Милчо Манчевски – човекът, който каза „не“ на Холивуд

Бунтар, гений или просто творец, който знае как да отстоява правото си на свободен артист. Въпреки че Холивуд е в краката му, днес Милчо Манчeвски предпочита да прави независими европейски филми.

фотография Иво Йованович

Милчо Манчевски обича да разказва истории – зад камерата, с фотоапарат в ръка или на лист хартия. Още като дете започва да пише и е публикуван в родната си Македония. В студентските си години напуска Балканите и заминава да учи кино в университета на Южен Илинойс. След дипломирането си прави опит да работи в Югославия, но филмовите му проекти са отхвърлени един след друг. Според местните артистични кръгове творчеството му е дръзко и не отговаря на каноните за правене на кино.  Кариерата му потръгва в Америка. В Ню Йорк си намира място под слънцето като творец, който иска да експериментира с различни изразни средства. Създава редица късометражни и документални филми, реклами и музикални видеоклипове.  

Името на Милчо Манчевски се прочува с първия му дългометражен игрален филм „Преди дъжда“.  С него през 1994 година печели „Златен лъв“ за най-добър филм на фестивала във Венеция. Получава и номинация за „Оскар“ за чуждоезичен филм. С голямото международно признание пред македонския режисьор се отварят широко и вратите на Холивуд. Манчевски получава предложения да режисира проекти с участието на големи холивудски актьори с бюджети за милиони. Бързо обаче си дава сметка, че в холивудските студия ще трябва да прави твърде много компромиси с творчеството за сметка на печалбарството. Затова избира да поеме по по-трънливия път, да се хвърли в дълбокото и да прави независимо кино. Следват „Прах“, „Сенки“, „Майки“, „Бикини Муун“. С последния си филм „Върба“ пристигна и у нас, за да открие есенното издание на „София филм фест“ и да получи специалната награда на фестивала. 

Освен знаменит режисьор и автор на книги той е и автор на фотографски изложби и пърформанси. През 80-те години е част от алтернативната югославска банда „Бастион“,  в която основен двигател е популярният македонски диджей и композитор Кирил Джайковски. 

Aко трябва да направите филм за тази особена 2020 година, какъв би бил той? 

Цялата тази история ми напомня на лош сценарий. Ако някой ми беше предложил подобен сценарий, бих му казал да се върне и да го пренапише. Най-вероятно бих се фокусирал върху това как са се променили взаимоотношенията между хората, как социалният ни живот се е сринал заради това, че ни се налага да променим навиците си. Бих тръгнал оттам. След това ще трябва да се измисли сюжетът на филма, който да осмисли всичко останало.

В кой момент разбрахте, че искате да правите филми? 

Исках да съм писател. Пишех от дете.  Публикуваха мои текстове,  печелил съм  награди за художествена литература още като бях на 13, 14, 15 години. Моментът, в който нещата се промениха, беше, когато моя гимназиална учителка ме посъветва да не записвам журналистика, както бях решил. И взех, че я послушах. Съпругът й беше журналист. Тя беше наясно с натиска и конфликтите, свързани с цензурата в тази професия. Попита ме: ще можеш ли да правиш компромиси с цензурата до края на живота си? Отвърнах: Не, няма. „Е, в такъв случай ще трябва да потърсиш нещо друго“, отвърна ми. Тогава още не знаех накъде да се насоча. Режисирах училищни пиеси и се справях добре. Учителката ми подхвърли да пробвам с режисурата. Помислих си, че това всъщност не е никак лоша идея. 

Ако се върнете назад през 94-та година на червения килим на филмовия фестивал във Венеция. Помните ли какво ви беше в главата тогава? Казахте ли си: „Ето, успях!“. Какви чувства изпитвахте? 

Несъмнено бях объркан. Бях и доста самоуверен. Объркан бях, защото това беше първият кинофестивал, на който присъствах. Когато това е първият ти фестивал, когато спечелиш 10 отличия, и то във Венеция, може да се каже, че си достигнал върха и няма път нагоре.  Почувствах се най-накрая оценен, оправдан, това беше истинското ми чувство. Бяха изминали 10 години, откакто се бях дипломирал от киноакадемията. Пет  години не ми беше дадено да правя филми изобщо. Бях отритнат от професионалните киносреди в Македония. Това бяха дълги години, в които идеите и проектите ми бяха отхвърляни един след друг. „Преди дъжда“ беше много труден филм. И не защото по това време имаше гражданска война в Югославия и не защото беше сложен за заснемане, а защото беше много лошо менажиран. Много от хората на ръководни позиции в продукцията не вярваха в този филм.  

След успехите на „Преди дъжда“ се изстрелвате в Холивуд…

В професионален план бях свикнал повече със Съединените щати, отколкото с Европа. Вече бях работил в Ню Йорк в продължение на години, режисирах музикални клипове и късометражни филми. Но когато попаднах в Холивуд, това беше друга история. Беше различно. Никога не съм харесвал Холивуд особено, защото смятам, че то е лицемерно място. Там няма уважение към творческия процес и към изкуството. Дори не става въпрос за пари, а за суета, за егото на няколко души, които взимат решенията. И това вреди на изкуството. 

Какви предложения за работа получихте там? 

Започнах работа по филмите  „Трима крале“ , „Перфектно убийство“… Имаше дни, в които ми предлагаха по два-три различни проекта. Във всички тях участваха големи холивудски звезди, с които трябваше да си сътруднича. Тези актьори всъщност са ключът към финансирането на  филмите. В края на краищата си дадох сметка, че тази система не може да ми предложи нищо. Вероятно е добра за някои, дори страхотна, но не и за мен. Защото смятам, че задушава креативността, някой друг взима творческите решения вместо теб.  Не е особено забавен процес. Единственото положително е, че печелиш купища пари. Но пък на кого му пука, аз не се нуждая от толкова много!

Кога се чувствате най-свободен – зад камерата, докато обикаляте улиците с фотоапарат в ръка или докато пишете? 

Чувствам се особено свободен, докато пиша, защото мога да пиша каквото си поискам. Чувам думите в главата си, така както някои хора чуват музика. Знам кога комбинацията от думи работи, кога има хармония и кога не. Чувствам се свободен и когато снимам с фотоапарата си. Защото с фотографията превръщаш един миг във вечност. Там не става въпрос единствено за това, което се разиграва пред обектива, но и как ще построиш образа. Не е необходимо да се обясняваш, да събираш пари, няма кой знае каква сложна технология. Обичам спонтанноста и простотата на фотографията в контраст с дългия и сложен процес на създаването на филми. 

В последния ви филм „Върба“, който представихте на „София филм фест“, разглеждате правото на жената да бъде майка и да разполага със собственото си тяло. Защо мъж режисьор се вълнува от тази тема? 

Всички сме хора. Обичам хората и пиша сценарии за хората, а не за нещо абстрактно. В този филм главните герои са жени. Смятам, че когато създаваш произведения на изкуството, то представлява една фантазия. Личният опит е само една част от него. По същия начин, по който задействаш въображението си, за да напишеш за човек от Дивия запад, за герой от Средновековието или за жена от Лондон, артистичният механизъм е все един и същ.  Представяш си какво е да си жена, която мечтае да е майка, или да си майка, която губи детето си. Процесът е много интересен. 

Коя част от режисирането на този филм ви хареса най-много? 

Работата ми с актьорите. Те са страхотни, много се гордея с тях. Всички са много млади, за повечето това е дебют пред камерата. Кастингът беше много дълъг – прекарахме пет-шест месеца в търсене на точните хора. Имахме и предварителна подготовка, репетиции. Разбира се, талантът им е голям.

Как се променихте от времето, когато започнахте да правите филми? 

Сега съм по-спокоен. Знам много по-добре от какво имам нужда, докато снимам филм. В миналото имах нужда непрекъснато да изпробвам различни пътища. Сега вече знам какво искам. Предполагам, че това се нарича опит. Но също вече знам много по-добре какво харесвам в едва творба. Приятно е да можеш да действаш директно, без много лутане в процеса. 

Какви са детските ви спомени от София? 

Спомням си, че правихме планински преходи на Витоша. Качихме се доста нависоко. През едно от последните ми посещения в София като дете, бях може би 13 – 14-годишен, градът ми хареса много. Разходихме се около храм-паметника „Св. Александър Невски“. Като още по-малък пък нашите ми бяха купили много хубави играчки оттук. Играх с тях месеци, години след това. Даже си спомням името на едната –  Малкият многознайко. 

Къде се чувствате у дома си – в Ню Йорк или в Скопие? 

И на двете места, но по различен начин. В Скопие, разбира се, имам близки, които познавам от повече време, там са детските ми спомени. В Ню Йорк съм прекарал по-голяма част от живота си  – професионалният и интелектуалният ми живот са свързани с този град, там те разцъфнаха. Най-вероятно няма да мога да живея без  нито едно от тези места.

Какво обичате да правите, когато не снимате филми или не се разхождате с фотоапарат по улиците? 

Играя баскетбол. Напоследък не съм играл много заради коронавируса. Карам си колелото, чета много. Обичам да чета всичко – книги, списания, каквото и да е – дори етикета на шампоана, стига да е за четене, го чета.

Какъв е следващият ви филмов проект? 

Казва се „Каймак“. Това е история за две двойки, които живеят в съседство – едната е заможна, другата – бедна. И двете двойки се впускат в неконвенционални еротични практики. Това отваря врата към семейни тайни и социални конфликти.  Снимките са планирани за следващата година. Отново ще бъде европейска копродукция. Надяваме се да работим съвместно с български копродуцент. Вяроятно ще е завършен в края на 2021 година.

чети още

Заличеният Бродски

През вратата на Магда Сабо

Voce Viva – новият ароматен глас

Представяте ли си, ако това беше пистолетът на Пушкин!