Неизпратено писмо до Цветана Манева

Обичайните обръщения не ти отиват. Не мога да те нарека любезно и класически “скъпа” или “мила” – твърде плоско е, твърде лесно и твърде отбиване на номер. Виж това “твърде” ти отива. “Твърде” по един само твой начин. Твърдостта в най-красивата й форма. Ако може така да се каже, нежна твърдост. Мека твърдост. Не, не е оксиморон. Защото ти не си.

Умалителните също не ти отиват. Виждаш ли, не са те кръстили Цветанка в едно време, в което е пълно с Иванки, Марийки, Стефки, Йорданки. Ти си Цветана. Името ти звучи като постройка на мраморни колони. Като пантеон. Едно време, когато бях дете и си играех на театър, влизах в ролята на конферансие, което тържествено съобщава актьорите, участващи в измислен спектакъл. С патос произнасях твоето име. Ето така: Цветанннннна Манннннева! За сведение, мъжкото име, което ползвах за тази игра, беше това: Георрррррги Георррргиефффф-Геццц! 

Цветана. Когато го изговарям, имам чувството, че самата аз ставам по-стабилна, вкопавам се някак. А после това Манева като манна небесна ме повдига нагоре в небето точно толкова, колкото е нужно, за да съм здраво стъпила на земята и зареяна в облаците едновременно.

Само ти ги можеш тези неща, не е просто от името.

Ти и майка ми ги можете.

Знаеш, че ужасно ми приличаш на нея. Не само по скулите и правилния нос. Не само по стиснатите челюсти, през които никога не се процежда оплакване или зов за съжаление. Не само по широкото чело, в чиито линии са закодирани толкова мисли, чувства и битки, колкото само вие си знаете. Твърдостта ви е обща. И размекнатите ми крака, когато се изправя пред вас – пред теб и пред майка ми. Защото и ти като нея ме караш да се чувствам все едно съм плоско прозрачно стъкло, детски буквар, бобено зърно или изобщо всичко, което може да се разчете и разбере просто и лесно, ей така. Когато ме погледнеш, очите ти влизат до края на моите. Като на изпит съм. Изпит, в който знам, че ще ме оцениш високо, ама ще си знам, че е малко незаслужено, поощрително. Много трябва да направя, много трябва да съм, за да заслужа твоето признание. Защото си висока летва, една от най-високите. И трябва да се науча да скачам.

Тука всички ще ти кажат, че ги е страх от теб. И да не си признаят, да знаеш, че ги е страх. Преди няколко години трябваше да ти се обадим, за да те помолим да напишеш препоръка за пред Националния филмов център. Три месеца се разтакавахме кой да го направи. Накрая казвам на Кремена Димитрова от издателство “Колибри”: “Абе, Креми, Цветана сигурно няма да откаже, ама ме е страх да й се обадя и не знам защо”. А тя вика: “Е, знаеш – то всички се страхуват от Цветана!”.

Много се смяхме на тази констатация.

И то не е точно страх. Не е “онзи” страх. То е като да избягваш сам да се погледнеш дълбоко, защото там навътре ще видиш колко са клети опитите ти да правиш “специални” неща, да бъдеш забелязан, да бъдеш признат, харесван или адмириран. Колко още си малък и колко още си леко жалък, и колко си припрян, и нервен, и даже истеричен, патетичен, прозаичен, себичен. Човечета сме пред теб, Цветана. И всеки път, когато сме около теб, сами на себе си си го припомняме. Корективите са важни в тоя живот.

Сега да ти призная и още нещо.

Това всъщност е история на Наталка, Наталия Симеонова. Разказваше ми как веднъж сте си говорили за самочувствието, за женския начин да се поддържаш на повърхността и да излизаш от дупки. Та ти си й казала, че всяка суутрин ставаш, поглеждаш се в огледалото и казваш: “Цветана, ти си мнного красива жена!“. Наталия веднага решила, че и тя така ще прави  всяка сутрин пред огледалото. И на следващия ден станала, влязла в банята, погледнала се в огледалото и тържествено казала: „Цветана, ти си много красива жена!”.  Всъщност с това искам да ти кажа, че ти наистина си много красива жена. Толкова красива, че на нас – другите, дето сме красиви – не ни идва да го кажем за себе си, когато си наоколо. И си красива не само защото си красива. Красива си, защото си абсолютно, напълно, запомнящо се неповторима. 

И ето го края на това мое писмо до теб. Да знаеш, Цветана, че ще продължа да се страхувам от теб. По онзи начин, по който се страхуваш от върха, защото той винаги ти напомня колко е високо и колко много имаш да катериш, за да го видиш отблизо. И ще продължа да те обичам. Защото приличаш на мама, защото си пантеон, защото си коректив, защото си над нещата и си красив човек, защото не си оксиморон и защото си ти – моята… Цветаннннна Маннннева.

чети още

Страшно е да се каже

Опазил ме Бог да ме управлява Грета

Право на истина, или „Тъй рече Били…“

Добрата, лошата и злата Ники дьо Сен Фал