Неспокойният

Майсторът на естетиката на гротеската – Егон Шиле. Роден в годината на смъртта на Ван Гог – 1890. Животът му, който продължава само 28 години, е странна симбиоза на Ерос и Танатос.  28 години, наподобяващи заплетено кълбо – няма конец, който можем да дръпнем, за да го размотаем и разберем художника. Прекъсва ги амбициозният вирус на испанския грип. 

фотография Иво Йованович

Шиле е малцинство и ако вярваме на Киркегор, “истината принадлежи на малцинството, защото то е сформирано от хора, които имат мнение”. Мнозинството го мачка. От малък. Училищните чинове са тесни, а гласовете на шумните деца плющят като камшици в главата му. И в неговия, сякаш лишен от светлина живот, се събужда необяснимата страст към  най-малката от трите му сестри, Герти. Загубил почва под краката си, той започва да експериментира с тялото, мислите, с мечтите си… Лута се в тъмния лабиринт от мисли, като в безлюдните пътеки на гробищата. Готов е да се подчини на греха. Избира като сценография на страстта малък хотел, в който се докосва до невинното тяло на сестра си. Потиснат е. Става все по-неспокоен. Всичко е като лош сън, който безшумно се промъква под челото и се загнездва в главата. Търси спасение и изход в безцелни обиколки на гарата, където баща му, началник в Австрийските държавни железници, посреща и изпраща влаковете. Рисува ги в движение, улавя и най-малкия детайл в скоростта и парата на локомотивите. Егон е само на 15 години, когато баща му умира от сифилис, болестта е съпроводена с тежко психическо разстройство. Пареща като въглен тъга изпълва сърцето му. Нощем обръща поглед към небето в очакване да получи знак от баща си. Но небето, това въздушно гробище, мълчи. Заспива в ранните утринни часове. Горещо се моли да не сънува, защото кошмарите пълзят по тялото му и не му дават миг спокойствие. Буди се, краката му се огъват като захарен памук. Смъртта го тегли към небето, животът го призовава към земята. Животът побеждава благодарение на чичото Леополд Чихачек, който открива таланта му за рисуване и го записва в Kunstgewerbeschule във Виена, където е учил и Густав Климт. Заминава с един куфар в ръка и сърце, изпълнено със страхове. Повтаря името и фамилията си в ритъма на тракащите колелета на влака, сякаш се бои да не ги забрави.  Фамилията “Шиле” му звучи като плесница. И плесниците започват да плющят. Фамилията му все по-често отеква в коридорите на академията, където го споменават като бунтовник. Той се бунтува срещу класическия модел на красотата, академизмът не е негова стихия. “Да ограничаваш един артист е криминално престъпление. Все едно че убиваш новородено” – казва често Шиле. Бяга от моделите за подражание, от каноните. Не престава да повтаря, че “изкуството не може да бъде модерно, то е изконно вечно”. Думите му срещат стените на художествената институция. Самотен остава в борбата срещу еснафите, самотна е борбата му срещу нищите духом. Никой не желае да го чуе. Виена му се струва черна като нощ. Мечтае за родния Тулн, на брега на Дунав. Мечтае за слънцето, за треперливите листа на брезите, за надпреварата на белите облаци по синьото небе.  

1907 г. се оказва съдбоносна в календара на Шиле. Среща Густав Климт. И двамата навлизат в “златния си период”. Климт е невероятно заинтригуван от талантливия Шиле. Купува негови рисунки и предлага размяна със своите. Организира му участия на пленери във Виена, среща го с меценати. Тази глътка свобода му дава сили да напусне академията през 1909  и да създаде с млади арт бунтовници Neukunstgroup. В годината, в която напуска академията,  менторът му Кристиян Грипенкерл го моли: „Не казвай никому при кого си учил, моля те”.  

Има нещо сатанинско в ръцете му. Рисува изправен, придържа с  лявата си ръка платното, облегнато на коленете му. Няма статив. Рисува с въглен, черен тебешир или молив. С тях извлича контурите на тялото. Рисува със светкавична скорост. Палетата му е с оскъдни цветове. С тях акцентира половите органи, аурата и косата. Ръката му трескаво рисува жени, които изглеждат страшно. Изнасилени и разфасовани от погледа му. Подобно на страшен вирус, той влиза в телата им и ги поразява. Унищожава клетките им, разяжда костите, играе се с психиката им, но не ги мрази. Дълбоко в себе си ги обожава, изпитва неистово любопитство към тях. “Давам дясната си ръка за изкуството, а двете си ръце за най-красивото момиче”, обича да казва художникът. Според него всяка част от тялото заслужава да се помни. Тялото, нещо толкова крехко и деликатно, звучи невероятно силно в творбите му. Той е любовникът, а то е центърът на неговата вселена. Стига до такива крайности, че хората понякога се ужасяват при вида на картините. Еротичните му рисунки са смущаващи. Поставя моделите си на пода, качва се на стълба, за да ги наблюдава и рисува отвисоко. Телата летят в пространството, създава се усещане за пространствено изместване и метафизичен фон. В картините му телата на моделите се опъват, краката са стегнати, усукани или разперени, костите прозират под кожата. Деформираните тела висят като закачени с невидими конци. Серията от автопортрети изписва неговата автобиография. Те са феминизирани, бисексуални, денди, заплашителни, ексхибиционистични, понякога дори срамежливи. 

Въжделенията за сексуална свобода отговарят на екстравагантната му природа, но обществото няма разбиране за това, че е различен. Не разпознава в него гения. В началото на ХХ век Виена е столица на “вакуум на стойностите”, както казва Херман Брох. Ражда се модернизмът, но бастионът на архаизма все още съществува. Шиле твори във времена, в които жената се смята или за светица, или за курва.

На 21 години Шиле решава да напусне Виена, където по думите му страда от 100% чиста проба клаустрофобия. Преселва се в Крумау, родното място на майка му в Южна Бохемия, заедно със седемнайсетгодишната си приятелка и модел Вали Нейзил (Wally Neuzil). И тук се сблъсква с поредната си заблуда, че селската атмосфера ще му донесе така желаното спокойствие. Еснафската среда го стяга като обръч. Селяните нямат сантимент към покойната му майка, дразнят ги и малолетните момичета, които идват в селото, за да позират на Егон. Егон и Вали хвърлят ези-тура и се озовават близо до Виена, в провинциалния Нойленгахбах. Новото му ателие е като магнит за събиране на проблемни и объркани млади хора. Почти е невъзможно тук да не се случи нещо, което допълнително да обърка живота на художника. Младо момиче, избягало от дома си, моли двойката да го заведе при баба му във Виена, но се разболява и остава при тях. Бащата подава молба за издирване, после обвинява художника за отвличане и изнасилване и това вече е сериозна причина полицията да нахлуе в ателието му. Повдигнато му е и обвинение за неморално поведение, тъй като непълнолетни идват в ателието му и позират за еротичните му картини. Шиле е осъден на 24 дни затвор. По време на делото съдията демонстративно изгаря със свещ една от рисунките му. Шиле напуска затвора с дълбока травма и започва да избягва срещи с малолетни. Предпочитанията му към жените очевидно се променят. Един следобед вижда от прозореца си две сестри от висшето общество – Едит и Адел Хармс. Лицето на Едит приковава погледа му. Това е любовта. Вали, която все още е част от обкръжението му, гневно го напуска и изчезва завинаги от живота му. В Европа вече беснее война. Шиле е мобилизиран. По игра на случая той се разминава със заминаване на фронта. Изпращат го в Прага, където охранява руски войници. Едит неотлъчно го следва. Тук Шиле трескаво продължава да рисува. Лицата и телата на руските войници заменят еротичните модели. Местят го в един австрийски военен лагер. Комендантът Карл Мозер е толкова впечатлен от изкуството му, че му осигурява един склад, който художникът превръща в ателие.

Краят на войната му носи голям успех, но и смъртта на любимата жена – Едит. През 1917 г. на изложбата на сецесиона във Виена са представени 50 негови платна. Започват да валят поръчки за портрети, следват изложби в Цюрих, Прага и Дрезден. Умира Густав Климт, Шиле става най-значимият австрийски художник. Всичко върви като по идеален сценарий. Съмнително е някак. Та нали Шиле винаги е бил от другата страна на щастието? Действителността анулира грубо добрия сценарий и определя среща с испанския грип. Едит и Егон са повалени от инфлуенцата. Изписват последните редове от живота си. Диханията им са все по-къси и все по-тихи, а стъпките към неизвестния сън, наречен смърт, стават все по-бързи. Бременна, Едит умира,  художникът я следва в смъртта. Рисува любовта до последния си дъх. Тя е почти съвършена. 

“Красиво, нали?” – пита той Смъртта.

“Какво му е красивото?” – чуди се тя.

“Изкуството” – казва художникът и поема към онова тайнствено място.

чети още

Леонардо – гей или женкар?

Световните новини, които пропуснахме покрай коронавируса през март

Защо поезията принадлежи на хаотичната душа?

Ще видим ли Мегън и Хари в „Короната“?