Любов Якимчук e родена през 1985 година в малкото въгледобивно градче Первомайск, Луганска област. Авторка на стихосбирките „като МОДА“ (2009) и „Кайсиите на Донбас“ (2015), която попада същата година в класацията на украинската версия на „Forbes“ за най-добрите книги на десетилетието. Произведенията ѝ са преведени на повече от десет езика, самата Любов Якимчук също е преводачка от английски и литовски. Сценаристка, кураторка на литературни фестивали и събития, активна участничка в литературния живот на Украйна, носителка на редица литературни награди. През 2014 г. се мести със семейството си в Киев. От началото на конфликта участва активно в доброволчески организации. Пътува много и чете свои лекции засягащи войната в Украйна на културни форуми във Франция, Полша, Шотландия и др. По време на церемонията за връчването на наградите „Грами“ през април 2022 г. Любов е поканена да участва и да прочете на английски стихотворението си „Молитва“, като част от изпълнението на Джон Леджънд и песента му „Free“.

как убих

всичките ми семейни връзки сега са телефонни

всичките ми семейни връзки биват подслушвани

интересува ги кого обичам повече, майка ми или баща ми

интересува ги от какво боледува баба ми, която казва по телефона: ох, боли

интересува ги какво мисли за гаджето си сестра ми

което беше мое преди

всичките ми телефонни връзки са кръвни

цялата ми кръв се подслушва

искат да знаят колко процента е украинска

полска, руска и имам ли циганска

искат да знаят дали донор съм станала

искат да знаят паднал ли ми е хемоглобинът, или покривът над моята глава

и може ли от клетъчни мембрани да се направи граница

стотици гробове са изкопани между мене и майка ми

и не знам как да ги прескоча

стотици снаряди летят между мене и баща ми

и не мога ги да гледам като на птичи ята

металната врата на мазето стои между мене и сестра ми

подпряна отвътре с лопата

параван от молитви има между мене и баба ми –

тънки копринени стени, през които не се чува, нищо не се чува

много е просто да се поддържат семейни телефонни връзки

много е евтино да се попълват  с безсъние и успокоения сметки

така опиянява да се слуша чуждата кръв със слушалки на уши

особено, когато моята кръв се превръща в стрелба:

бам!

разпадане

на източния фронт няма промяна

колко може да продължава без промяна?

преди смъртта металът се нагорещява

а от него човек изстива.

не ми говорете за някакъв си Луганск

той отдавна е само ганск

лу изравниха с червения асфалт

приятелите ми с белезници закопчани –

и до нецк не стигнаха

за да ги извадят от подземията, разрушенията и крушенията

а вие пишете стихове, избродирани и красиви

пишете стихове идеално гладки

висока златна поезия

за войната поезия няма

за войната има само разпадане

само букви

и всички са ррр

Первомайск на перво и майск разбиха –

и той започна да се лута

там войната свърши

но мирът така и не започна

а де е балцево?

Де е моето балцево?

Там повече Сосюра няма да се роди

повече никой от тези хора няма да се роди

гледам кръгозора

той е триъгълен, триъгълен

и полето със слънчогледи, навели глави

те са почернели и като мене изсъхнали

вече съм страшно стара

и вече не съм Люба

а само ба

молитва

Отче наш който си на небето

в пълната луна

и в празното слънце

защити от смъртта моите родители

чиито дом е на фронтовата линия

и който не искат да го напуснат

като гробница

защити мъжа ми

който е от другата страна на войната

сякаш е на другия бряг на реката

и се цели с пушка във врата

който целувал е някога

нося тази бронежилетка

не мога да я сваля –

прилепнала е като кожа

нося в себе си неговата рожба

и не мога да я прогоня –

чрез нея той владее тялото ми

и нося в себе си Родината

и не мога да я повърна

защото като кръв

тече в жилите ми

хлябът наш насъщен дай на гладните

и нека те да престанат да се ядат

светлината наша дай на тези в мрака

и нека им се проясни

и прости ни унищожените градове

и не ни въвеждай в изкушение

но ни спаси от лукавия

да свалим бремето на Родината

като евтина бронежилетка

тежка и едва забележима

защити от мене

мъжа ми, родителите ми

детето ми и Родината ми

за М., М. и М.

Той казва, че всичко ще е наред

той казва: бомбардираха училището, в което ходеше

той казва: храната привършва, пари няма

той казва: хуманитарната помощ с белите фургони е единственото ни спасение

той казва: току-що разбиха със снаряди хуманитарната помощ

няма го училището

как така, кога, как го няма училището?

Празно е, на дупки или съвсем го няма?

Какво стана със снимката ми, закачена на таблото на успеха?

Какво стана с учителката ми, която беше класна?

той казва: снимка? Че на кого му трябва твоята снимка?

той казва: училището се разтопи – зимата е прекалено топла

той казва:  учителката не съм я виждал и не ме моли да проверявам

той казва: видях кръстницата ти – отиде си

бягайте

оставяйте всичко и бягайте

оставяйте къщата, мазетата със сладката от праскови

и розови хризантеми на верандата

застреляйте кучето, за да не се мъчи

оставяйте тази земя, оставяйте я

той казва: не дрънкай глупости, всеки ден оставяме земята – върху ковчези

той казва: всичко ще е наред, спасението идва

той казва: хуманитарната помощ вече идва

да си гей

докато се мотаеш из кухнята и нещо си говориш

готвиш като месо в соев сос

с домати на кръгчета и мащерка

нещо си кроиш, покриваш, поръсваш с брашно

и изведнъж здраво ме прегръщаш с лявата си ръка

а под дланта ми –твоята костелива лопатка

се откъсва, като уловена сойка

тайничко

тогава гледам бръснатия ти врат

дългата шия

острите ключици

като на разпнатия Бог

усмивкоподобните ти скули

стройните крака

(знам, че са космати под дънките)

гледам, отпивам вода

и се осмелявам да кажа:

– ако бях момче

бих била тебе

а ти ме гледаш с премрежен поглед

зениците ти се свиват

а аз стоя разрушена, като Помпей

изведнъж изкарваш усмивка на устните си

и казваш:

– ако ти беше момче

аз бих бил гей

а аз поставям ръката си на рамото ти, вглеждам се в очите ти за няколко секунди и забелязвам:

– ако аз бях момче, то и аз бих била гей, любими мой

за Ю.Б.

….

Превод: Райна Камберова