиките на могъщи страни поемат в посока, която доскоро бе немислима. Сериозни здравни кризи биват посрещани с насмешка и отрицание от нямащи нищо общо със здравия разум, но твърде влиятелни групи в социалните мрежи, всявайки съмнение в науката надлъж и нашир по цялото земно кълбо. Вече една болест не можем да преборим, без да се появят милиони скептици. Една ваксина не може да бъде създадена, без да бъде отречена и оплюта, преди още да бъде завършена…

Има и още, но нека спрем дотук, че нещата отиват към паникатака. 

Та, какво викате за Кубинската криза? 

Мислите ли, че изобщо ни трябват ракети, за да се самоунищожим?

чети още

Разрушителите, които съзидават

Фалшивият позитивизъм умря, да живее умереният оптимизъм!

Незададените въпроси на НОЩ

Има ли живот извън социалните мрежи?